Павел Боржуков-Боржи

Не знам дали всички пишещи днес млади автори си дават сметка за риска, който поемат с желанието да публикуват час по-скоро творбите си.

Българският читател, кой повече, кой по-малко, е изградил естетическите си критерии върху националната литературна традиция и постиженията на съвременната европейска книжнина.

Тази база налага априори един паралел за възприемане и оценка на сполуките или несполуките на всеки автор, който се домогва полиграфически до вниманието на четящата публика.

Ако в поезията, все пак може да се разчита донякъде на известна читателска търпимост поради краткостта на формата, то в белетристиката едва ли някой би посегнал повторно към четиво на автор, от когото се е почувствал подведен в очакванията си.

Затова считам за библиографски късмет случаите, когато сред необозримия издателски поток попадна на книги, които се четат и съпреживяват повече от един и два пъти.

Точно такова попадение се оказа за мен книгата на Йордан Хаджиев “Искам си лъжата”.

В нея могат да намерят “четиво за себе си” хора на всякаква възраст. Най-малките биха възприели една и съща приказка за първобитните хора, с респект към тайнството на живота, разказана от сериозния Ляно и с несдържан смях от нехайния му брат-близнак Ками.

По-големите пък ще се смеят на глас на измислиците на Антон, който при всяко закъснение в училище лъже класния по-изкусно и от Том Сойер.

Младежите ще търсят заедно с героите изход от заплетените ситуации във любовта, възрастните ще прозрат социалните послания на автора, а старите ще въздишат, по близкото и по-далечното минало, де с носталгия, де с облекчение. Очевидно, хубавите книги не остаряват, а “помъдряват” заедно с хората.

Йордан Хаджиев е наистина “мъдър сладкодумец - както го нарича Никола Радев - който защитава човека, всеопрощава греховете му.”

Хуманизмът на автора се излъчва не толкова от директни внушения, колкото от динамиката заложена в самите действия на героите, от развитието на образите им.

В сборника има разкази, които по стилистиката си се родеят ту с забавния и непринуден изказ на Чудомир, ту с бликащата жизненост на Елин Пелин или умението на тандема Петър Незнакомов и Мирон Иванов да създава от “нищо нещо - смях”.

Пред читателите се се отваря просторна галерия с релефни образи, които авторът съживява с няколко докосвания на магическото си перо или често се идентифицира с тях чрез “Аз-формата” на разказа си.

Богатата му лексика, която ползва реквизита поне на три четири поколения българи ни среща с герои от различни епохи и то непринудено, плавно, без да усещаме разграниченията между тях наложени от историческото знание.

Разказът “Размишленията на една калимавка”, например ни въвлича в обстановката на един интериор, в който сякаш вече сме били, още когато сме чели “Под манастирската лоза”, (все пак Хаджиев е бил на петнайсет години, когато умира Елин Пелин).

Оттук нататък обаче героите на двамата писатели си приличат само по принадлежността им към манастирския клир и мнимата, отдаденост на въздържание от светските съблазни.

Имат общо и в умението си да създават ситуации раздвижени от ведрия, добродушен хумор, жизнелюбието и несломимата жизненост на човешката природа.

В разказа на Хаджиев с бароков контраст се засрещат вричането в богоугодство на монасите и нравите на настоящето зад вратата на манастира.

Един кратък повей от присъствието на хубавата Мария е достатъчен да върне младия игумен дядо Дионисий към близкото му минало, послушника-студент към невзетия още изпит, да лиши преподобните Матей и Дамаскин от крехкото им битие и накрая в манастирския двор да остане само една празна калимавка.

Изкусен майстор на диалога Хаджиев изпъстря речта на героите си с поговорки, неочаквани отклици, изненадващи развръзки на конфликтите.

Изглежда, че понякога в литературното поприще късметът също може да допринесе за развитието на автора. Йордан Хаджиев не е съвсем лишен от такъв.

Ражда се в Бяла Черква, където еманацията от историческото присъствието на личности като Бачо Киро, Райко Даскалов, Цанко Церковски не може да не повлияе по един или друг начин на будно момче, родено в същото село.

Почти целият му останал живот досега преминава в Габрово, градът който Константин Иречек в края на 19 век наричаше “работилницата на България”.

В същия град завършва именитата Априловска гимназия, по-късно работи пак там като адвокат.

И дотук с “късметите”! Останалото е писателска дарба, избуяла в тринадесет белетристични книги и много литературоведски публикации.