ЙОАН ХРИЗИС
Тримина юноши стояха в есенната вечер. Той беше нежно млад и бледен. Златист мъх и девствен свян осеняваха лицето му. Чист и хладен пламък гореше в цветните му очи.
Това беше шестнайсетгодишният поет Иван Мирчев - Хризис.
Печатал беше първите си поезии в списанието на Иван Ст. Андрейчин. „Най-младият поет” - повторих куриозно, когато получавах страници с изящен ръкопис на първата му поема.
Това беше една приказка за подводните деви, които живеят в кристални дворци на морското дъно. Приказка, разказана с естествен, даже елегантен език, цветиста фраза.
След време се появи с редица цикли малки стихове. Много свежест в образите, много колоритност в стила. Това с акварелни скици с много багри, тънки изящни образи, като тези, които рисува зимата по стъклата на къщите, скици изящни и хладни, като хладния пламък в цветния му поглед.
Но тези поезии от символи и алегории ни водят в друг свят - света на вечно младите мечти и миражите.
Отдадени на тези хладни цветни огньове, които горят в жертвеника на най-младия от нас, ние се чувствуваме като в предпролетни дни. Ябълките навярно са цъфнали през топлата нощ. И златокрили пчели звънят по цветните им коронки, от които се разсипва златен прах…
Хладният снежен въздух разнася не опиянение, а предчувствие за пролетта… Нежноцветни съсънки са цъфнали в леса и очакват тържества на белоноги деви през лунни нощи. Зората ли очакват или слънцето:
Идат ли вече фенери запалени,
златни каляски со буйни коне?
Буйно изгарят во кървавоалени
пламъци горските сухи клоне.
В миг се издигат разсънени пламъци -
лижат небесния мраморен свод.
Глухо гърмят разгромените замъци.
Слънце се кани за бледен възход.
Душата на младия поет свети в красива игра на образи, цветове и светлини, но тя се чувствува спокойна у своя Свят-Светих. Нейната тъга е лунната сребърна мъгла, която замрежва езерата и горите и извиква хороводни видения за нашите очи. Тази тъга:
Сега тя скита клета в лесовете,
а аз седя под златната бреза
в очакване да минат ветровете
на есента…
Но:
Спокойни са пред мен далечините,
като скръбта, която чака вън,
пред пътните врата, во самотите…
О, нощ света, в която няма сън!..
У такива тихи святи нощи на изпитание той търси светъл път към вечното, където смъртта не е ужас, а видима преграда на непреривно битие тук на земята. Непреривно битие, което наново завоевава Мъдрата Душа:
Пошепни ми топли думи,
неспокоен океан;
ороси ме с млади шуми,
лес таинствен и пиян,
че с безпътното кърмило
на вечерната звезда
да намеря аз следа,
Смърт, към твойто сладко жило!
Преданието разказва, че Пролетта танцувала в дъбравите и мамела цветята със своите слънчеви воали да се явят из великата земна утроба.
Наистина, слънце е потребно за цветята. Но най-нежните от тях умират под летния жар на слънцето.
——————————
сп. „Хризантеми”, бр. 9, 1918 г.
