Атанасиос Кириадзис

превод: Банчо Банов

ОЧИТЕ - ВЕЧНО В СЪЛЗИ…

Очите - вечно в сълзи неспокойни,
все в черни дрехи, в черно пребрадена,
светица, дева милосърдна моя
бе ти за мене.

Баща, приятел, майка - тройна радост!
От тежък труд ръцете почерняха.
Вдовица, нощем мина твойта младост -
под ламба тиха.

В стрехите - вятърът… Благословена
бе сякаш ти от бог на беднотата:
за гозба имахме - трева сварена.
Вън - пустотата…

И ти… И твойте думи - поучение,
целувка и камбана - звънка и голяма…
В душата ми днес бие Възкресение,
обична мамо!

АД Е ТАЯ ВЕЧЕР МИСЪЛТА…

Ад е тая вечер мисълта,
заплетена в любовна мрежа.
Мрак - и отговор: ту „не, ту „да”,
възторг и страх, сълзи и нежност…

Аз ти връзвам панделка една -
със цвета на сребърна маслина:
лунен лъч във твоята коса
от красотата на Атина…

ВИНОВНИКЪТ

Да, прозорецът навярно е виновен за това -
ти случайно го отвори
и Април - немирник дързък - в миг отнякъде повя
и за мен ти заговори.

Мойто цвете е виновно - падна в твоята коса
и се вплете в твоя гребен,
излетяха мигом птици, трепнаха и начаса
заговориха за тебе.

И ветрецът е виновен, че премина с повей тих -
туй, що криехме самички
- като пяна по вълните, като трепет, като стих -
той разказа го на всички.

Да, луната е виновна - тя със бяла светлина
ни опи като със вино,
и след туй, от страх примряла, светна нейде отстрана,
щом с теб тръгнахме двамина…