Филип Марински

Трябваше да пътувам с влак до София и показах на билетната каса решение на ТЕЛК. Касиерката ми върна решението с пренебрежителното: „На мен това не ми върши работа!”

Чакащият зад мен гражданин ми показа своята карта, каквато би трябвало да притежавам и която удостоверява същото, каквото - и решението на ТЕЛК.

Излишно е тук да обсъждаме въпроса, защо са нужни два документа, за да удостоверят едно и също нещо, защото на всички е ясно: чиновническите наредби в България са за това - на хората да бъде колкото е възможна по-трудно.

Два дни след завръщането ми от София, реших да се сдобия с нужната карта и отидох в служба „Социални дейности” на общината. В едно тясно коридорче, в дъното на което имаше гише с надпис „Подаване на декларации” се бяха скупчили няколко пенсионери с документи в ръце.

Тъй като не бях там, за да декларирам нещо, а ми трябваше информация в коя стая биха могли да извършат услугата ми, почуках на врата „Служебен вход”. Отзвук не се чу.

Повторих почукването, след което плахо открехнах вратата. Тя водеше в друг коридор. На следващата врата не се наложи да почукам, защото беше отворена. Вътре стояха прави зад бюрата си две жени, едната от които дъвчеше нещо.

Пристъпих внимателно към рамката на вратата и казах: „Извинете, може ли да…” До тук можах да стигна с учтивото си обръщение. Последва светкавична реакция от страна на дъвчещата, все едно, че бях влезнал с насочен автомат.

Но тя не вдигна ръце, а само показалец, властно насочен към входната врата и заповяда: „Господине, излезте веднага навън!” „Но аз моля само…” - опитах да се защитя срещу тази с нищо непредизвикана агресия, но онази пак ме прекъсна с категоричното: „Излезте, казах! Това е служебен вход!”

Колежката й, усетила, че границата на елементарната етика е прескочена, бързо застана пред мен и със спокоен глас каза: „Моля Ви, излезте!” а като почти шепнеше, ми довери: „Това е началничката.”

„Но защо госпожата се държи като фелдфебел?! - не издържах и аз, намирайки се вече вън от така самоотвержено защитения служебен вход. Казах го достатъчно високо, за да ме чуе дъвчещата. И тя чу.

Че като изскочи в коридора, при чакащите хора… Мале мила! Един възрастен като мен мъж направи отчаян опит да ме защити с фразата: „Ама защо така?! Та нали ви плащат заплати от нашите данъци, плащат ви с наши пари…” „Нищо не ми плащаш ти, бе!”- затвори му набързо устата „ устатата” и се върна победоносно в „бункера” си.

Бях отчаяно ядосан, обиден и унизен. Наредих се на опашката пред гишето за декларации, макар че нямах нищо за „подаване”. Жената зад гишето ми обясни каквото ме интересуваше, благодарих и на тръгване попитах: „Защо не поставите една табелка „информация”, че да знаят хората къде…” „Е, това не зависи от мен!” - беше отговорът, но трябва да призная, че беше казан учтиво и с виновна усмивка.

Когато си тръгнах, „началничката” беше застанала насред двора и пушеше цигара.

Ръката й видимо трепереше от нервна възбуда.

Без да спирам, успях да я огледам.

Дребно на ръст създание с подчертано изострен нос и събрани към основата му очи. Природата не е била особено щедра и по отношение на женствеността на тази все още млада жена, която явно избиваше комплекси.

Тя определено търсеше някаква компенсация. На какво, тя си знае, но основанието й беше фактът, че в службата е „началник”. По този груб, недопустимо груб начин, тя се осъществяваше. Така тя уверяваше себе си, че превъзхожда всички нас от тесния коридор на „Социални дейности”.

И това „превъзходство” се събираше в една всъщност нищо незначеща дума - „началник”. С поведението си тази дребна женица крещеше към света: „Вижте! Мене ме има!”

Продължих към автобусната спирка и с изненада установих, че вместо озлобление, изпитвам жал. И в главата ми зажужаха куп въпроси.

Защо едно човешко същество се нахвърля с такова озлобление към друго човешко същество? Може би от неудовлетвореност от качеството на работа на Твореца? Но защо?! Нали трябва да се приемем такива, каквито сме се родили? И да се обичаме такива, каквито сме. Себе си преди всичко, а и останалите себеподобни. Защото никому не е дадено да избира нито родителите си, нито външния си вид. И никой не може да носи вина за неудовлетворението на някого.

А има един много простичък начин човек да бъде хубав - и за себе си и за околните.
Това е добротата. Защото добротата се „отплаща”. „Всяко добро дело носи отплата само по себе си!” Тези думи са изречени от Александър Дюма-син преди много, много години, но са оостанали в световната съкровищница като безспорна истина.

Имаше един начален учител от моето село, който изживя живота си в едно съседно селце. Той беше държал неукрепнали детски ръчици на поне три поколения от селото, когато са се учили да изписват името си.

Беше станал известен с добротата си в целия район. Когато тленните му останки трябваше да стигнат по дълги и стръмни пътеки до вечния му дом, мъжете от онова село, станало истински и негово, не разрешиха на никой друг да се намеси в носенето на ковчега.

А аз си спомням при едно пътуване с автобус как младо момиче стана да му отстъпи мястото си. Старият учител сложи бащински ръка на рамото на момичето и с усмивка издума: „Седи си, моето момиче, седи си на мястото! Какво си ти крива /виновна!/, че съм аз остарял?!”

Случката с онази жена в „Социални дейности” ме връща пак към въпроса: къде е коренът на лошотията?

В автобуса, при неволен допир на двама души, блясват погледи като мълнии и се изсипват думи като градушка. Съсед е готов да вдигне брадва срещу съседа си само за това, че безсловестни твари преминали живия плет и изкълвали „цяла” една зелка. Сестра заявява, че не иска да има нищо общо с родния си брат. Чиновничка в някое ведомство те гледа ако не като престъпник, най-меко казано, а като отвратителен досадник, нарушаващ спокойствието й с молбата си да ти извърши услуга, за която й плащат… И още, и още, и още…

Разсъждавам по въпроса и стигам до извода, че в много случаи „недобротата” е плод на измамно самочувствие от ранг, титла, звание, стъпало в служебна йерархия, парично и имуществено състояние и други такива, които „окапват” като ненужни дрънкулки, когато се изправим пред ОНАЗИ.

Еднакви идваме на този свят, еднакви си отиваме. Защо тогава си позволяваме да гледаме отвисоко и с пренебрежение на другите?! Само от глупост, определено - само от глупост.

В книгата си „Как да печелим приятели и да влияем на другите” американският психолог Дейл Карнеги има един абзац, който сега дословно не бих могъл да възпроизведа, но чийто смисъл е: ако не сте успели да направите през деня нищо друго добро, усмихнете се някому.

Аз съм изпитвал радостта от прилагане на този съвет двустранно - и на мен са се усмихвали, и аз съм се усмихвал. В магазина, от който пазарувам, ми направи впечатление, че една от касиерките - дребничка женица с миловидно личице - е някак все напрегната, сякаш нещо я гнети.

Един ден, когато зад мен нямаше други клиенти, се наведох леко към нея, погледнах в баджа на блузката й и като се изправих, с тон на престорена „неудовлетвореност”, рекох: „Хмъ! Пак не разбрах!” „Искате да видите как ми е името ли? Елена се казвам.” „Благодаря! - рекох. - А когато ви заглеждат по-продължително, сърдите ли се? „Защо?” - недоумяваше жената, несъумяла още да влезне в шеговития ми тон. „Имате много красиви очи.” Лицето на жената светна и тя се усмихна.

И тази усмивка, придружена с наистина красивия зелен поглед, радва душата ми при всяко следващо пазаруване. Виждате колко е права американската психоложка Барбара Анджелис, когато казва: „Любовта и добротата никога не са напразни, защото те благославят този, който ги получава и онзи, който ги дава.”

Добронамереността може да бъде изразена по различен начин - малка помощ, жест, усмивка… Но с внимание казаната дума е синоним на добротата.

Нашият народ в многовековната си история е шлифовал тази безспорна истина в сентенцията: „Блага дума железни врата отваря.” Да, наистина. Защото думата е такъв феномен, че с нея можеш и да погалиш и да удариш. И кое от двете ще избереш, зависи само от тебе.

За добротата са казвали запомнящи се думи известни личности от древността до днес, от Езоп до Петър Дънов - Учителят. Мен лично най-силно ме е впечатлило мнението на страдалеца Лудвиг ван Бетовен.

Тежкото детство покрай баща-алкохолик, който го бие с пръчка при пиянските си изстъпления, прекараните тиф и едра шарка, превърнали го в грозник, склонен към усамотение, глухотата му в зряла възраст, са достатъчни основания да го направят зъл човек. Но същият този гениален страдалец изрича думи, стигнали и до нас: „АЗ НЕ ЗНАМ ЗА ДРУГИ ПРИЗНАЦИ ЗА ПРЕВЪЗХОДСТВО, ОСВЕН ДОБРОТАТА!”