Георги Гривнев

Малко са селищата, които крият в духовните си недра залежи от сюжети за разкази и предания, памет за личности, оставили следа подир следа, случки, които свидетелстват за достолепие и чест в размирни времена, блясък на поведение, в което прошката надмогва възмездието, магията на любовта, която едва ли някой някога ще разгадае…

Едно от тия селища е Павелско.

И тогава никак няма да е чудно и неразбираемо защо Петко Р. Славейков идва тук в края на деветнадесетия век и се възхищава на зографисаните стени на местната църква, записва родопски песни от даскали, за да ги съхрани в съкровищницата на народното творчество.

По неговите стъпки по-късно ще поеме Антон Страшимиров, който, общувайки с павелските рупци, бързо ще разбере, че тук живеят мъдри балканджии, които може да не са по-високи от планината, но се стремят да извървят стръмното към върховете й, защото думите им тежат като речни камъни, а мечтите им изпреварват порива на птиците.

Затова не е изненада, че в Павелско се раждат писатели, талантливи, възторжени и светли, като Никола П. Бумбаров - Перич, Георги Пашев и Борис Вулджев.

За романа “Погром” на Н. Перич класикът на българската литература Георги Караславов изрече ласкави и насърчителни слова, на които ние вярваме безрезервно.

Георги Пашев посвети няколко книги на родния си край и до последния си дъх остана верен на Родопа и на нейното битие.

Борис Вулджев се поклони - синовно и дълбоко пред бащиното си огнище с нежното стихотворение за Сините ханчета.

Васил Венински продължава книжовните традиции на своите предци.

Който е прочел първата му книга за павелското училище, не може да не му е направило впечатление сериозността при тълкуването на документи и факти, отношението му към архивните материали, както и откривателството му, без което не може да мине нито едно истинско историческо издание.

Пред нас е втората книга на Венински “Деребейски времена”.

Този път авторът е пристъпил към художествената литература.

Недостатъчно е да кажа, че сборникът с разкази е увлекателен и интересен.

Венински е пресъздал събития и лица от времето на турското робство. И лицата са с конкретни имена, и събитията са станали между Пашалийца и Голяма ряка, между Блата и Зареница, между Бяртина и Говежда дупка…

В тоя отрязък от време и местонахождение той възкресява, одухотворявайки мижу Осман и бай Начо, които с достлука си предизвикват раздразнение сред себеподобните си, защото са от различна вяра; Хайредин паша, който, отдавна отвлечен за еничар, не е забравил родното си село и завърнал се след много години, дарява пари за камбанарията на храма; Дели Васил, който прощава на изедника Джафер, не го убива, но все пак го наказва тъй, че косите да му побелеят.

Колко трогателна е постъпката на хитрия Величко Юрука, дето така красиво излъгва Осман ага, че и на него да му е драго.

Очите на страха са големи, но те се смаляват, когато Спас Кръстелников провижда, че в неговата къща няма никакъв дракос, а само “най-обикновен борсук”.

Има нещо мистично, езическо и красиво в разказа “Прометеев огън” - в огъня е заложено началото, изцерителната сила и животът.

В разказите на Васил Венински дъха атмосферата на авелзаманските попрелки, на подвига, саможертвата и доброто, на всичко онова, което прави от хората човеци, а от човеците - личности.

Една от темите, които авторът разработва, е любовта - тая вечна господарка и робиня, тоя светъл до ослепение изгрев и тъжен като есен залез.

Васил Венински има усет за развитие на сюжета, владее диалога, а родопският диалект се превръща в част от характеристиката на епохата, в художествено внушение и плътно изграждане на образи.

Нека е честита втората творческа рожба на Васил Венински. Сигурен съм, че писаното му слово ще намери своята читателска аудитория!