НА МЕНЕ СИ
превод: Людмил Стоянов
НА МЕНЕ СИ
Желал бих кат река да извивам
по широки и сочни лъки,
между храсти води да разливам,
да ме гледат небесни дъги.
Прохладил вред села старославни,
освежил и гори, хълмове,
да се впусна във пътя си бавни
към димящи безброй градове.
И подзел параходи и варки,
преживял и забави, и мор -
тез вълни, тъй свободни и ярки,
ще потънат в солений простор.
Но боя се, че там за сърцето
само сън, само сън е и мраз!
Искам аз и в смъртта, и в морето
да съзнавам пак своето аз!
——————————
сп. „Художник”, г. 3, бр. 4, април, 1909 г.
РАМЗЕС
Отломък
В безпътността на царствени пустини,
от жажда изнемогнал скитах аз;
лежеше пясък, яз след яз,
блестяха небеса, безмилостни и сини..
О, колко сам и малък бях тогаз!
И зърнал паметник, в смъртта забравен,
възлегнах въз горещия гранит.
Плътта горяха плочите корави,
от огнен дъжд просторът беше сит.
Но в здрачната мъгла на зли навети
в миг надпис върху камъка съзрях:
- черти, и образи, и древни грифи -
четях, изтръпнал, тъмни йероглифи:
„Забрава ми вещаете - о, смях!
Победите ми багрят вековете!”
И смисъла на знаците осмях
в невярната мъгла на зли навети.
- Ти кой си, дързък войн? Дух тревожен?
Кой - Озимандия? Асархадон? Рамзес?
Не те познавам аз, смелец безбожен!
Пустинник, тука всеки е нищожен
през векове - в грядущето - и днес.
И се въззе тогаз над мен Рамзес.
——————————
сп. „Везни”, г. 1, кн. 2, 1919-1920 г.
