Георги Зарчев

ФИГУРИ ОТ БРОНЗ

Винаги съм твърдял, че не живея на квадратни метри, а живея в километри. Пътуванията ми започнаха още в детството ми. Истинските ми воаяжи тогава се извършваха с помощта на дядо ми, който ме качваше в неделен ден от кварталната спирка на градския автобус и започвахме едно безконечно пътуване из Хасково, сменяйки линиите на обществения транспорт. Накрая се добирахме уморени до уютната кръчма в Градската градина и аз изяждах салатата на дядо си, предназначена за мезе към ракията му, докато чаках порцията си кюфтета.
Освен тези пътешествия с градския транспорт редовно ходех на екскурзиите, организирани от шивашката кооперация, където работеха дядо и баба. Спомням си как веднъж по време на такава екскурзия в една синьо-розова озонна утрин се озовахме в някакъв град. Понеже бях много злояд, дядо и баба се опитваха да ме принудят да изям кифлата, която ми бяха купили за закуска, като ми сочеха в градинката срещу нас една бронзова фигура на момиче, което храни гълъб. Впоследствие, когато пораснах, къде по работа, къде за удоволствие обиколих много градове в България. Оглеждах се, но така и до днес не можах да открия онова бронзово момиче с гълъба.
Дядо ми работеше в ателието за репаратура на шивашката кооперация, което се намираше на крайречния булевард в Хасково. Мястото бе точно в центъра, където и сега са спирките на градските автобуси по линията на тройката и единицата. Отсреща през моста на реката имаше спретнат пазар с чешма, на която стърчеше статуя на щъркел. Не обичах твърде да ходя на детска градина и дядо ми често ме вземаше със себе си в ателието. Там идваха клиенти, които имаха нужда да им се зашие копче или да им се закърпи разпран панталон. Дядо ми слагаше под скъсаното място парче твърд плат и минаваше отгоре с шевната машина. Мястото на поправката бе белязано от тегели, но хората не бяха твърде придирчиви и продължаваха да износват закърпения панталон. Понякога карах дядо ми да прави фалшиви тегели и върху моите дрехи, независимо че те бяха здрави и нямаха нужда от кръпки. Дядо ми се съгласяваше и за ужас на родителите ми префасонираше тоалетите ми.
Когато пораснах и станах ученик, пътуванията продължаваха да ме привличат. Често тръгвах из страната къде с влак, къде с автобус, къде на автостоп. В един сънен съботен следобяд слязох без особена причина от влака на перона в Горна Оряховица и веднага съжалих. Мръсната гара, изпълнена с потни бързащи хора, бе на три километра от центъра на града. Знаех, че има градски автобус до Търново и реших незабавно да се отправя натам. На една автобусна спирка видях около петдесетгодишен човек да държи в ръката си мрежа /тогава още нямаше найлонови торбички/ с бурканчета /тогава още не бяха пластмасови кофички/ кисело мляко. Запитах го за автобус до Търново и той ми каза, че отсреща трябва да взема десятката. Заприказвахме се и той разбра, че съм от Хасково. Обясни ми, че е служил в танковия полк в града, че са му направили операция от апандисит във Военната болница. Накрая ме погледна изпитателно и ми каза, че тогава е имал любовница - Мария Иванова Димитрова. Не съм сигурен сега дали това бяха точните имена на жената, но много добре помня, че така я назова - с трите й имена. Попита ме дали я познавам и аз му отговорих отрицателно. В това време автобусът дойде. Пресякох шосето и се качих на задната платформа. Докато автоматичните врати се щракваха зад мен, чух мъжа да ми вика:
- Нали запомни? Мария Иванова Димитрова! Прати й много здраве от мен.
Гледах през задното панорамно стъкло как фигурата на човека се смалява в далечината, докато се изгуби съвсем, и си дадох сметка, че дори не зная името му.
През студентските години продължих пътуванията си без определена цел и посока из България, но вече придружен от съпругата си. От града, в който пристигахме, пращахме до самите себе си в общежитието пощенски картички с някакво автопослание. В една мъглива привечер се озовахме в разнебитен автобус, пътуващ от Търговище за Разград. Мустакатият шофьор пое бавно на заден ход от автогарата, когато към автобуса се затича закъснял пътник. Шофьорът го изпсува добродушно, с явното намерение да го качи. Младо циганче, застанало до нас на пътеката, обаче се притесни, че човекът ще остане навън и високо помоли шофьора да вземе пътника, защото тази сутрин е починал синът му. В автобуса стана като в Чехов разказ. Хората замлъкнаха, а шофьорът се разкая, че безпричинно е изпсувал. Той отвори вратите и закъснелият влезе ухилен до уши. Всички вперихме очи в него.
- Прощавайте, да имате някаква скръб тази вечер? - подозрително попита шофьорът, държейки колата на полусъединител.
Оказа се, че не само синът на този човек не е починал, ами че той въобще няма син. Едвам разубедихме шофьора да не изхвърли навън циганчето.
На следващия ден се връщахме обратно. Оказа се, че автобусът е същият, а моето място бе точно зад познатия ми вече мустакат шофьор. Той отказа да вземе една жена без билет, затвори вратите и седна зад волана. Потупах го по рамото и когато се обърна към мен, невинно го запитах:
- Защо оставихте тази жена навън? Ами ако вчера е починал синът й?
Мустакатият ме изгледа с огромни учудени очи и се развесели чак когато му доверих, че съм един от снощните му пасажери.
Днес често заставам мълчалив пред някогашното шивашко ателие, което е вече реституирано. Реката е застроена, но и без да виждам, знам, че отсреща има паркинг и чешмата със статуята на щъркела от бронз е премахната от много време. Отказах се отдавна да търся и другата бронзова фигура - тази на момичето с гълъба, защото ми е ясно, че няма да я открия, дори да се изпречи пред очите ми. Аз не търся статуя на момиче с гълъб, а детството си, ала то безвъзвратно си е отишло. Дядо ми и баба ми също ги няма, както няма и шивашка репаратура, защото вече никой не поправя скъсаните дрехи, а просто ги изхвърля. Онзи ден си купих нова блуза и с учудване забелязах, че, макар да е съвсем здрава, горе в левия й край има прокаран фалшив тегел. Ясно е, че хубавите неща един ден се връщат на мода. Не знам дали е жив събеседникът ми от автобусната спирка в Горна Оряховица, но си давам сметка, че сега аз съм на неговата възраст. Онзи ден разглеждах колекцията си от пощенски картички и се натъкнах на една, която съм изпратил сам до себе си от Разград. Обърнах я и прочетох посланието: „Прощавайте, да имате някаква скръб тази вечер?”

ЛИПСИ В НАЛИЧНОСТ

В не твърде луксозното си детство имах един-единствен начин да пътешествам - нещо, за което си мислех, че съм предопределен. Пътувах из целия свят по страниците на овехтял ученически атлас, останал от моя родственица.
Затова и когато се озовах за първи път в Ню Йорк, имах чувството, че съм бил тук вече много пъти, макар само в мечтите си. Разходих се из алеите на Сентръл парк, като очаквах всеки момент да ме връхлетят на коне героите от филма „Коса”, следвани на почетно разстояние - все пак заради годините и килограмите - от режисьора си Милош Форман. От другата страна на парка се озовах на Пето авеню, някъде между музея „Гугенхайм” и дома на Уди Алън. Продължих надолу към Емпайър стейт билдинг, после свърнах към Рокфелеровия център и се спрях да погледам няколко момичета, които се пързаляха с кънки на ледената площадка пред сградата. Заедно с шепа ентусиазирани пенсионери изръкоплясках на изпълнението на момичетата и продължих, за да се озова на Бродуей, където вечерта щях да гледам оригиналната възстановка на режисура и хореография на мюзикъла „Чикаго” на Боб Фос. След това с натежали крака се отправих към ресторанта на 52-ра улица, за да изям един огромен кървав стек, голям колкото престилка на готвач, както метафорично се изразява в разказа си „Момичета по летни рокли” нюйоркчанинът Ъруин Шоу. Бях щастлив, че съм в града, който вече познавах от книгите, филмите и сънищата си, само малко ме притесняваше обстоятелството, че в този град на мен бе отредена единствено скромната роля на минувача.
После отпътувах към Маями. Там минах с колата, взета под наем, по пренаселената главна улица. Хората вървяха бавно по бански или пиеха коктейли „Маргарита” отвън по заведенията. Спрях на бензиностанция и видях как от лъскав червен кабриолет „Меркурий” се изсипаха трима чернокожи, приличащи на филмови герои с тъмните си слънчеви очила и огромни златни ланци по вратовете. Излязох от бензиностанцията и пак се включих в трафика. Спуснах се към пристанището, за да се насладя на многоетажните пътнически лайнери, закотвени така, че да изглеждат като част от архитектурния облик на града. Минах през виадукт, извисяващ се десетина метра над земята, и се озовах на голямо кръстовище. Отдясно имаше малък кабриолет с вдигнат гюрук. Караше го млада симпатична дама. Тя погледна към мен и с безмълвна усмивка ме помоли да й отстъпя предимство. Очарован, с жест й показах да мине пред мен. Тя се включи и, без да ме погледне, ми махна признателно с ръка. Една красива ръка с маникюр и нежни поддържани пръсти. Кабриолетът се изгуби в потока коли и на мен изведнъж ми стана тъжно при мисълта, че това е един миг, който си е отишъл безвъзвратно.
Пристигайки в Лос Анжелос, поехме към плажа Санта Моника. В автобуса споделих на екскурзоводката, че се чувствам като Филип Марлоу, когото дебела домакиня е наела срещу сто долара на час, плюс бензина и уискито, да върне в дома ? неверния съпруг. Екскурзоводката направи тихо консултация с водача на автобуса и след това ми съобщи, че много добре познавала Филип Марлоу, но той работел вече за друг туроператор.
После с другите българи от групата се разхождахме по Сънсет авеню. Минахме пред сградата на „Кодак”, където раздават оскарите. Група студенти се бяха дегизирали като известни актьори. Сред нас имаше строителен предприемач от Бургас, който прегърна едно момиче с руса перука и бенка на бузата, и в транс й прошепна: „Обичам те, Мерилин!”
На Родео драйв - известната улица в Лос Ажелос със скъпи магазини и бутици, в един от които бяха заловили актрисата Уинона Рейдър да краде, видях невероятно красиво момиче да стои на тротоара. Загледах се продължително в него. Девойката ме забеляза и се приближи да мен. Попита ме любезно искам ли да си направим съвместна снимка. Бях толкова слисан от това нейно предложение, че, без да знам защо, отказах. Момичето ме погледна изненадано и каза: „Не желаете!? Добре тогава, моля да ме извините!” След което си тръгна, а аз останах да стоя като дръвник на улицата.
Много може да се разказва за Америка. Как летях от Атланта за Лас Вегас и през илюминатора на машината виждах под мен да се сменят сините треви на Тенеси и Алабама с жълтата равнина на Тексас, после да идва червената пустош на Аризона, а при снижаването на самолета пред очите ми се разгърна приказната картина на Гранд каньон, сякаш бях попаднал в някой уестърн.
С удоволствие бих стъпил отново на континента отвъд океана. Сега мога да пътувам към тези земи не само в мечтите си, но и в спомените си. Давам си сметка колко е странен животът. Също като инцидентна среща на оживено кръстовище в Маями или разочарованата усмивка на красиво момиче, което си отпратил като последен глупак. Просто един миг и се стопява като снежинка върху езика на дете. Мисля си, че каквото и да правя, тези неща няма да се върнат. Каквото и да се случва, няма да имам втори шанс те да се повторят. Понякога се разминаваме с хубави възможности по пътя си и не можем да задържим красивото, което ни връхлита. И все пак в някоя безсънна нощ, на другия край на света, където е нашият делник, ще разберем най-накрая, че животът много дава и много взема. Не се знае обаче с кое сме по-богати - с това, което притежаваме, или с онова, което винаги ще ни липсва.

НОЕМВРИ И ЕСЕННИ ЛИСТА

С Недялко Делчев не сме просто приятели. Между нас съществува някаква особена връзка. Предполагам, че и двамата гледаме един на друг като на собствената си неосъщественост. Аз - защото не успях да свържа живота си с голямата си любов театъра, а той - защото не бе продължил да следва право, а се бе прехвърлил да учи режисура.
Недялко ме покани на времето на дебюта си в Димитровградския театър. Постановката се наричаше „Ноември и есенни листа”. Допускам, че бе добра работа, но не можах да я изгледам, понеже зрителите бяха качени на самата сцена, а там местата са ограничени и се наложи да отстъпя в борбата за стол на по-настоятелни от мен театромани. Разбира се, на купона след спектакъла се уредих с подобаващо място. На масата на шофьорчетата на театъра забелязах красиво създание и помолих Недялко да ме запознае с него. Той веднага доведе момичето и я представи като Пенка, стажант-актриса. След това се обърна към мен и с приятелско-ироничен апломб обяви: „Прокурор”.
Момичето седна при мен, поговорихме малко, колкото за пореден път да установя, че природата не дава като две в едно интелект и красота. Тя ми предложи да танцуваме. Изтръпнах. За мен танците са девствена зона. Освен това бях със зимни обувки и знаех какви сериозни последици за дамата могат да настъпят. Отказах, като се постарах да бъда любезен, а Пенка се върна при шофьорчетата. Късно през нощта се прибрах у дома и разказах на съпругата си случката, като накрая заключих:
- Видя ли, и този път не ти изневерих. Ех, не от морални съображения, а от некадърност - не мога да танцувам.
После Недялко се премести да работи и живее в София. За известно време бе директор на Младежкия театър. Понякога отсядах при него, жена му Вяра и сина му Йоан. Една сутрин се събудих в дома им. Те още спяха. Потърсих нещо за четене и от бюрото взех тетрадката на ученика от 6 клас Йоан Делчев. Бе написал за домашно съчинение, в което най-общо се защитаваше тезата, че когато се занимаваш с творчески труд, не бива да заимстваш от други автори.
Няколко часа по-късно, докато приготвяха масата за закуска, казах на Йоан, че съм прочел домашната му работа и съм впечатлен от академичния й тон. Йоан ми довери, че се е съобразил с изискванията на учителя си. Казах му, че в такъв случай ще получи висока оценка, въпреки че тезите му са твърде спорни. Детето ме зяпна неразбиращо и аз започнах да обяснявам:
- По принцип плагиатството е престъпление, но знаеш ли, че повечето от сюжетите на пиесите на Шекспир са крадени от италиански първообрази? Така е и с „Отело”, и с „Ромео и Жулиета”.
- Сериозно ли? - изненада се детето. - Учителят ни не е споменавал това!
- Защото не го знае - намеси се и бащата - иначе щеше да ви каже, че и някои от картините на Ван Гог са прерисувани чужди работи.
- Значи съчинението ми не струва?! - отчая се малкият.
- Няма такова нещо - успокоих го аз - но и ти в него си се стремил да копираш някого и това е твоят учител. Само дето не знам дали си струва да ставаш като него.
После всички се заехме със закуската, защото нямаше как да се оспори последният ми аргумент.
Един ден Недялко ме потърси от София. Имаше призовка за дело. Бе дал някакво интервю в столичен вестник и почти в прав текст бе нарекъл актьора Илия Раев идиот.
Заех се със случая. Докато вървяхме към Районния съд на бул. „Драган Цанков”, Недялко развълнувано обсъждаше с мен романа на Кафка „Процесът” Питаше ме помня ли как главният герой намира съдебната зала, отваря една врата и се озовава в някаква съвсем друга реалност, където в мизерен, сюрреалистичен таван с дузина дечурлига живее адвокатът. Бях чел романа и наистина имаше подобен епизод. Намерихме долу на указателното табло делото и залата, където щеше да се гледа, и се отправихме натам. Когато отворихме вратата на съдебната зала, застинахме изумени. Подът й бе застлан със стари вестници, в средата имаше разкрачена бояджийска стълба с окачена на нея бака боя. По-кафкианско не можеше и да бъде. Просто от канцеларията бяха определили тази зала, без да съобразят, че в нея тече ремонт.
Делото се проточи. Наложи ми се да се явявам на няколко заседания. Но се развиваше добре. Не можех да доказвам, че Илия Раев е идиот, но нямаше как да се установи със сигурност, че Недялко го е нарекъл така. Нямаше никакъв писмен документ, удостоверяващ даването на интервюто. В един момент бе ясно, че ще спечелим. Тогава адвокатката на Раев, възрастно бабе, започна да протака процеса. Все пак така губех време, а Недялко пари. След едно от заседанията реших да направя малък актьорски етюд. Приближих се към Илия Раев и, говорейки му обидно на „ти”, го заплаших, че ако продължава да разтакава делото, ще си изпиша висок хонорар, който после ще бъде осъден да изплати. Явно добре съм изиграл ролята на простака-адвокат, защото след два дни Недялко Делчев ми се обади и ми каза, че двамата с Илия Раев са се разбрали да си стиснат ръцете и да сложат кръст на спора си.
Мина известно време от онова дело. Междувременно станах областен управител и отидох да гледам в Хасковския театър премиерата на „В полите на Витоша”. Много добра работа с изключително изпълнение в една от главните роли на Илия Раев. След представлението директорът на театъра Боил Банов ме покани в ресторанта, намиращ се на третия етаж на сградата точно срещу театъра. Отидох и ме настаниха непосредствено до Илия Раев. На масата се говореше изключително за театър. Аз също вземах участие. В един момент Илия Раев ме попита дали не се познаваме отнякъде. Казах му, че греши. Разговорът продължи и след няколко минути Раев пак се обърна към мен и ми каза, че е сигурен, че се познаваме, но не може да се сети откъде. Отново му казах, че се заблуждава. Когато за трети път ми рече, че е убеден, че сме се виждали някъде, аз се усмихнах и му признах, че съм бил адвокат на Недялко Делчев в онзи процес помежду им. Илия Раев отвори уста и очите му се разшириха. Разбрах защо е така слисан. Не можеше да си представи, че човекът до него, с когото разговаря за Яворов, за Станиславски и за Брехт, е същият онзи адвокат-простак, който му бе говорил грубо на „ти” в съда. Той ми подаде ръка, стисна здраво моята десница и ми довери:
- Знаете ли, иска ми се Вие да бяхте моят адвокат.

VENI, VIDI, VICI

Обадих се по телефона да честитя на бай Кольо Делитонев имения ден, а той ме покани у тях на обяд.
Никола Делитонев е издънка на стар аристократичен род. Неговият баща Танчо Делитонев е имал фабрика за гумени изделия и доста земеделски земи. За разлика от повечето състоятелни хора не се е изкушил да се занимава с политика и това се е оказало доста далновидно, защото след Девети септември е нямало за какво да го съди Народният съд. Само са му отнели фабриката и земите. Но Танчо Делитонев не направил от това трагедия. Той отказал да работи държавна работа и по стар навик започнал да се занимава с дребна търговия, която не е била в разрез със социалистическите закони. Например купувал на едро от зеленчуковата борса люти чушлета на килограм и после на сергия на пазара покрай реката ги продавал за десет стотинки бройката. Оказва се, че печалбата от тази елементарна търговска манипулация е над 100 процента.
Не само Танчо Делитонев бе човек, който с присъщия си аристократизъм се опитваше да надхитри социалистическия начин на живот. Бях болнаво дете и баба ми често ме водеше в малка стаичка със сляп прозорец, обитавана от д-р Камбуров и съпругата му. На масата им неизменно имаше купчина орехи, които домакините опустошаваха, въоръжени с малки клещи. Докторът бе завършил медицина някъде в Париж или Виена и след 1944 г. бе отказал да работи в държавна болница, а се бе оттеглил да практикува полулегално на частно. Братът на д-р Камбуров държеше известна фурна. Социализмът не бе пощадил и него, превръщайки го от проспериращ частник в мизерстващ занаятчия. Той имаше повечко доходи по Великден, когато се печаха агнетата, и бе приютил брат си и жена му в споменатата стаичка с изглед към задния двор на фурната.
През седемдесетте години родителите ми закупиха малък апартамент в съседство до фурната. Веднъж майка ми ме прати да взема оставените за печене пълнени чушки. Докато чаках фурнаджията да ги извади от пещта с широката дървена лопата, се загледах в закачените по стените пожълтели вестникарски изрезки. Бай Кольо Камбура ме попита познавам ли хората на снимките и остана видимо доволен, когато му изредих имената на Ботев, Левски и Раковски. Въпреки че бях станал съсед на доктора, не го виждах наоколо и някак забравих за него. Но един късен следобед го забелязах на улицата - изнемощял старец с празен поглед. Няколко месеца по-късно, ние, децата от квартала, четяхме некролозите, известяващи смъртта на доктора, с добавени три непознати латински думи накрая: veni, vidi, vici…
Винаги съм възприемал бай Кольо Делитонев като мой баща, не само затова, че с татко са родени в една и съща година. Той имаше трима сина и бях приятел и с тримата. Но особена дружба ни свързваше с най-малкия от тях - Живко. Единствено у него от братята му беше закодиран онзи невероятен делитоневски търговски дух и аристократизъм. Почина много млад. Връщах се късно през нощта от Германия. Някъде преди Белград телефонът ми звънна и видях, че е Танчо - най-големият от братята. Вдигнах и той ми съобщи, че Живко е починал. Не можех да повярвам. Попитах го кой Живко, а той ми отговори: „Твоят приятел Живко!” Нещо ме прободе. Танчо не ми каза: Моят брат Живко, а ми го посочи като мой приятел. Разплаках се.
Тръгнах към дома на бай Кольо, за да го уважа за имения ден. При него заварих Милуш. Възрастен човек с големи увиснали мустаци, които той бе подстригал поради недовиждане несъразмерно от двете страни. Във времето на соца Милуш бе със съдба, коренно различна от тази на бащата на бай Кольо или д-р Камбуров. Бе дълги години бюфетчик в централния ресторант „Аида” в Хасково, а после управител на магазин за авточасти. Веднъж ми бе разказал как на посещение в града пристигнал Тодор Живков. В ресторанта се появил човек от партийния комитет, който трябвало да следи всичко да е точно по време на обяда. Било набавено от пиле мляко. В един момент на масата Живков попитал дали има розе. Е, точно пък розе нямало. Партийният функционер се вцепенил от притеснение, но Милуш запазил хладнокръвие. Размесил бяло и червено вино, дегустирал, докато получи желания цвят и вкус. Налял така приготвения коктейл във винена бутилка, на която свалил етикета, загърнал я в бяла кърпа и сервирал на първия човек в държавата… розе. Всичко минало благополучно и Тодор Живков отпътувал за столицата. Другарят от партийния комитет бил още изпотен от напрежение и попитал Милуш с каква смелост е поел такъв непремерен риск. Какво е щяло да се случи, ако Живков не е харесал виното?
- Нищо нямаше да се случи - отвърнал барманът - другарят Живков е интелигентен човек и щеше да си премълчи, ако не му се бе понравило розето. Но не знам какво щяхме да правим, ако виното му бе харесало и бе ни помолил да качим едно кашонче от него в багажника на волгата, за да си го кара в София.
Докато опитваме от пържения шаран, бай Кольо ми намига, сочи с глава към Милуш и ме пита дали според мен през социализма ресторантьорите са били агенти на Държавна сигурност. Милуш гузно мълчи. Въпросът без друго е реторичен. Бармани, келнери и продавачи в „Кореком” бяха вербувани от Държавна сигурност. Мои колеги студенти на времето играеха тото 1. Финансираше ги един бензинджия. Той не се интересуваше дали губят и не искаше дял от печалбите, а само да споменават, че и той играе тото с тях. Днес същите тези хора се изживяват като велики бизнесмени. Имат търговски фирми, фабрики, футболни отбори. Някогашните бармани, келнери и обслужващи бензиностанции не са загубили нито парите, нито властта си. Само мащабът на дейността им - невинаги чиста и прозрачна - е по-внушителен и начините за пране на пари - по-рафинирани
Приключвам обяда, оставям бай Кольо и Милуш и си тръгвам. Докато вървя по улицата, си мисля, че това бе многоликият социализъм. Примитивни хора, разполагащи с неограничена власт, с влияние и средства, а от друга страна тъжни обеднели аристократи, които не искаха да се нагодят към онова време и порядките му, а се опитваха по един наивен и романтичен начин да им се опълчат - veni, vidi, vici.
Сега времето и нравите му са почти същите както тогава. И понеже д-р Камбуров не е сред живите, а хора като бай Кольо Делитонев са твърде остарели, наш ред е да подходим наивно и романтично и да се опълчим. Все пак онези три латински думи датират още от античността.

ОБРАТНИ КУРСОВЕ

Признавам си, че желанието ми да се изявявам като колумнист се породи за първи път у мен, когато започнах да чета колонката във вестник „Сега” на Димитри Иванов, списвана всяка сряда. Впоследствие, когато тази колонка придоби електронен вариант, започнах под псевдоним да пиша коментари под нея. Една сутрин ми се обади по телефона моят приятел съдията Стратимир Димитров и весело ми каза, че много рано съм успял да се вредя да пиша постинг под материала на Димитри Иванов. Страто не знаеше псевдонима ми, нито, че пиша коментари, просто знаеше историята, която бях споделил под написанато от автора, защото вече му я бях разказвал.
Едно лято като млад прокурор ме бе поканил в селската къща на жена си в Мандра адвокатът Захари Желязков. Като добър кулинар се заех да направя кебап с месо в предварително издълбана тиква. Когато сложих печивото в пещта, Захари ми предложи да ме разходи из двора. Заведе ме при някакви рухнали временни постройки и носталгично ми обясни, че това са били курници, където той и тъстът му са гледали пилета за „Родопа”. Колегата ми се втренчи замечтано не просто към курниците, а към миналото, въздъхна и сподели, че ако не са били тези пилета, адвокатските му доходи е нямало да му стигнат да живее добре.
Години по-късно Захари Желязков вече се бе издигнал до високия пост на шеф на Агенцията по приватизация. В качеството си на такъв той сключи сделката за продажбата на националния ни авиопревозвач „Балкан” на мизерна цена. Последиците станаха видими непосредствено след това. Авиокомпанята не бе оздравена, а фалира. Една вечер гледах у дома емисия на централните новини по телевизията. Даваха репортаж за „Балкан”. Вървяха кадри с празни хангари, в които нямаше самолети. Не знам защо тази картина ми напомни полусрутените пусти курници в село Мандра. Захари бе продал самолетите, все едно са пилета за „Родопа”.
Не само на Стратимир Димитров му правеха впечатление писанията ми под колонката във вестник „Сега”. На два пъти се случи самият Димитри Иванов в следващите издания на рубриката си да се обърне лично към мен по повод постингите ми. Въобще коментарите под колонката се деляха на две групи. Едните твърдяха, че Димитри Иванов е ченге, а другите, че е велик. Аз не съм по квалификациите и затова изразявах свое мнение. В един от материалите си Димитри питаше читателя какво има против Андрешко, който показва силата на българина да оцелява поединично. И за по-силен ефект цитираше как Елин Пелин описва съдия-изпълнителя, загърнат във вълчия си кожух. Не бях съгласен с такава трактовка. Написах, че е илюзия, че българинът оцелява поединично. Защо тогава не оцеляват поединично Йовковите герои? Гунчо от „По жицата” или другоселецът от едноименния разказ? И да не се злоупотребява с вълчия кожух, защото, ако пренебрегнем авторовата художествена измислица, под връхната дреха на съдия-изпълнителя ще открием кърпеното бельо на един държавен чиновник. Под мен постингите се разделиха на две диаметрално противоположни групи. Едните подкрепяха автора, другите моето мнение.
Вече съм спрял да чета Димитри Иванов. Не за друго, ами той си мисли, че все още е онова време, когато бе от малцината информирани, покрай работата си в БТА, и може да манипулира останалите българи. Вече не е така, има достатъчно възможности човек да научи истината за нещата, които го заобикалят, а не да взема на доверие нечия осведоменост. Колкото до оцеляването индивидуално, може би е малко странно, че го отричам, след като самият аз съм доказан индивидуалист. И все пак. Идеята на самотниците е да поведат обществото след себе си и по този начин да направят индивидуализма си ценност за много хора. Българското спасяване поединично е комично, поради липсата на обществена стойност.
Преди много години в един топъл летен ден трябваше да изчакам да дойде отнякъде шефът на Гранична полиция. Инсталирах се под оранжевия навес на едно заведение, което се намираше точно срещу поделението в град Любимец, където се помещаваше Гранична полиция. След малко до тротоара паркира стар „Москвич”, от който излезе висок слаб човек със синя работна манта. Той отиде на бара, самообслужи се с две бири и, макар да бях сам и другите маси да бяха свободни, седна при мен и ми връчи едната бутилка. Обясни ми, че е ожаднял, но не му се пие сам и затова иска да ме почерпи. Приех по необходимост и бирата, и компанията на човека. Започна да ми разказва как през 70-те години отишъл в Москва. Там се записал на екскурзия до Куба и на летището в Дъблин, където самолетът трябвало да презареди, поискал политическо убежище. Оттам се озовал при вуйчо си, който имал малък транспортен бизнес с два камиона в Охайо. Новият ми познат започнал да кара някакви стоки за Канада. С течение на времето му направило впечатление, че шофира камиона празен при обратния курс. Тогава намерил някакви полски емигранти, договорил стоки, които да пренесе на връщане в Охайо, и се прибрал доволен при вуйчо си. Седнали на масата, отворили бутилка уиски и моят познат извадил десет хиляди долара - печалбата от обратния курс. Стъписан, вуйчото попитал откъде са парите и когато племенникът обяснил, той се разярил. Разкрещял се, че това е черен курс, че така е ощетена държавата. Моят познат изгледал мрачно вуйчо си и си тръгнал, като тръшнал гневно вратата.
- Не мога да разбера този абсурд - допи бирата си човекът с мантата - излиза, че всички американци са комунисти.
Това е, нашето спасяване поединично си е чиста проба селска хитрост. И затова мога да кажа на Димитри Иванов, че имам нещо против Андрешко, на когото той симпатизира. Колкото до индивидуализма, както вече споменах, съм малко нещо експерт в тази област. Често ме обявяват за Дон Кихот, като по този начин не ме величаят, а се опитват да ме уязвят. Да, прави са! Знам какво е да си самотен като Дон Кихот. Но тъкмо затова съм наясно, че, за да го има Дон Кихот, трябва да има и много оръженосци като Санчо Панса, които да го последват.

МОЯТ НЕОБИЧАЕН ДЕБЮТЕН ПРОЦЕС

Голямата ми мечта не е била да да ставам юрист. Всъщност, като се замисля, никога не съм искал да бъда всичко, което съм бил. Нито съм бленувал да съм адвокат, нито съм държал особено да ставам областен управител - все неща, които биха били желана съдба за много хора. Не че съм недоволен от това, което съм днес, просто така се е случило, защото не съм надценявал постигнатото от мен и не съм бил готов да го преследвам с цената на всичко.
След завършване на Софийския университет се върнах в Хасково и от 1990 г. започнах работа като прокурор в Районната прокуратура. Идвах от студентската скамейка със завиден успех и морето ми се виждаше до колене. Бях със самочувствието на човек, комуто са ясни секретите на юридическата работа. Сега, след толкова години стаж в правото, ми е добре известно, че имам още много какво да науча. По онова време в Районния съд наказателните дела се гледаха от зампредседателката Кичка Найденова. Още с встъпването ми в длъжност като прокурор тя започна да ми връща изготвените от мен обвинителни актове. Самонадеяността ми отстъпи територия на страха и на усещането, че съм некадърен. Днес, като се замисля, съм благодарен на Кичка Найденова. С този подход тя ме научи, че трябва да съм перфекционист в работата си, а освен това трябва да имам вяра в себе си и да не се поддавам на комплекси, като приемам достойно пораженията, които неизбежно съпътстват занаята на юриста. От уроците на Найденова разбрах, че няма никакво значение дали печелиш, или губиш, единствено е важна каузата, която защитаваш.
От самото начало на постъпването си като прокурор имах неистовото желание да вляза в съдебната зала. Най-после настъпи моментът, когато насрочиха първото дело по мой обвинителен акт. Това бе странен случай. През лятото в хасковско село момче и момиче на по 15 години прекарвали ваканциите си при своите баби и дядовци. Една вечер след селска дискотека момчето изпратило момичето до дома му, където вече ги очаквал бащата на девойката. Възрастният мъж, иначе тих и прилежен служител в местния винпром, бил бесен от късното прибиране на дъщеря си. Вкарал двете деца в дома си, започнал да ги налага, да им крещи, накарал ги да се съблекат голи… На фона на това ненормално поведение правеше впечатление достойното държане на двете деца и особено кавалерското поведение на момчето. Обвинението бе за хулиганство, и то по-тежката квалификация - престъпление, за което се предвиждаше поправителен труд или до две години лишаване от свобода. Преди процеса обсъдих случая с моя колега Живко Жеков - човек с определен опит и морал в работата. Казах му, че възнамерявам да поискам бащата да влезе в затвора. Живко ме погледна с насмешка и ми рече, че практиката е да го осъдят на поправителен труд, но, ако искам да си създавам излишни усложнения, мога да пледирам за условно наказание лишаване от свобода.
На следващия ден, в мъгливия есенен следобед, влязох в залата за първото си съдебно заседание. Процесът вървеше добре, фактите се доказваха без трудности. Нямаше никакво съмнение във вината на обвиняемия. Стигнахме до пледоариите. Опитах се да бъда максимално убедителен и впрегнах за целта цялото си красноречие. Спомням си, че направих метафоричен паралел за схватката между бащата и кавалера на дъщеря, му като я сравних с библейската история за Давид и Голиат. Докато говорех, неусетно убедих самия себе си, че трябва да поискам ефективно наказание и го направих. Защитник на бащата бе Димо Стоянов. Той произнесе добра защитна реч. Без да го казва в прав текст, някак между редовете, успя тънко да прокара идеята, че съм жертва на младежката си амбиция и искам прекомерно високо наказание, тъй като клиентът ми е с добри характеристични данни и чисто съдебно минало. Накрая заключи, че затворът не е помогнал на никого да се поправи.
Съдът излезе на съвещание и час по-късно се върна в залата с готова присъда. Кичка Найденова се изправи в компанията на двамата съдебни заседатели - обикновени хорица, чиято функция е доста относителна по принцип, тъй като нямат професионалните умения на юристи, и започна да чете присъдата. Докато го правеше, съдия Найденова произнасяше думите отривисто и ми се стори, че е ядосана. Произнесе наказанието. Две години лишаване от свобода условно. Това бе максималното, предвидено в закона. Мислех, че е това е всичко, но Найденова продължи и прочете, че присъдата е подписана с особено мнение от един от съдебните заседатели, който смята, че наказанието трябва да се изтърпи ефективно.
Качих се в кабинета на Живко Жеков. Беше краят на работния ден и той седеше по обичая си зад пишещата машина със затворени очи, все едно, че дреме. Когато му съобщих каква е присъдата, той мълча минута-две. После отвори очи и ме попита имам ли пари у себе си. Отговорих утвърдително и Живко ми рече, че в такъв случай е наложително да се отскочи до бар „Хасково”, който се намираше в мазето на читалище „Заря”. Докато отпивахме от скъпото уиски и дъвчехме солените бадеми, с които солидно ощетявах семейния бюджет, Живко ми обясняваше:
- Разбираш ли какво си направил? Накарал си един от съдебните заседатели да подпише с особено мнение. На мен досега такова нещо не се е случвало. Това е повече, отколкото, ако целият състав бе произнесъл ефективно наказание. Сега сигурно Кичка е бясна, щото ще трябва да напише и своите мотиви за присъдата, и неговите за особеното му мнение. Той сам не може да се справи.
Мисля си, че ако някой ме попита днес дали онзи подсъдим е било справедливо да влиза в затвора, или не, ще ми е трудно да отговоря. Но това не обезценява гражданската позиция, която съм застъпил тогава. Направил съм го с нужната отговорност и без страх, че ще ме обвинят, че се ръководя от глупост или прекалена амбициозност. Всъщност в онова мое дебютно дело е събран целият ми живот, защото и досега, като махнем неизбежната мисъл за осигуряване на прехраната, работя, за да убедя хората да бъдат граждани.
Поемам отговорността за своите действия и не ме притеснява, че някой може да пострада заради проявената от него гражданска позиция. Онзи съдебен заседател сигурно никога повече не е бил поканен да участва в съдебен състав, но знам, че където и да се намира, той ще намери начин да се изяви като честен човек. Единственото, което ме безпокои, е, че хора като него и мен все още нямат необходимия авторитет и надмощие в общество като нашето, за да могат да изразят нещо повече от едно особено мнение.

СТЪЛБОВЕ ОТ ДИМ

Въпреки световния крах на социализма, падането на режима на Живков в България като че ли изненада всички, освен комунистическата партия. След режисиран вътрешен преврат партокрацията успя да присвои обществените средства чрез подставени лица, да подмени истинските дисиденти с хора на Държавна сигурност и да създаде националистическа и етническо-турска политическа формация. В страната бавно и трудно си пробиваха път демократични движения, алтернативни профсъюзи и медии с дясна ориентация. В Хасково основно издание бе вестник „Шипка”, бивш орган на ОК на БКП с главен редактор Димитър Добрев, доказан журналист, но едновременно с това и откровена партийна номенклатура. Същевременно в града се структурираше СДС, който се оказа без свой печатен орган и лишен от платформа да прокламира идеите си.
Независимо от политическото амплоа на Добрев, той бе събрал около себе си млади перспективни журналисти. Повече или по-малко те изповядваха десни убеждения и това ги конфронтира с политиката на вестника и главния му редактор. Те недоволстваха от рекламираната фалшива независимост на вестника, от авторитарния стил на управление в медията, от превръщането на редколегията в безгласен фактор. Групата на бунтарите се състоеше от Божо Грозев, Юлия Люцканова, Валери Начев, Петър Бойчев, Стамен Митев, Илко Вакарелов, Живко Тенев, Радост Гинева, Милко Милков, Арман Балабанян, Лозина Николова и още неколцина. Нещата стигнаха дотам, че тези хора подадоха оставки и Добрев ги прие. Не зная дали постъпката на главния редактор изненада журналистите, или те просто търсеха допълнителен политически и обществен ефект, но заведоха трудово дело с искане да бъдат възстановени на работа.
По онова време законът налагаше задължително участие на прокурор по трудовите дела. Заседанието бе насрочено някъде през есента на 1990-а. Адвокатът на журналистите неслучайно бе Захари Желязков - един от учредителите на СДС в града. Той намина в кабинета ми, когато разбра, че аз съм определен като прокурор да участвам в процеса. По обичайния си преднамерено уж нехаен и ненатрапчив начин започна да ме запознава със същината на проблема. Беше излишно, защото вече бях успял да се запозная с нещата, но го оставих да се опитва изискано да ме манипулира. Като познавам Захари, съм убеден, че вече бе провел подобен приятелски разговор с Иван Боев, който бе съдия по делото и също бе изкушен от десните идеи. Желязков коментира с мен, че оставките на журналистите са подадени в един общ документ, а колективната оставка е непозната на нашето законодателство. И още, че молбите за напускане съдържали в себе си условност, защото в тях се казваше най-общо, че щом Димитър Добрев не желае да промени политиката и стила на вестника, те нямат друг избор, освен да напуснат.
Делото бе един следобед. В залата се усещаше овладяно напрежение. Недоволните журналисти сякаш искаха да покажат, че обжалват не просто уволненията си, а един начин на мислене и в съда защитават не службата си, а идеалите си. Позицията на Добрев бе прагматична: сами поискахте да си тръгнете и аз не ви спирам. В хода на процеса нямаше изненади. Захари Желязков се позова на нищожността на една колективна и подадена под условие оставка и поиска отмяна на уволненията. След адвоката на Добрев - Тодор Андреев, пледирах аз. Обикновено по трудовите дела участието на прокуратурата е формално и се заключава в реч от едно изречение, с което се изразява становище дали уволнението е правилно, или не. Случаят обаче заслужаваше повече. Споделих позицията си, че освобождаването на журналистите е законосъобразно. Оставката не бе колективна. Независимо че бяха формулирани на един лист, това бяха няколко еднакви молби за напускане, защото документът бе подписан от всеки един от заявителите. Оставката не бе подадена и под условие. Това, което Захари Желязков твърдеше, че са условия, всъщност бяха мотивите за напускането.
Приключих с деловата част от пледоарията и реторично се обърнах към журналистите. Попитах ги защо обжалват уволненията, които сами са поискали писмено, и защо компрометират достойнството на акта си на подаване на оставка. Споменах библейската притча за унищожаването на Содом и Гомор и епизода, в който жената на Лот, въпреки предупреждението, извърнала взор към изпепелените градове и се превърнала в стълб от сол. Казах им, че трябва да вървят напред, без да обръщат глави назад. Приключихме процеса. Решението, по силата на което журналистите губеха делото, аргументирано с доводите от моята пледоария, бе обявено дни по-късно.
Излязох от съда и потънах в есенната вечер със странното усещане, че е приключило не просто едно трудово дело, а цяла епоха. Всъщност бе точно така. Недоволните млади хора щяха да поемат по свой път. Едни щяха да отидат на работа в централни столични медии, други - да станат стожери в нови регионални издания. Струва ми се обаче, че тези хора, макар и вече не млади, би трябвало днес да са все така недоволни. Май никой от тях не успя да събере около себе си талантливи журналисти, както направи на времето Димитър Добрев. Изданията, в които отидоха да работят или основаха, не е съвсем сигурно, че са по-независими от някогашния „Шипка”.
Бунтарите журналисти би трябвало вече да са наясно, че свободата не се защитава с оставки, а с отстояване в честни неравни битки. Сбъднаха ли се опасенията ми, че ще се превърнат във вкаменелости? Допускам, че не само стълбове от сол, а въобще нищо не би останало от нас, ако забравим идеалите си, ако продадем мечтите, ако предадем себе си. Направих справка в Библията. В оригинал в споменатата притча е използвана думата „нимур”. В превод тя наистина означава сол, но означава също така и пара, дим. Та си мисля, че може би Библията предупреждава всеки един от нас не за опасността да се превърнем в стълб от сол, а в стълб от пара. Един мимолетен пушек, разтварящ се бързо, неумолимо и безследно във времето и пространството на фона на собствената ни неосъщественост да бъдем себе си.

НЕГРАМОТЕН ДО ДОКАЗВАНЕ НА ПРОТИВНОТО

През 1990 г. често ме командироваха като прокурор в Свиленград, където пребивавах през цялата работна седмица. Тогава там бе останал на работа единствено колегата Петър Мидов, а имаше огромен обем от дела. Беше времето, когато българските турци се завръщаха обратно от принудителната си голяма екскурзия. Бяха напуснали България с цялото си имущество, но при завръщането си не можеха да внесат обратно в страната собствените си спестявания, които бяха изнесли при отпътуването си. В сила бе чл. 250 от Наказателния кодекс, поради това нямаше друг избор, освен да образуваме наказателни дела на тези обикновени, скромни и работливи люде, да ги вкарваме в съда, да ги осъждаме условно и да конфискуваме собствените им пари.
Беше грозно, несправедливо и тъжно да виждаш как тези объркани хорица влизат в съдебната зала, без да разбират каква е вината им за това, че някой ги е пропъдил от родината им и когато най-накрая са сметнали, че времената са станали добри за тях и могат да се приберат обратно, да установят, че държавата ги третира като престъпници и прибира мизерните им спестявания, правени в продължение на целия им живот. С Мидов се бяхме разбрали да спасяваме когото можем от тези хорица и ако се появеше и най-дребната възможност, отказвахме да поддържаме в съда обвиненията и искахме да бъдат оправдани. Но дори това да станеше, парите на хората пак биваха конфискувани съгласно митническите разпоредби.
Един понеделник рано сутринта излязох от дома си в Хасково, за да хвана автобуса в 6 часа. Заключих външната врата на апартамента, в който спяха жена ми, дъщеря ми и дошлата ни на гости от Благоевград тъща. В Свиленград започнах обичайната дълга поредица от дела. В първото подсъдим бе човек на около 70 години, с побеляла рядка брада и млади очи - един от многото завръщащи се български турци. При снемане на самоличността му се оказа, че е ходжа в някакво хасковско село. Като го попитахме защо не е декларирал парите си при влизане в България, той отговори, че е неграмотен. Това не го извиняваше, но на мен и малкото ми бе достатъчно и поисках съдът да го оправдае. Така и стана. Когато чу присъдата, ходжата с неподправена сериозност ни се поклони.
Излязох на почивка и една от секретарките в прокуратурата ми съобщи, че жена ми ме е търсила по телефона. Обадих се в Хасково и съпругата ми гневно ми каза, че на излизане сутринта съм заключил след себе си вратата и съм взел не само своя, но и нейния комплект ключове. Сега тя, майка и и дъщеря ни не могат да излязат от апартамента. Трескаво започнах да мисля какво да правя. Отидох на бегом до автогарата. Имаше автобус за Хасково след половин час. Започнах да се оглеждам за хора, които ще пътуват с него, за да им дам ключовете. В този момент пред мен се изправи ходжата. Той ме гледаше с веселите си закачливи очи. Веднага съобразих, че за да се прибере в селото си, трябва да мине през Хасково. Обясних му нелепата и смешна ситуация, в която съм попаднал, и го попитах дали би ми помогнал. Казах му, че междувременно ще се опитам да се свържа по телефона с някой, който да го чака в Хасково на слизане от автобуса, за да вземе ключа от него, но ако не успея, ще трябва сам да иде до апартамента, за да отключи хората, които бях направил неволни заложници. Ходжата се съгласи без колебание и аз с въздишка на облекчение извадих лист и химикалка, за да напиша адреса на дома си. Внезапно една мисъл ме накара да застина. Нямаше смисъл да пиша, нали ходжата бе неграмотен. Възрастният човек ме погледна, разбра какво ми минаваше през ума в този момент, усмихна се широко и ми рече:
- Пиши, пиши, чоджум, мога и да чета, и да пиша. Ще се оправя!
Стана ми смешно, но връчих листчето с адреса си на ходжата. Той любезно, но твърдо отказа да вземе пари за такси, в случай че му се наложи да ходи лично до апартамента ми. Върнах се обратно в съда и успях да се свържа със Стратимир Димитров, който тогава бе юрисконсулт в община Хасково. Описах му ходжата, за да вземе от него ключа, когато пристигне автобусът на автогарата. Нямаше как да го сбърка, защото ходжата бе живописен като герой на Чудомир.
После Страто весело щеше да ми разкаже как е пресрещнал ходжата, как той му предал ключовете, но му казал, че ще запази за себе си бележката с адреса ми, защото не се знае дали няма да му потрябва някога.
Влязох за следващия съдебен процес. Никой не бе разбрал за всички перипетии, които ме бяха сполетели в почивката между двете дела. Никой не бе разбрал, че сме оправдали един човек, като се бяхме доверили на думата му, че е неграмотен. Но това не ме притесняваше и не ми тежеше на съвестта. Разбира се, че ходжата бе грамотен. Много по-грамотен от онези, които прокудиха обикновените нещастни и невиновни за нищо хора от родината им. По-грамотен и от онези случайни хора, които избираме в парламента, за да създават парадоксални със своята несправедливост закони, сякаш сътворени не от нормотворец, а от Джоузеф Хелър - автор на прочутия с абсурдизма си роман „Параграф 22″.
Колкото до лъжата и истината, все повече с течение на стажа ми в съдебните зали се убеждавам, че нещата са твърде относителни. Лъжата често е по-приемлива, по-достоверна и по-необходима от истината. Ние живеем не толкова с реалността, колкото с илюзиите и самозаблудите си за нея. Прекаленият реализъм не е продуктивен нито в изкуството, нито в живота. Реалността в нашата страна и в нашето време не е нищо повече от несправедливост, мизерия и страх. Чини ми се, че за да я има надеждата нещо да се промени, трябва да бъдем наивници. Не за друго, а за да можем да бъдем излъгани, че обикновените граждани няма да бъдат обявени за престъпници, че един ден ще ни управляват не крадци и мошеници, а добри и грамотни хора, че ще живеем в един по-мъдър, по-справедлив и по-достоен свят. И въобще трябва да вярваме в тези красиви, невинни и жизнеутвърждаващи лъжи, стига те да не са изречени от втръснали ни политически пигмеи, а от един невзрачен селски ходжа, например, при това без непременно да ги проповядва от минарето на някоя джамия.

ПЪРВАТА КЪЩА НА БИСЕРОВ

Прокуратурата като институция е призвана по принцип да наказва извършителите на престъпления. В годините, когато работех в тази система, извън споменатата функция прокуратурата имаше задължително присъствие по определени видове дела като трудовите, например, освен това можеше да участва по избор във всички видове граждански дела и дори самостоятелно да завежда искове. Последното правомощие рядко се упражняваше - останалата работа бе достатъчно, за да се разпилява време и енергия за гражданско-правни спорове.
Когато през 1992 г. поех поста на районен прокурор на Хасково, се оказах началник на самия себе си. Нямаше други прокурори, всички бяха изметени от демократична политическа метла, а на моето бюро имаше купчина от папки с дела, които чакаха единствено мен. Оказа се обаче, че извън натрупаните наказателни дела предшественикът ми Иван Педев ме е сюрпризирал с още нещо интересно. Той бе завел гражданско дело в качеството си на районен прокурор, което аз като негов приемник нямаше как да игнорирам. Ставаше дума за първата придобила печална известност къща на Христо Бисеров. Чак после щеше да се появи и втората прочута къща, която той щеше да построи до Военната академия в София. Ако не се лъжа, строителните работи щяха да бъдат възложени на фирмата на Георги Иванов, който по-късно щеше да бъде представен в читалище „Заря” от Бисеров като кандидат на СДС за кмет на Хасково.
Да се върнем обаче на първата къща, хасковската, която се намираше на уличката при задното стълбище откъм южната страна на Бизнес центъра. Сега на това място е построена солидна сграда с офиси и жилища, но на времето там имаше доста неугледна постройка. Христо Бисеров - емблемата на СДС-Хасково, я взе на безценица от червената градска управа под ръководството на кмета Георги Жеков. Вече не си спомням параметрите на сделката - никога не съм бил любопитен за пикантни подробности, но тя бе широко обсъждана от местната общественост, защото тогава не можеше да се вземе ей тъй имот от общината, още повече, че имаше съответна нормативна уредба, определяща ред за придобиване на общински жилищни имоти съобразно категоризирането на нуждаещите се. Така или иначе в един момент Бисеров се оказа собственик на въпросната сграда и това бе първият симптом за Хасково, а може би и за цяла България, че политическите идеи не струват пет пари или поне не струват колкото една съборетина в центъра на града.
Точно относно тази сделка Иван Педев бе завел иск за развалянето й. Не подценявам професионалните основания на колегата да го направи. Това бе юридически коректен акт, макар и извършен в последния момент преди напускането му и доста след сключването на сделката. Каквито и да са били основанията за това дело, бях поставен в ситуацията да се изправя срещу интереса на човек с определена власт и положение. За мен обаче това не бе проблем. Никога не съм се поддавал на натиск или влияние. Не съм отстъпвал от позициите си от една страна заради обществения интерес, от друга - заради самоуважение, но така или иначе никой досега не е успявал да ме застави да направя нещо, което е против разбиранията ми за законност и почтеност.
Делото се водеше в Районен съд-Хасково и бе поверено на съдия Ваня Крушева. Тя бе добър човек и професионалист, после отиде да работи в София, но точно тогава бе с твърде малък опит. Христо Бисеров нито веднъж не ми се обади с цел да ми повлияе във връзка с това дело. Не смятам, че той е постъпил така от съображения за чест и достойнство. За процеса, вместо да води мастити колеги от София, бе ангажирал като адвокат баща си Дамян Бисеров. Затова подозирам, че въобще не е смятал да действа на ниските съдебни нива, а направо на високите съдебни инстанции е възнамерявал с един удар да реши проблема, ако въобще се стигне до там.
Делото приключи. Позицията ми бе простичка - пледирах да се уважи искът, предявен от предшественика ми. В срок излезе и решението - прокуратурата губеше делото. Можех да спра дотук. Формално бях направил всичко по силите си. Няколко дни след обявяването на решението получих писмо в служебната си поща от Иван Педев. Той явно следеше процеса, защото ми пишеше, че делото е загубено и ако имам претенции за професионална етика, трябва да обжалвам решението. С няколко реда отговорих на колегата, като го уведомих, че два дни преди получаване на писмото му съм депозирал жалба срещу решението на Районния съд до Окръжния.
Последва бърз развой. Окръжният съд нямаше професионалната смелост на младата Ваня Крушева и всички съдии си направиха отвод да гледат делото. То бе изпратено в Кърджали, където окончателно приключи в полза на Бисеров. Така лицето на хасковския СДС след години щеше необезпокоявано да продаде сградата и да реализира солидна печалба от разликата между покупната и продажната й цена.
Интересът около сделката на Бисеров за тази къща циклично се проявява. Преди години във вестник „Труд” бе публикувана голяма статия по въпроса. Материалът бе илюстриран със снимка на сградата. В долния ъгъл на снимката в обектива на фотографа случайно бе попаднал силуетът на мъж, който минава по улицата покрай въпросната сграда, която бе придобила мащаба на нещо по-голямо от една постройка. Тя бе станала символ на това как хората, които имат претенции да въплъщават демократическите идеали в страната, се ръководят не от обществени ценности, а от лични интереси.
Къщата на Бисеров на фотографията изглеждаше призрачно обезлюдена, опразнена от хора, идеи и топлота. Тя мрачно се извисяваше като надгробен паметник на мечтите и надеждите ни за почтеност и справедливост. Както споменах, на снимката все пак имаше самотен силует на човек, случайно озовал се до сградата, но той не бе от особено значение - просто един обикновен гражданин на Хасково. Този човек, ако не ме лъже паметта, се бе опитал, за жалост безуспешно, да ревизира една неморална сделка, с която се подменяха ценностите на демокрацията срещу един недвижим имот. На фотографията бях заснет да се качвам по задното стълбище на Бизнес центъра, където някога се намираше адвокатската ми кантора.