Арпад Тот

превод: Елисавета Багряна

Разсъмва се. Вечната мръсотия на града посивява,
но отвъд, в прозирната, чиста далечина, ето -
опъва новия си рисувателен лист в небето
Зората - импресионистът славен.
Унесено полага багра бледосиня,
рисува менлив облак сребристо калаен
и като с голям златен габър в космоса безкраен
забожда с луната божествената картина.

Тъмното нощно и грозно расо
безшумно пада в стълбата на дървесата
и тръпне гола в предутринния хлад гората -
това вечно чудо, буйно и страстно.
Но сега тя тихо се протяга и още разкрива
за всички разкошното си тяло,
а чака стария любовник щедър - Слънцето, изгряло,
в зелените й коси златен гребен да втъкне мълчаливо.

Но тук, затворена сред тесните улици само,
Зората е пуста и сива, и мръсна.
Окапал е вече жълтия листец късен
на тъжното нощно цвете - ефирният газов пламък.
Само тук-там болно и странно се издигат
в тежката, съмнителна гъстота на мрака
няколко дървета и като бледозелени факли
в глухите площади безсилно премигат…

Анушка, спиш ли? В улиците мрачни едничък аз бродя
и в тъжната зора тихо и неспирно,
за да ме утешава, на цигулка свири
моята фантазия - циганин безроден.
С горите, с небесата, с усмивката млада
на устните ти песента споделя.
Как хубаво би било да спра сега смело
под твоя прозорец с любовна серенада.

Сърцето си бих дал за цигулка в тази минута,
сърцето, стенещо от скръб и желания тайни -
да вмъкна в твоето сърце незнайна
мъничка тъга, чезнещо желание нечуто…
Та в съня си девствен безмълвно и нежно,
не подозирайки дори, че насъне става,
със сълзи, които до сутринта ще забравиш,
да оплачеш моя живот безнадежден.