Велико Йорданов

Не че той е съвсем нов и много млад, но защото малко е писано за него и следователно малко се знае. Това се дължи на неговата преголяма скромност, която отива до себеотрицание.

Той е П. В. Генов.

Последната му сбирка стихове, която той нарича „поеми”, има предимно баладен характер.

Сбирката се открива със стихотворението „Спомен”, което не мога да не преведа тука, още повече, че то е кратко.

Отрони се една звезда и блясна
и озари внезапно мраковете
на вечността и в същи миг угасна,
но спомена в духа ни ярко свети.

Тъй бързо радостите ни минават
от всичко преживяно бързолетно
и само спомените ни остават
като негаснещи звезди да светят.

И всичко гине - всичко тука тлее
и с околния прах се бързо смесва.
А само спомените ни живеят,
и пеят ги певци в нетленни песни.

Последният стих именно открива и характерната особност в творчеството на поета: той възпроизвежда спомените в чисти и звънки песни.

В неговия дух, в неговото поетично съзнание се отекват, като на лира, спомените и преданията на неговата родина, чутовните дела на верите ни, романтиката на Балкана и захласа на полетата.

Всичко това намира отклик в неговата чувствителна душа и той ние създал редица поеми и балади, които го въздигат много и са украшения на нашата поезия.

От славното минало на своята родина той вижда как много от идолите са разрушени, срутени са златни дворци и кули - там и хубавото, и лошото като страшен ураган е минало, поетът вижда озарените лица на славното българско войнство и неговите ханове, които са разбили ромеите в гордия Хемус, поетът дочува и крепкия жертвен химн:

щом царственият град Търново бе сполетян от злата участ, от нож избягали боляри и велможи тук, дето е застроен Котел - в леса корубата на дъб столетен превръщат в параклис и свещеници отслужват литургия.

Скоро е стичат люде и заселището наричат Кот-Ил, което значи божествен град, седалище на Бога. Тук на болярите султанът раздава титлите „князе” и „чорбаджии”, за да пазят прохода.

Закипява живот, прославя се името Котел; „по гурбет котленци отиват и се връщат, в труд и радост се градът цъфтящ унесе.”

По-нататък в поемата се предадена геройската защита на Котел, устроена от Божил чорбаджи срещу кърджалиите, убийството на самия Божил чорбаджи заради неговите позорни на забравил се властник дела; тайнственото идване на Паисия в Котел при поп Стойко, преписа на историята, буйната и мощна фигура на младия Раковски, които похулва чорбаджиите в лицето им на хорото върху Бърдукьова поляна за нечестивите им дела и най-после е предадено и съдбоносното изгаряне на славния Котел:

Изчезна в огнения ураган изцяло
стариний, чутен град, блестял през вековете
на робството - завършил свойто свято дело.
Съдбата като непотребен го помете
и днес, като че ли в пустиня нелюбима
отглъхнал е градът на миналата слава -
така от нас живота щото може взима
и като непотребна вещ ни отминава.

Не мога да не отбележа и чудесната балада „Вела”: хубавата Вела е влюбена в Гюро - най-личен от своите връстници и смел като горски орел; те са се клели във вярност под блесналия лик на луната.

Но Гюро й изменява и за друга се венчава. Дочула за тая изневяра, Вела е ударена като от гръм, избягва в (гора) тилилейска и горко заридава: „сама сред горския здрач, орлите над нея летяха и слушаха нейния плач.”

Тя ги моли да почакат, догдето душа й отлети в звездните висоти, тогава да допрат да изкълват очите й и да носят догдето щат - без гроб и кръст, само златния пръстен да вземат от тънкия й пръст и да го занесат на либето й, което те ще познаят по образа личен и засмян, да му предадат пръстена и поздрав от нея да му занесат. Ако нещо му домъчнее, да му кажат да не тъжи и где на Вела тънката снага лежи.

Тая балада по сила, настроение постига баладите на Вазов и П. Славейков. В същия дух са написани и баладите „Чума”, „Алтания Стоян”, „Змейка” и „Мая”.

Най-голямата поема в сбирката на Генова „Керван сарай”, в което е представено в 20 песни суетното търсене на щастието в алегорична форма.

Пробното е мираж, вълшебна мечта, която увлича поета и го завежда до властника на подземните съкровища и повелител на земните стихии, но и тук поетът чезне в мистична мъка и копнение, безпомощен, захвърлен, жалък, като топка, литнала в безкрая угасва радостта му.

Тук, в тая вълшебна страна на Керван Сарай в хана на същия сарай, че чува страшна вяра: поети, писатели, художници, артисти се оплакват от невниманието на публиката. - Какво ще пеем в таз страна, в която един през друг по печалби тичат и на духа делото трудно, свято безделие и лудост тук наричат.”

Но поетът се събужда от своя унес, скочил бодър и мощен, и страшните кошмари на неговата душа

стопиха се на утрото в росата
и се превърнаха на звучни песни,
а веселий и свеж планински вятър
далече из простора ги разнесе.

Стиховете на П. В. Генов се нижат естествено и непринудено, пълни и свежи като зрели плодове. Римата не всякога е изправна, нито постигната концепция всякога съсредоточена, нито пък най-сетне изложението е без излишности, стегнато.

При всичко това, неговата сбирка поеми го представя като зрял поет, чийто поетични видения са ясни и има несъмнената дарба да ги въплотява в хубави и звънки стихове.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 291, 27 ноември 1935 г.