АЛ. ФИЛИПОВ
И Александър Филипов си отмина. През нощта на 18 май секна пламъчето на една недоживяла душа, спря едно топло и благо сърце, родено само да отглася чуждата неволя и да се раздава.
И само няколко часа преди края, това сърце още не искаше да се примири с тежката си съдба и да се отвърне от всичко, а тръпнеше повече за другите, и за тези, които го чувстваха близо до себе си, и за тези, които не бяха го още разбрали и останаха чужди за него.
Питаше за всички, искаше да знае всичко. Като че ли не угасваше, а тепърва почваше да живее. Защото човеколюбието му нямаше граници.
Загубил и последните сили за живота, когато с едва дочуван шепот казваше, че „вътре всичко е изгнило”, той и в последните си часове се мъчеше да скрие болката и от най-близките си, за да не страдат.
Не можеше да прикрие само великото примирение, което осияваше лицето му и отправяше погледа му към далечния път за Безкрая, по който скоро щеше да се оправи и душата му.
Добрият Сашо Филипов! Към чия молба остана глух, чие сърце не стопли?
А колко често страдаше от свойта доброта! Защото искаше да е добре на всички. И се раздаваше безпощадно. Това топлеше сърцето му и радваше душата му.
В това беше осмислил целия си живот, особено след като изгуби свидното си чедо. И всичко това го правеше углъбен, мълчалив и толкова скрит, че изглеждаше студен и чужд на всички.
Но чужди и далечни го познаваха добре и му отдаваха скрита обич и почит. Затова и смъртта събра всички около неговия гроб.
Пред него се стълпиха толкова много хора, колкото рядко сме виждали да съпровождат други видни мъртъвци. Дори и селяни из пътя се чудеха на това множество и мълвяха: „Бил е човек!”
Всички бяха дошли „човека” да изпратят. Затова, когато буците затракаха по капака на ковчега и Сашо Филипов се скри в земята, не остана кораво нито едно сърце, не останаха сухи ни едни очи.
Сълзи на скръб и обич бликаха неспирно и обливаха тежката мъка в гърдите на всички.
Ридаеше горчиво безутешната жена, притиснала гърди с кръстосани ръце, защото загубваше всичко.
Плачеха домашни и близки, защото загубваха златното сърце, което огряваше живота им като слънце.
Безгласно ронеха сълзи старци, защото си бе отминал един по-ценен от техния живот и беше угаснало сърцето, в което и за тях имаше топло кътче.
От сърце плачеха всички приятели, защото загубваха благия и човечен Сашо.
Плачеха родителите на учениците, защото Филипов беше истински духовен баща и на децата им и за всички се грижеше като за свои деца.
Та малко ли пъти се беше свивало сърцето му от скръб за своите бедни ученици!
С глас плачеха учителите, защото не изгубваха само обичния си директор, а и близкия си другар.
А децата горко плачеха на воля и късаха сърцата на всички.
- Прости ни, господин директоре, прости ни! - ридаеха те и падаха на колени, като откосени крехки стръкчета.
Плачеха всички и се прощаваха със свити сърца и скръбни души.
Наоколо по кръгозора небето бе черно и заливаше земята с дъжд. Само над гробището бе ведро.
То бе се открило, за да отвори път на благата и смирена душа, която се прибираше във вечния си дом, облъхнал от нежния мирис на цъфналия в гробището люляк.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 478, 29.05.1940 г.
