НОКТЮРНО
НОКТЮРНО
Ти беше първото кокиче
във мойта млада планина.
Прегръщах те като момиче,
но никога - като жена.
Не съм те виждал оттогава.
Дали си жива или не?
Не мога аз да си представя
съдбата ти за миг поне.
И ти вечерно се превръщаш
в едно видение за мен,
което през нощта ме връща
в предишния интимен плен.
Но почне ли да се разлива
предутринната светлина -
изчезваш като самодива
до следващата тъмнина.
НАГОРЕ
Това са тези трудни стъпала!…
Но някой се отказва
и си мисли,
че може
до високото светилище
по друг обходен склон
да се изкачи.
Това са стъпала,
които виждат.
Това са стъпала,
които помнят.
И по-добре е,
който ги отбягва,
изобщо да не тръгва
към върха.
Претъпкан от невярващи е храмът.
А вярващите чакат
отстрани.
КРАЙНОСТИ
Време е
да започна да се прощавам.
Последователно.
Без нито една сълза.
Той - целият ми живот
беше една сълза.
Артистична за другите.
но кошмарна за мен.
*
Трябва да се сбогувам със дървото,
докоснато от поглед на светкавица.
Дървото не е отсечено още.
То ме чака отдавна да му разкажа.
Какво ще му разкажа за себе си?…
Аз бях един самотен войник.
Захвърлил своята униформа.
Осъдил командирите си престъпни.
Мислех да победя самостоятелно.
Но нямаше какво да побеждавам.
Дървото ми вдъхна първата сила.
Нека бъде свидетел на последната.
То се извиси,
защото почвата под него
остана благородна.
А аз бях запокитен
в едни камънаци.
Отвратителни камънаци!…
Леговища на безплодието.
И челюсти на враждебността.
*
Спасяваха ме няколко русалки.
Със шеметни гърди.
С бедра от пламък.
И всяка
едновременно ми беше
любовница
и майка,
и сестра.
Жени от плът,
от чувство
и от похот!
Целувам ви невинно
по душите.
Отивам си от вас!…
Почти не вярвам,
че думите ми
облачно се стичат
по вашето
изтръпнало мълчание.
*
Отивам си от вас.
А може би
от всичко си отивам
с нетърпение.
Навярно се налага
да побързам.
Тепърва ще избухват
черни зрелища.
Човекът се превръща
в крокодил.
И дебне да нагълта
друг човек.
Медузите скандират,
че са птици.
Морето е пихтия
с кървав цвят.
Това не е случайност
осквернителна.
Това е знак о т г о р е
за възмездие.
*
Във тази тишина
кръжат над мене
въздишките
на странни ореоли.
И в хладната
вселенска тъмнина
просветват
силуетите горещи
на моите загинали събратя.
Загинали от болки
и разстрели.
Загинали от честност
и стремеж.
А приживе
безмилостно подритвани
от всякакви чудовищни
нищожества.
*
Престъпно е да имаш,
а да нямат
еднаквите със теб
по трудолюбие.
Очаквам подъл линч
от преуспелите
за тая моя мисъл
тривиална.
Пасивно тривиална, но опасна!…
Вулгарно преуспелите предчувстват,
че нещо ще се случи с придобитото.
И аз предчувствам същото!…
Все някога
ще пламне придобитото, понеже
Темида е била обезвредявана.
Пожарът предстоящ не е решение.
Но той ще бъде истинска наслада
за всички угнетени по земята.
И сигурно за мен,
ако съм жив.
