Боян Дановски

Видяхме се половин час преди убийството. Запомних последната му усмивка, последния поглед - поглед на човек, когото няма вече да видиш.

Но го видях след това - проснат на улицата, в локва кръв, с продупчен череп, сгърчен, обезобразен. и до него трупът на добрия, кроткия, на сиромаха Стоянчо.

Това беше един слънчев ден, в който ликуваше мракът, ликуваше оная тъмна, безсмислена, тъпа злоба, която шества между нас.

Васил Пундев беше даровит писател, беше честен общественик, беше искрен и храбър.

Бранеше с перо - искрено и достойно - едно свое становище, свързано с оня блян, с оная борба, с оня подвиг, който е карал да трепват душите на всички ни: свободата на робите в Македония.

Васил можеше да живее спокойно и охолно като писател, като литературен историк, да живее без тревоги и опасности.

Но доброволно пое най-трудния път, защото гореше у него бунтовен пламък - пламъкът на Байрон, на Петьофи, на Ботьов и на Яворов.

Много пъти сме говорили с него за печалните събития в обществения живот и в македонската борба.

Между всички - той най-много вярваше, че ще настъпи оведряване, че ще се дойде скоро до края на злото и началото на истинския, чистия, благородния подвиг. Вярваше и затова беше упорит и неустрашим.

На всички предупреждения да се пази, отговаряше с усмивка.

Ходеше всяка сутрин в Народната библиотека. Работеше. Като човек, на когото предстоят още дълги години книжовна дейност и обществена борба, а може би - в уречения час - и нещо по-голямо.

Ето, тоя културен и храбър човек застреляха на улицата двама пъдари, изпратени от тъмната, безсмислената, тъпата злоба, която разяжда живота ни.

То е сякаш някаква черна болест, някаква хищна чума, която обхваща ту едни, ту други.

Не за пръв път се избиват писатели и общественици у нас.

В тая земя лежат заровени и други скъпи приятели - с други идеи, но жертви на същата кървава болест - безпощадната, сляпата братска злоба.

Кога ще разберем, че не по тоя начин се бранят идеи?

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 66, 15.03.1930 г.