Весела Люцканова

Всяка събота или неделя след тежката седмица в училището Валя и дъщеря й се качваха в планината или пътуваха по Искърското дефиле на гости при приятели.

Никога не оставаха в града през празниците, Валя казваше на всички смеейки се, че отиват да си проветрят главите, а всъщност искаше да създаде здрави навици на дъщеря си, и тя да обикне природата и се научи да я пази.

Детето наистина обичаше техните съботни или неделни разходки, тичаше по горските пътеки, радваше се на златния килим от листа през есента, на цъфтящите дървета през пролетта, захласваше се по някое красиво цвете, но посегнеше ли да го откъсне, Валя почти я умоляваше:

­ Недей, Кате. Откъснеш ли го, ще увехне. А така ще цъфти още дълго…

Искаше да й каже още, че нищо и никой не бива да се откъсва от корена си, но изчакваше още да порасне, за да я разбере.

И едва тогава щеше да й разкаже и за баща й. Тя с нетърпение чакаше съботите и неделите, техните празници. Както и кратките телефонни разговори, толкова кратки и толкова отдалеч, които винаги завършваха с въпроса й:

­ Кога се връщаш, татенце?

Навярно той я омотаваше с красиви обещания, но Валя все още не се решаваше да й отнеме надеждата. Как да й обясни на нейните десет, че и любовта понякога си отива?

Природата на нея й бе помогнала да облекчи болката. Създадеше ли на дъщеря си здрави връзки с дърветата, тревата, цветята и звездите, с птиците и най-дребната мравчица под слънцето, тя повече нямаше да се страхува. От нищо.

Денят бе слънчев и топъл, вече се усещаше богатото уханно лято. Катето тичаше пред нея по пътеката, чуруликаше и пееше, от време на време подскачаше на един крак, от време на време се обръщаше назад и я викаше ласкаво:

­ Хайде бе, мамо… Все изоставаш… По-бързо!

От време на време приклякваше и забиваше поглед в земята. Знаеше какво гледа. Мравуняк с ония забързани в различните посоки мравки.

­ Виж ги! Виж ги! За какво са се разтичали? - а Валя й отвръщаше със смях:

­ „Бабо Мравке, где така? ­ „Тичам, Щурчо за храна! А ти…”

­ Трябва да ги заобиколим - ставаше сериозна изведнъж, а Катето се изправяше и внимаваше, без да иска да не настъпи някоя. После се затичваше отново, помамена от някоя пеперуда.

­ Искам да уловя поне една! Виж колко са красиви! Ани има цял хербарий от най различни. Като картина е.

Валя неочаквано замръзна на пътеката. Тя дотича с подкосени крака до дъщеря си и я притисна силно в прегръдката си, като че ли да я скрие и предпази от целия свят.

­ Нещо лошо ли казах, мамо? Какво ти е? - погледна я изумено тя. - Искаш ли малко да си починеш? - и я поведе към огромен камък, напечен от слънцето. - Седни, почини си. Аз все тичам напред… Извинявай!

Нейната загриженост я стопли, откакто останаха само двете, Катето не я изпускаше нито за миг от погледа си, все се боеше да не замине и тя нанякъде. Просто ей така една вечер да не се прибере. Както направи преди година баща й.

- Ани… казваш. Сама ли е направила този свой хербарий?

- Съвсем сама.

Отново се вцепени за миг. Нейното собствено детство я погълна, за да се срещне със себе си на десет години, когато само тя от целия си клас отиде на училище без искания от учителката хербарий.

Тогава тя я изправи пред всичките деца да я попита строго защо е без домашно.

Валя се бе разплакала и заеквайки от вълнение се беше опитала да обясни, че не е могла да прободе пеперудата с карфица и я забие в картона.

„Все едно някой забива нож в моето сърце”… и бе избухнала в сълзи и бе побягнала. И точно в оня миг бе решила, че като порасне ще стане учителка, за да учи децата само на любов към всичко под слънцето. Така възпитаваше и дъщеря си.

Знаеше, че всички чувства се възпитават още от най-ранно детство, още от утробата. Ненавиждаше насилието и агресията, а все по-често се сблъскваше с тях. И то сред учениците й и това я побъркваше. Понякога не издържаше и си обещаваше да напусне, после… стисваше зъби и продължаваше. Все й се искаше да направи училище за родители.

- Пеперудите са изумително красиви. И живеят много кратко. И са много нежни. По крилцата си имат златист прашец. Хванеш ли ги с ръка, той полепва по пръстите ти и дори да ги пуснеш, те вече не могат да летят. А виж колко са щастливи, летейки от цвят на цвят.

Тя вдигна отмалялата си ръка във въздуха и Катето я проследи с поглед. Очите й се бяха навлажнили.

- Не знаех… Няма да ги ловя, обещавам ти. А и не искам хербарий. Аз ще ги рисувам… И тях, и цветята. И птиците…

- Обясни и на Ани. Тя ти е приятелка, нали?

- Не съм сигурна - повдигна рамене. - Но ще й обясня, макар че ще ме нарече… тя използва едни такива думи, които ти не харесваш.

- Тогава какво правиш с нея?

- Аз… нищо. Тя ми се лепи, а ти си ми казвала, че… - и едва не се разплака.

Отново се изплаши за нея. Как щеше да се защищава в този живот? Нямаше да е вечно жива, за да я предпазва.

Сама бе понесла много болка, много предателства, много измени и завист, и въпреки тях бе съхранила доброто в себе си.

Колкото и лошо възпитани, и пренебрежителни да бяха учениците й в час, Валя не бе загубила вярата си, че може да ги промени.

И уроците й по литература ставаха все по-интересни, а често се прибираше разплакана, че те изобщо не я слушат, макар че имаше трима… и те заслужаваха усилията й.

Утре можеха да са четирима, на следващия ден… петима. Струваше си и това я държеше.

- Кате, като се върнем вкъщи, ще ти дам да прочетеш една от любимите ми книги. И най-напред любимия ми разказ „И гръмна гръм” от вълшебника Рей Бредбъри. Наричат го фантаст, но за мен той е истински магьосник…

- Добре - засмя се дъщеря й. - Обичам да чета любимите ти книги и после… ти да зарязваш съчиненията на учениците си и да си говорим с часове. Нали няма да преспим в хижата? А и татко може да позвъни…

Беше прекрасен ден.

Не усетиха как се изниза. Прегръщаха дърветата в гората, слънцето раздвижваше сенките на листата в краката им. Катето все се опитваше да скочи в светло петно, само след миг то потъмняваше.

Смяха се, бъбриха, дори пяха. Фалшиво, но от сърце. Мълчаха, заслушани в песента на птиците. Брояха пеперудите. Излезли по пътеката от гората, видяха че насрещните хълмове бавно ги поглъща здрача, а небето на запад червенееше от залязващото слънце.

- Утре ще има вятър - бавно изрече Валя, заслонила с ръка очите си.

- И това ли знаеш, мамо - засмя се Катето.

- И това - засмя се и тя. - И още много други неща. Като пораснеш и ти ще ги знаеш…

- Да се прибираме. Нямам търпение да прочета оня разказ от твоя вълшебник. Не може до е по-добър от „Малкият принц”…

Бе се стъмнило, когато влязоха в дома си. Валя измъкна от библиотеката книгата, всичките му книги бяха подредени една до друга като войници, разлисти я и сложи разделителя на разказа.

После подаде книгата на Катето, а тя отиде в кухнята да приготви вечеря за двете. Докато още режеше лука за салатата и очите й се пълнеха със сълзи, влетя при нея дъщеря й и я прегърна от към гърба.

- Мамо, той наистина е вълшебник. Зная, че не мога да се върна назад във времето като героя му, но тази стъпкана от него пеперуда, без да иска, от невнимание, променя всичко в света и аз му вярвам. Магьосник е наистина, отивам да прочета още нещичко, а ти не бързай, не съм гладна! Страшно съм развълнувана. И другата неделя ще отидем, нали? И аз ще внимавам за всяко стръкче, за всяка буболечка, за всяко листенце. И на всяка пеперуда само ще се радвам. Обичам те, мамо.

И като отпусна хватката си, безшумно затвори вратата зад себе си, а Валя се разплака, препълнена от красота и обич.

Тя вярваше, че ще създаде от дъщеря си добър и можещ човек. И не пестеше усилията си, макар че след всяка тяхна разходка капваше от умора. Но бяха само те и природата. Заедно.

Тя вярваше още, че и от учениците си ще направи добри и можещи хора. Които няма да пестят усилията си да изграждат, а не да рушат, да създават, а не само да трупат вещи и пари.

Литературата, която им преподаваше бе цяла съкровищница, от нея гребеше с пълни шепи.

Някой ден… размечта се, би могла да организира неделен излет с всеки, който пожелае от тях… Може да не са всички, един, двама, пет… но бе убедена, че с всяка неделя ще стават повече.

И по същия начин, по който бе събудила в дъщеря си любовта й към природата и усета й към красивото, ще го постигне и с тях.

Мечти, мечти…

От тях я свести телефонът, който неистово звънеше. Неизвестно от кога. Ако тя не го бе чула, дъщеря й би трябвало… Поколеба се преди да го вдигне.

- Валя, ти си, нали? Точно с теб бих искал да говоря. Цял ден звъня. Къде скитате?

Толкова познатият, толкова любимият глас я намери неподготвена.

- Сред природата. Сега ще повикам Катето…

- Преди с нея искам да говоря с теб.

- Добре - каза с пресъхнало гърло.

- Какво ще кажеш да се върна вкъщи?

- Защото няма къде да отидеш или… защото ти липсвахме? - запита почти без глас. И зачака изтръпнала отговора.

- И двете - отвърна той. - И ми липсвате, и няма къде да отида.

- Поне си честен, а аз държа на това. Ще извикам Катето, нека тя да реши.

- Та тя е само на десет! Ти трябва… Ти си възрастната…

- Ужасно й липсваш. А аз мога да се справя и с…

- Не ме ли обичаш вече? - прекъсна я.

- Спри, моля те! Спри до тук… - Внезапно се почувства като пеперуда, уловена в пръсти и после пусната на свобода, но вече без да може да лети. По-зле, бе прободена пеперуда от хербария на Ани. - Ще повикам Катето.

- Татенце! - изохка тя. - Свърши ли най-сетне проклетата ти командировка? Кога си идваш?… Ще те посрещна… Липсваше ми, липсваше ми, ужасно ми липсваше!

Валя вече плачеше. Щеше да преглътне и това. Нали дъщеря й подскачаше от радост. И цялата сияеше. И повтаряше: „Най-щастливият ми ден! Най-щастливият! От сутринта досега. И от тук нататък. Нали, мамо?”.

Сълзите на Валя пресъхнаха. Катето заслужаваше да бъде щастлива! Заслужаваше го. Беше най-доброто й дете. Беше единственото й дете! И я обичаше повече от всичко.

Прегърна я.

- Да, Кате, да - а сълзите й закапаха отново. Бе готова да плати цената.