Симеон Андреев

Както всяка година, и през тазгодишната „Седмица на българската книга” се повдигнаха много и най-разнообразни въпроси, свързани с духовния и културен живот на българския народ, изрекоха много пожелания, препоръки, дори наставнически мнения и присъди, които целят все едно и също нещо: да се засили интересът на българина към неговата собствена художествена литература и да се отдаде дължимата почит и уважение на българския писател, творец, изобразител и сърцеведец, който възстановява в мисли, в образи, в доземки и в слово най-трайните, непреходните и оригинални черти на българския национален характер.

Той дава словесен израз на всички идеи, настроения, въжделения и копнежи, които са внедрени дълбоко в народната душа и които, где по-силно, где по-чувствително, изплуват и стават обща, характерна за времето, насока на духовния национален живот.

Но и тук, зле разбраните опити да се обхване сложността и съдържанието на онова, което става в живота, което е живот, не липсват.

Често битовите страни на домашната национална култура често се приемат за съществена и неотменима истина, която напълно изразява смисъла и определя качествата на националния характер изобщо и, наопаки, чисто духовните, идейните доземки, въздействия и не всеобщи, а частични само, внушения и отрезки от съсловност, се прекоросват за твърдо установено знание, което дава плът и кръв на домашната национална култура и което точно и несъмнено разкрива същината и значимостта на националния характер.

Разбира се, че тук думата е за погрешните тълкувания, за съжаление, твърде любими, в нашата художествена литература и не малко предъвквани в критическите размишления на мнително убедени люде.

Оттук нататък заключенията следват от само себе си.

На българския писател се възлага една много важна и от най-висок разред благородна задача: да претвори в художествени образи, чрез силата на словото и на вдъхновението си, мощните идейни, национални, икономически и политически движения, които издълбоко, из огромно ждрело извират от външни - материалния и вътрешния - духовния народен живот и да установи по-сигурни, с проникновение постигнати белези, най-характерните черти на българския национален дух и на българското национално самосъзнание - за времето, когато е наблюдавал, когато се е углъбявал и творил.

На тази специална основа романът на Димитър Христодоров „През огън” е един смел и преграждан с много пречки опит.

Смел опит е, защото се домогва да проникне в цялата сложна стопанска и духовна организация на българското село, вчера и днес, и да извлече нравствените творчески сили, които го ръководят от една страна, и от друга - да открие скритите, зародишни начала, на бъдещето, което идва, което ще дойде, като логическа последица, от действието на тези сили.

Романът на Димитър Христодоров „През огън” обхваща един немалък дял от време - съдбоносен дял от време за българския народ. Двадесет и пет години, речи, от преди до сега.

За да могат да се възстановят всичките събития оттогава насам; за да може да се обрисува цялата духовна и нравствена физиономия на българина - човек, стопанин, обществен деец, просветител, културен работник, носител на нови идеи, или безогледен партизанин, недостоен противник, мързелив, негодник; за да може да се изпише образа на българина - мъж и жена - тъй както се постепенно преобразява и почти приближава до степен да бъде носител на типичното в българския национален характер - е нужно преди всичко и най-много добро знание: историческо, социал-политическо и народо-стопанско.

Димитър Христодоров си послужва в романа и с историята, и с големите обществени движения, и с кипежа на буйните политически борби, и с типичните стопански дейности, за да възстанови чрез тях, в събирателни образи, различните страни на българската национална психология.

И тук, очевидно поради множеството факти, материали и документи из нашата материална и духовна култура, авторът не смогва да ги обедини, да ги изобрази чрез средствата на художественото слово.

„През огън” е и по сюжет, и по изпълнение, един значителен български социален роман. Димитър Христодоров още не е изчерпал този материал.

Главните герои на романа: Цветан Янков, син му Янко, учителят Владо, втората Цветанова, наречена жена, годеница на учителя Генко имат да извървяват още много житейски път.

В тяхно лице има още да се дирят нови, неизречени слова за националния характер на българския народ.

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 111, 10.04.1939 г.