СПОМЕНИ
В София аз дойдох през есента на 1903 година и постъпих в университета. Сигурно оттогава се познавам с Яворова, но как е станала първата ни среща, кой ни е запознал, къде сме се срещнали - не мога да си спомня.
И не е чудно това избеляване на тогавашните рисунки в паметта ми: между онова щастливо за всички в България време и днешните години се случиха много неща, прогърмяха над страната ни три войни, профучаха няколко политически преврати.
Помня добре, че мургавият Яворов ме обичаше, а аз гледах на него с безкрайно уважение.
Но приятели с него ние не сме били никога, защото той беше по-възрастен от мене, а при това - както вече споменах - уважението на един начеващ писател към вече признатия поет не създаваше атмосфера за приятелска близост.
И до трагичния край на Яворова нашите отношения останаха под тоя знак: той всякога ме посрещаше с отворено сърце и беше радостен от моите успехи в литературата; аз винаги спазвах разстоянието, за да засвидетелствувам уважението си към прославения вече поет.
Тогава, през онова време на голямото разцъфтяване на българската литература - годините от 1890 до 1912 - отношенията между млади и стари писатели бяха все такива. имаше едно уважение, съществуваше скромност, която мечтае чистосърдечно за възвеличение.
Тогава младите жадуваха не да изместят признатите писатели, а да ги заместят достойно.
А старите писатели гледаха с обич и бащинска грижа как се засилват младите: те бяха петимни да забележат даровити хора, за да ги подкрепят.
Какви са днес отношенията между писателските поколения - не знам: малко настрана съм, та май не ги виждам.
Но все ми се струва, че безредието на следвоенните години е ударило своя пагубен печат и върху живота на най-избраните хора.
2.
Когато вече се знаех с Яворова и той дохаждаше понякога да пие кафе в „Роза”, сладкарницата на старата симпатична чехкиня Емилия Панахова, дето всеки ден обитаваше моята студентска компания, аз вече бях напечатал доста песни в списанието на А. Страшимиров „Наш живот”, а и по-рано Влайков беше поместил в „Мисъл” две мои стихотворения.
В компанията ни освен неколцина весели приятели, които изучаваха (не особено усърдно) юридическите и педагогическите науки, бяха Димо Кьорчев, Елин Пелин и Димитър Бояджиев-Ивчо. Яворов, който по това време беше библиотекар в Народната библиотека, обичаше да се застоява при нас: навярно на тоя човек с наскърбена душа е било добре да падат върху него радостта и безгрижното веселие на нашите двайсет години.
По някой път той ме канеше на обед в неговата гостилница - най-хубавата тогава в София. Тя се казваше „Балкан” и беше на Алабинска улица, близо до сегашното застрахователно дружество „Орел”.
Яворов искаше винаги да ме гощава много добре и настояваше да си заръчвам всевъзможни яденета.
И когато аз, възпитан върху отшелническата кухня на студентския клуб, се смущавах от „огромните” цени в листа (моля ви се: печено със зелена салата - 0.80 стотинки!), Яворов сам поръчваше на келнера менюто, като не забравяше да притури и шише червено вино.
Веднъж, след един такъв обед, като отивахме към кафенето на баба Панахова, Яворов ми каза:
- Защо не напишеш чисто индивидуална лирика? Формата на песните с народен дух те ограничава…
После се отбихме в един магазин за шапки и Яворов си купи нова шапка. Аз бях учуден:
- Че старата не е овехтяла?
- Омръзна ми.
След това Яворов внезапно се обърна:
- Я премери!
И постави на главата ми старата си шапка.
- Стои ти много хубаво. Вземи я, ако искаш.
Не му отказах и дълго време носих неговата шапка.
Но освен шапката върху главата, вътре в главата ми останаха Яворовите думи за индивидуалната лирика: така се родиха „Хризантемите”, няколко от които Яворов напечата в „Мисъл”.
3.
Често пъти през зимата, когато дебели снегове падаха върху София и старата църква „Св. Георги” до Батемберг почти се изгубваше под бялата покривка, ние с Яворов я гледахме от прозореца на стаята му срещу древната църквица, наслаждавахме се на прекрасно свареното от неговата хазайка - една добродушна черногорка - кафе - и приказвахме за много неща, най-много обичах, когато Яворов ми разказваше за македонските си патила, за битките, които четата на Гоце Делчев, в която е бил Яворов, имала с турския аскер, и, особено интересни бяха образите на разни типове, тромави и страхливи четници - тях Яворов рисуваше с много комизъм.
Приказвахме понякога, по-рядко за българската поезия и за поетите, Яворов не е проявявал никога лоши чувства към известните имена на нашата литература.
Но той беше съгласен с мене, че българският стих, който беше достигнал голяма висота във формите си, имаше нужда от полутонове, от нюанси, от по-тънки лъхвания, от тихи шепоти, от вечерни сенки и предутринни тръпки.
Точно тая важна блезна в нашата поезия запълниха така наречените поети-декаденти, между които във втората полвина на своето поетическо дело се причислява и Яворов.
Говорили сме и за старата Гюл-джамия - църквата „Св. Георги”, древните зидове на която гледахме от прозореца.
Уви, след няколко време, през едни черни дни, в същата Гюл джамия лежеше, покрит с цветя, прекрасният образ на Лора.
4.
Тук аз не мога да задържа негодуванието на душата си срещу всички ония, които с едно стръвно любопитство години наред разравят трагичните обстоятелства около края на Яворов.
Поетът Яворов написа в последното си писмо истината: нима тя със своите святи предсмъртни думи не беше достатъчна, ами се намериха хора (повечето между пишущите грамотни граждани на следвоенна България), които печелеха от публични сказки за „отношенията на Яворова и Лора”, „трагедията на Яворов” и множество още такива недостойни за българската общественост кинематографски построения?
Наистина, Яворов е преследван от една тежка съдба. Иначе нямаше след тоя орел да да прехвръкнат толкова гарвани…
5.
Всеки поет чрез своето поетическо дело (което винаги носи отражението на личния му живот) оставя в сърцата на поколенията един определен образ. Пушкин ни завеща своя светъл образ на елински бог, Лермонтов - трагичния лик на своя живот, в който той не можа да намери божествената хармония.
Най-големият български поет Христо Ботев живее в душите като борец за свободата ни, с левски знак на белия си калпак и кървава рана на широкото чело.
Яворов отмина наскърбен от нашата нерадостна за него земя и завеща на поколенията един скръбен образ.
Неговата душа беше дотолкова разкъсвана от тъмни недоразумения и страшни въпроси, които останаха неразрешени за него, че почти във всичките му стихотворения се чуват писъците на една жестоко наранена птица.
——————————
сп. „Златорог”, г. 20, кн. 8, 1939 г.
