РЕКАТА НА ГОДИНИТЕ
РЕКАТА НА ГОДИНИТЕ
На съпругата ми!
Реката на годините изтича.
Да стана Бог и да я върна аз -
по-силно даже, знай ще те обичам
и пак ще съм на гарата в Бургас
Из книгата ми „Настояще от спомени” - 2002 г.
Реката на годините тече си.
Косата ми изгуби се съвсем.
Но в нашата река аз знам къде си
/какво, че с теб не можем да я спрем/.
На моя остров тридесет години
си все до мен - в несгоди, и в късмет.
От готиното джобно гадже (мини)
до скромната жена на петдесет.
Очите ти са по-красиво сини.
Косата ти - на кичури, за чар -
естествено рисувани с годините
от странния живот - художник стар.
По-опитна. И малко уморена.
И не така наивна, но добра -
не търсиш днес морета до колене
на гарата, която ни събра.
Не вярваш на пленителни миражи
и всяка твоя дума е с цена.
Успяваш и във болките си даже
да бъдеш силна - майка и жена.
Реката на годините изтича.
И няма в нея място или ред.
Бях млад. Поостарях. Но пак обичам те!
Теб - моята жена на петдесет!
И някой ден, нетленен щом премина
през края на житейската река,
знай - божието име Господина,
последно, пред света ще изрека.
КОМШИЯТА ВАРИ РАКИЯ
…Отпивам бавна глътчица… И знам -
с казан от мед, със кофа и фуния
баща ми си вари ракия - там.
На онзи свят дори вари ракия!…
Валери Станков
Нощта е с дъх на бобена яхния,
а утрото ухае на пелин.
Комшията ми пак вари ракия
и сбира ни един подир един.
Набързо празним пълните бидони
и брадвата запява с остър глас.
Сече греди, дървета и пирони
сред хладното на утринния час.
Жарта проглежда с парещи зеници
и тъне в дим високият таван.
А огнените плаващи езици
прегръщат топло медния казан.
Комшията ми днес вари ракия.
А ние сме от кол и от въже,
събрани в тази селска немотия -
на селото най-здравите мъже.
Замезваме със свинско и сланина,
и с праз и лук - от стария долап.
И точим си от грозде - селско вино,
и комкаме се - с топъл селски хляб.
А утре ще сме всички на полето -
ракия щом комшията свари.
Че селските мъже не сме контета -
жените в село раждат канари.
Не идват тук контетата с костюми.
Те пазят се от дъх на лук и пот
и стряскат се от лютите ни думи,
попържващи контешкия живот.
Но някой ден в света им ще затропа
дружината от селския казан.
И няма да ни спре дори Европа
да станем за България курбан.
От селския казан тече ракия.
От памтивек е текло. Ще тече!
И селянинът плюл е на ония,
чиято брадва точно не сече.
ИЗМЕРЕНИЯ
Ще те сричам в словесно цунами
до деня, в който хлопнат вратите
и душата ми ангел нарами
на крилете си, без да ме пита.
След това искам ти да ме сричаш
на щурците във трелите вечер,
та да срине зовът за обичане
оня зид, дето винаги пречи
и разделя на дух и на тленност
вечността, във която се врекохме.
Любовта не признава червено
и не спира пред козя пътека.
Любовта не брои измерения -
ще те сричам и ти ще ме сричаш.
Ако някой ден няма ме мене,
значи с чужди очи те обичам!
НЕБЕТО ТИ СВАЛЯ ШАПКА
Захвърли август скъсани сандали.
За лятото пък юли стих написа.
Септември гони птици, изтървали
по жиците последната мотриса.
Ти сластен поглед някъде отправи
по есенно - и влажен, и лиричен.
Морето ни и лятото забрави,
но знаеш - някой лятно те обича.
Красива си! И в есен си красива.
Небето през мъгла ти сваля шапка.
Със лятото навярно си отива
(търкулва се далече като капка)
една любов със морските си нощи,
белязани със сладко от смокини.
Ти още си така красива! Още
не иска август в мене да изстине.
НАГАЗВАНЕ В ЖЕНСКИ ВОДИ
Зацъфти ли ми цвят, все едно разцъфтяват косите й.
А в очите й сбират се всички планински води.
Под краката й ронят се ситните тънички сипеи
и току-виж след нейните стъпки - трева се роди.
И на пролет ефирна навън след снега замирише ли,
замирисва на нея. А в нейното топло легло
все на пролет дъхти - независимо в сняг ли е, в киша ли.
И на свежест ухае, на юни - в планинско ждрело.
И нагазвам смирено водите й - пролетно-слънчеви.
Тя е Пролет за мен, а пък аз съм планинско момче.
Все към нея вървях, сякаш бавно съм стъпвал по пънчета.
И на оня свят искам реката й мен да влече.
ЩОМ ИМА Я ХУХЛА
По Ивайло Балабанов
Мъжът на жената със белия шал
все още е сляп за човешката същност.
А оня грък Ясус не е проумял,
че узото не е най-важното всъщност.
Хасан остаря. Като Арда е стар.
Враждата утихна. Но споменът тегне.
Гергана е жива във всеки бунар.
В печал Калиакра по тъмно ще легне.
Народът е още народ вехтошар.
Дотегна сух хляб. Пък и гола ракия.
И още очаква. В един въглищар
иконата Левски той пак да открие.
Европа си тъне във своя разкош.
Бих казал: „Да имам аз нейната криза.”
Порасна синът ми. Но в него Гаврош
все още износва си първата риза.
И всъщност какво ни остана до днес?
Красиви жени под балкона на Далчев
пристъпят по български - с чар и финес
пред своя шпалир от мъже и страдалци.
Остана основата в нашия мост.
И търсим във нея добро и любови.
Красиви, децата ни тръгват на пост,
за своята среща с Венета готови.
И нямат часовник. Държат GSM.
Но ти си го казал тъй просто, поете.
Ще срещнат Венета във пет. Не съвсем -
с Родината срещата пак в пет без пет е.
И има ги лудите, дето в нощта
заспиват си пак с белоцветните вишни.
Щом има я Хухла там нейде в света,
не са романтиците никак излишни.
БЯЛО СТИХОТВОРЕНИЕ
Тази нощ - с бесовете си зимни
ще се кротне, когато навън
бяло утро над покрива кимне
и разгони поредния сън.
И денят с аромат на кайсия
избелее над малкия град,
сякаш българка в бяла носия
стъпва лекичко в танц непознат.
А дърветата светнат тъй, сякаш
с белоснежните свои лица
са прогледнали тихо сред мрака -
милиони очи на слънца.
Ще се белне снегът над града ни -
бяла приказка в малкия град.
И по улички, в бяло застлани,
ще устрои бял, детски парад.
Че денят с аромат на кайсия
ще се втурне пак утре след пет -
малка стъпка в една орисия.
И дано! И дано е напред!
