Володимир Забащански

превод: Янко Димов

Превозвахме картофите. Тежеше
каручката по есенния път.
А колко детската ни сила беше
и как ръцете да не ни болят?

Понякога запалвахме стеблата
и в тяхната горчиво-ярка жар,
разкъсала за малко тъмнината,
се взирахме като в очи на звяр.

На огъня мечтите си високи
съгрявахме. Изтляваше жарта,
а мама все не идваше от блока.
И ставаше студена вечерта.

Излизахме на пътя да я срещнем.
Над него тъжно светеше луна.
Лизгарите блестяха безутешно
по женските превити рамена.

О, този огън няма да изстине
в сърцето ти. А колко канари
през дългите години ти си сринал
и колко камъни си покорил.

И колко пътища ли са постлани
с паветата, направени от тях?
Но оня път все тъй ще си остане
завинаги покрит с горчива прах.