ЛЕГЕНДА
ЛЕГЕНДА
Има в рода ми една легенда,
песен за една кама:
прабаба моя, крехка и дребна,
защитила честта си сама;
злия насилник пробола със ножа,
викнала с болка и страх:
„Ще ме простиш ли, мой български боже,
че сторих най-тежък грях?”
Сълзи по светли седефени скули
рукнали - наниз бял.
И от петнайсет сребърни куполи
сребърен звън прозвънял:
Бог й изпратил прощение с песен.
Но друг насилник с чалма,
без да зачита знака небесен,
внизал в гръдта й кама.
Пазя камата с три ключа заключена
в дъбов ковчег със резба.
Не златен пръстен получих аз, внучката,
а легендарна съдба.
Вече не носят ножове на пояс,
вкъщи и аз си седя.
Но в черна нощ като бяла разбойница
аз не мирясвам, не спя
и над бюрото си махагонено,
разиграла до пламък кръвта,
своя стих сребърен,
своя стих огнен
като дръзка кама аз въртя.
И бледнеят пак моите - бабини - скули
(не, не хваща кръвта ръжда),
и тържествено, гръмко, в небесните куполи
прозвънтяват луна и звезда.
Все по-дръзка аз ставам ножохвъргачка
(ах, опасна е тая игра!),
все по-силен звънът,
очите - по-мрачни,
свити, остри като пера.
Аз се врязвам в легендата, аз съм орисана.
На червеното мое бюро
някой ден аз ще падна звънка, пронизана
с острието на стих от сребро…
ГРАМАТИКА
Колко щастливи бяхме, когато живеехме двама
сред тишината, където единствената кавга
възниква привечер между свраките;
щурците настройваха ранобудно детските
си цигулчици,
а пчелите държаха исото
в голямата обедна литургия.
Славеят не прекъсваше
своята майска любовна изповед,
слънцето не откъсваше
от небето своето цвете,
нощем звездите ни боцкаха
със златни човчици
от гнездата на рехави облаци
бели-бели като разрошените твои коси.
Спеше унесен снегът, мушнех ли го с върха
на модната си ботинка,
тихо прогукваше като сито събудено бебе…
Как можа всичко да се промени,
да ми измени! Даже природата!
Даже граматиката!
И местоименията имали времена.
Ние е минало невъзвратимо.
Аз сегашно непоправимо.
ТРЯБВАТ И ДУМИ
Мисля, дете мое, че любовта
е едно от тия неизмерими неща,
които ни водят. Те са оста на света.
Те не умират със нас. Те са по-силни от нас,
нищо, че ние ги носим - както житният клас
носи зърното…
Това, което остава от нас, е любовта ни.
Тая усмивка преди и след нашите рани.
Това, което от нас подир нас се запомня,
то е нашата обич неотменима, огромна.
Инак как да живея? Извън тебе какво
би поддържало моя живот - едно крехко дърво?
Всичко, което на тоя свят с мене ще стане,
е в кръга на твоята сянка и на твойто сияние…
В твоята шепа като в кафезче заключена
пее душата ми - птица на нежност научена.
Думи, ще кажеш. Но ако не ги кажеш,
как, мое дете, можеш да се докажеш?
Не, делата не стигат. Трябват и думи,
за да регистрираш като патент това прекрасно безумие:
да обичаш едно същество, което не осъзнава -
поради детство - тая любов и самозабрава…
***
Не ми е до хляб, не ми е до вино,
покосиха тревата ти, моя магьосна градино,
лежат стръкове унижени, сломени, безпомощни,
няма живот във тях - като във спомени.
Вие се призрачно хороводът на аромата.
Ароматът е ангелът на тревата…
Навярно във всяка тревичка
ще е вдъхната една зелена душичка.
Аз не ям и не пия, аз тихом ходя
във угода на тая покосена природа.
А тревите полегнали предсмъртно ухаят, ухаят
кротко, безропотно - обещан им е сигурно раят
както на нас. И те примирени
вярват, че имат души безсмъртно зелени.
Тъпчат ги, газят ги, стрижат ги, но те си знаят:
има посмъртна безсмъртна ливада - раят.
***
Не давайте обет, жени,
за обич до живот.
Да се обича цял живот е твърде кратко.
От сватбената до надгробната целувка
времето е много малко.
Не осквернявайте с обет нищожен любовта!
Обричайте се на любов и след смъртта!
