Добрин Василев

Следвайки литература в Лайпциг, през зимния семестър 1911/1912 слушах лекцията на Алберт Кьостер върху Гьоте.

Не владеещ още добре езика, сядах на естрадата току под катедрата на професора, за да чувам по-добре, а освен това нямаше и друго място - аудиторията бе винаги препълнена.

Неизбежен съсед ми бе нисък, пълничък студент, хубавец, черноок, с черни смолисти коси. Сядаше или пред мен, или зад мен така, че винаги и аз, и той можехме да наблюдаваме добре, що записваме в тетрадките.

Подуших го, че е чужденец, така по непобедимия инстинкт на всички хора, които са напуснали родината и търсят нещо от нея вън от нейните предели.

След два-три часа той ме заприказва. Каза ми, че съм сигурно балканец. Кимнах утвърдително. „Навярно българин?”

Разменихме по-общи думи и като по-опитен и по-възрастен, той ме запитваше постоянно. За себе си само спомена, че е румънец.

След няколко дни, като узна, че съм от Варна, попита ме познавам ли там някой учител в мъжката гимназия по химия, на име Никола Станчев.

Като му отговорих, че не, попитах защо именно той е интересува от лицето. Той отговори, че тоя учител му бил роднина.

Тогава се осмелих да попитам моя съсед за името му. Отговори ми, че се нарича Черну. Така поне схванах отначало. То не бе, обаче, важното.

Същественото бе, че аз се запретнах да му доказвам, че щом той има роднини в България и че щом в Румъния има цели селища с българи, то той е сигурно чист българин и напразно се прикрива.

„Вие не сте Черну, а Чернев”, тръснах аз.

„Черна се казвам, защото съм роден в с. Черна, Северна Добруджа.”

Това засили още повече моята позиция, и изтъквайки, че цяла Добруджа е населена с българи, убеждаванията ми бяха настойчиви.

Те продължиха няколко междучасия. Излизахме по коридора и говорехме. Черна ме слушаше усмихнато, снизходително. Той може би се радваше на моя младежки жар - той бе много по-възрастен от мен и по-спокоен.

Въпреки, че не можах да го убедя, че е българин, ние се сприятелихме много и той ми разправи много неща за Гьоте, за Шилер, за символистите, особено за френските, които като школа ме занимаваха много в онова време и които той познаваше добре. правихме веднъж по обед разходка в Розентал и той ми каза, че пише стихове. Показа ми някои.

На румънски бяха и нищо не разбирах. Направи ми впечатление думата „pentu” - после узнах, след като се занимах с румънски, че значела „заради”.

Черна говореше тихо и сладко. Очите му бяха кротки, белизнината контрастираше с черните зеници, черните вежди, хубавите гъсти черни мустаци.

Имаше чисти бели зъби. Те ми правеха впечатление. Облечен бе изискано, спретнато, в черни дрехи. Пристъпяше бавно, предпазливо, едва чуто.

Понякога тъга пробягваше като сянка на огромна птица по лицето му и той спираше, да си поеме дъх или се замисли дълбоко над нещо.

Да го убедя в българското му потекло не сполучих, той не противоречеше вече на моите доводи, но и мълчаливо не се съгласяваше с мен.

Узнах, не помня от кой български състудент, че моят приятел е известният румънски поет Панайот Черна.

Срещнах се след това само веднъж с него - той не идваше вече на лекцията - и при „Мендебрунен”, пред университета говорихме много.

Говори за докторската си дисертация. Бе много мил. Каза ми, че ще прекара междусеместриалната ваканция във Вернигероде, струва ми се. Не помня добре.

Към края на семестра вече не го видях.

След мачинските боеве лежах тежко ранен в 214 полска болница в с. Черна.

Макар и прикрепен към носилката, когато ме изнасяха за евакуиране, поисках да видя родната къща на поета, познавайки го вече добре по сведения и знаейки, че е умрял.

Показаха ми бедна малка къщурка. Случи се насреща.

Обхвана ме благоговейно чувство пред тоя дом, гдето се бе родил големият поет, и мой нежен и миловиден познат от студентското време в Лайпциг.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 7, 6.03.1935 г.