Кръстьо Куюмджиев и особености на монографичното литературоведско изследване

Панко Анчев

85 години от рождението на Кръстьо Куюмджиев

1.

Една от  особеностите на българското литературознание е, че най-големите ни критици, познавачите и тълкувателите на съвременния литературен процес, са и най-добрите изследователи на историята на българската (а и на чуждата) литература.

Доскоро у нас нямаше изкуственото разделение между критици и „учени” и това беше голямо богатство и достойнство на литературознанието ни.

Добрият критик не може да не е и познавач на историята на литературата, а вещият историк как ще остане безчувствен и безразличен към текущия литературен процес и без оценките си за един или друг писател.

Защото какво е познаването на миналото на литературата, ако не неговото подреждане не само по време, направления, школи, течения, идеи, но и по художествена стойност и естетическа значимост.

„Обективното” ровене във фактите и тяхното безстрастно описание не е още история, не е наука, докато не бъде осенено от чувството за словото и изкуството, от литературния вкус и съзнанието за неразривната връзка на сегашното с миналото, но и на миналото с настоящето.

Разбира се, между тези две съставки на литературознанието съществуват важни различия в подходите към фактите и явленията, към литературния процес, който в историята е все пак застинал, завършен и окончателно установен, и този на съвременността, който е в постоянно движение, изменение, допълване, установяване.

Тези особености и различия не могат да бъдат пренебрегнати. Историкът не бива да си позволява да изключва от историята писатели, направления и стилове, които не харесва, не му допадат или ги смята за несъществени.

Той няма право да пренебрегва онова, което не съответства на вкуса и разбиранията му за литература. Щом то е създадено и съществува, подлежи на анализ, обяснения и, в крайна сметка, на оценка, но не и на изключване от историята.

И обратно: критикът не бива да се поддава на съблазънта да бъде по такъв начин „обективен”, че да приписва качества и включва в актуалния литературен процес имена, книги, факти и явления, които са естетически несъстоятелни.

Той не може да се оправдава, че на даден посредствен или бездарен писател трябва да се обръща внимание, само защото издава книги и присъствува номинално в текущия литературен живот. Критикът е винаги по-свободен във вкуса си отколкото историкът, защото материите, с които се занимават, са различни.

Понятието „обективен критик” и „обективна критика” са фикция, създадени от посредствените и честолюбиви писатели, а и от бездарните критици, жадуващи вниманието, което не са заслужили.

Да имаш критически (а не само критичен) поглед и отношение към историята на литературата означава винаги да свързваш явленията от миналото с тези от настоящето, да търсиш връзката между времената; да изследваш традицията като основа на текущия литературен процес.

Защото историята на литературата не е обикновена наука за миналото. Фактите и явленията от това минало живеят пълноценно и днес; те са част от националната литература, влияят на новите писатели, оценяват и подреждат текущите факти и явления, включват ги или ги изключват от цялостната история на литературния процес.

От друга страна, историческият поглед върху текущото състояние на процеса и оценката на един или друг автор, книга, творчество означава преди всичко умение да ги поставяш и съпоставяш в историята, да преценяваш доколко те се вписват в целостта и пълнотата на литературата във всичките й етапи и периоди от нейното развитие, да ги оценяваш мащабно от гледна точка на „вечността”.

Добрият критик винаги си представя как ще изглежда неговата съвременност, когато тя стане история, и процесът „застине”. Тогава той ще се избистри, имената ще намалеят, тенденциите ще се утвърдят като закономерности, класиците ще заемат своите места.

Грешките, разбира се, са неизбежни и никой не е предпазен от тях. Но ако постоянно прилагаш исторически подход и притежаваш живо естетическо чувство и здрав литературен вкус, те ще бъдат по-малко.

Историкът от своя страна е призван да възстанови литературния процес, да даде нов живот на страстите и литературните битки, да влезе в атмосферата на времето, за да разбере неговата същност и идеите, които са го изпълвали и направлявали. И така да го влее в актуалното битие на литературата.

Нашата литература е придобила високи образци на това съчетание на критик и историк. Първите ни критици и историци на литературата са хора като Иван Д. Шишманов, Боян Пенев, д-р Кръстьо Кръстев, Михаил Арнаудов, Александър Балан, Божан Ангелов, Юрдан Иванов, Беню Цонев, Никола Начов, положили основите на модерното българско литературознание и утвърдили го като наука и изкуство от най-висок ранг.

В по-късни времена традициите им продължиха Владимир Василев, Иван Радославов, Никола Атанасов, Васил Пундев, Георги Бакалов, Георги Цанев, Георги Константинов, Александър Балабанов, Д. Б. Митов, Тодор Павлов.

В най-новата епоха творят литературоведи от ранга на Петър Динеков, Цветан Стоянов, Минко Николов, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, Тончо Жечев, Боян Ничев, Кръстьо Куюмджиев, Любен Георгиев, Здравко Петров, Чавдар Добрев, Здравко Недков, Симеон Янев, Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Христо Стефанов, Иван Гранитски и др.

За съжаление в края на ХХ век двете направления на литературознанието се обособиха по западноевропейски и американски образец и се затвориха в себе си, като критиката практически изчезна, трансформирайки се в рекламна дейност и свеждайки се сама до писане на рекламни анотации, участия в различни журита за присъждане на литературни награди или в представяния на автори на литературни вечери и рецитали по повод нови книги или юбилейни чествания и в научни конференции.

Пръкна се някаква „наука”, която издевателства над литературата, разчленява я, за да я умъртви и след това да я аутопсира - понеже мъртва тя е по-лесна за „научния” анализ.

По същество бе изхвърлено от употреба понятието „литературен процес” както по отношение на историята, така и за днешното й битие.

Но аз съм убеден, че това е временно състояние, което, макар че ще остави дълбоки и трайни следи, които трудно ще бъдат преодолени, българското литературознание ще възвърне традиционния си облик и ще възстанови изгубеното и разрушеното в протичащите сега две десетилетия от ХХІ век.

Опитът на такъв литератор от близкото минало като Кръстьо Куюмджиев без съмнение ще бъде в основата на новото изграждане на литературната история и литературната критика.

Защото Кръстьо Куюмджиев бе голям критик и историк, майстор на литературния портрет и на рецензията, но и на монографичното изследване на живота и творчеството на писатели от ранга на Никола В. Ракитин, Кирил Христов и Димитър Димов.

2.

Жанрът „монографично изследване” върху отделен писател е един от основните литературоведски жанрове. Историята на литературата, а и изучаването на текущия литературен процес, е невъзможна без познаване в дълбочина на най-големите автори, на тези, които създават високите й върхове и определят пътя, посоката и темповете й на развитие.

Да опишеш и анализираш творчеството на един писател, означава да опишеш и анализираш всичко свързано с него, с неговата поява, утвърждаване и принос в националната литература, да определиш точно мястото му в литературата, да очертаеш и опишеш, но и да анализираш проблемите и темите, с които той се занимава и доколко те са в съзвучие или в противоречие с това, което другите преди него или заедно с него правят.

Писателят е сложно единство на личен живот, бит, обществени идеи, литературно дело, което от своя страна е едновременно израз на лични чувства, настроения, възгледи, нагласи и социално битие, национални черти, начин на мислене.

Той преработва в ума и душата си цялото мироздание, кълбото от идеи и нагласи в нацията и обществото, но и в света, за да изрази чрез образи, думи, стилови особености, сюжети, конфликти, литературни средства смисъла на живота и душата на народа.

Затова и монографията най-напред събира фактите от живота и делото на писателя, подрежда ги по важност за творчеството му, преценява доколко те са повлияли за създаването на едно или друго негово произведение.

Тук се изследва всичко или поне най-важното за един творец, а не се акцентира на определен проблем. Това е разликата между монография и изследване върху страни и проблеми от биографията или делото на писателя.

Фактите (неизвестни или известни) от биографията на писателя са отправната точка в монографичното изучаване на писателя. Много е важно да се очертае тази биография още най-ранното детство, но и средата, в която той се е родил и раснал, както разбира се какви хора са били родителите и прародителите му, роднините и изобщо цялата негова семейна среда.

Родът и семейството са тези, които са решаващи в ранното формиране на една творческа личност, но и в нейната по-сетнешна биография също. Умението на изследователя е в това да види как това става и в каква степен произходът е оказал въздействие върху писателските нагласи и способности.

Ето защо са важни не фактите изобщо, т. е. не всичко от биографията, а най-вече онова, което действително е дало отражение и е допринесло за творческото раждане на писателя.

Нищо не бива да е самоцелно в едно литературоведско (а и не само литературоведско) изследване. Фактологията е доказателството на изводи и тези, а не демонстрация на фалшива ерудиция.

Познаването на литературата и нейното изследване е преди всичко изучаване на литературния процес, на спецификата на литературното творчество и творческата личност, на тайните на словото и идеите, чрез което те се изразяват. Затова и литературоведският анализ е центърът на монографията, нейната най-важна съставка.

Цялостното обглеждане на писателя е възможно при достатъчно натрупани факти и изследвания за него. Ние не можем да говорим за монография, когато изследването е посветено на писател, за когото не е натрупана литература, която да го осветлява и анализира от различни ъгли.

Но тя не е и един просто разширен литературен портрет, в който изясненото в сравнително малкия обем на жанра се пресъздава с повече думи. Монографията е задълбочено и подробно изследване на живота и творчеството, а не само на живота или само на творчеството.

Тя изучава в еднаква степен както фактите от литературния процес, така и тези от литературния живот, съпоставя ги и търси тяхната взаимна връзка.

Кръстьо Куюмджиев и в историко-литературните си трудове остава критик с емоционален език, свои, не повлияни от другиго оценки и мнения. Автор е на две такива изследвания: „Певец на своя живот. Книга за Кирил Христов” (1980)  и „Димитър Димов. Монография” (1987) (Книгата му за Никола В. Ракитин не е монография, а разширен литературен портрет за този значим български поет, трагично загинал в неволите на личния си живот).

В тях Кръстьо Куюмджиев защитава своята представа за жанра и същността на литературния историк. Затова и тези две книги заемат важно място в неговото творчество и не е възможно сериозен изследовател на двамата велики български писатели да ги заобиколи, премълчи или пренебрегне.

3.

„Певец на своя живот. Книга за Кирил Христов” предлага оригинална трактовка на живота и творчеството на един от най-големите български поети от края на ХІХ и началото на ХХ век.

Тази трактовка може да е спорна, но е достатъчно аргументирана и за да бъде оспорена, са необходими убедителни контра аргументи за доказване на противното. Във всички случаи поражда въпроси, поставя проблеми и отваря нови врати за тълкувания и трактовки.

В заглавието на книгата е формулирана представата на Кръстьо Куюмджиев за Кирил Христов. Формулата е достатъчно категорична, но и всеобхватна, за да побере различни тълкувания на това безапелационно „певец на своя живот”.

В своите дневници, спомени, статии, писма Кирил Христов демонстрира високо самочувствие. Той е обсебен от себе си и от своето величие.

Кръстьо Куюмджиев дори твърди, че поетът „се смяташе призван за духовен водач на нацията”. И всеки, който дори само да намекне, че се съмнява в богоизбраността му, бива охулван и намразван.

Болезнено чувствителен, с високо мнение за себе си, горд, непонасящ каквато и да било критика, дори колебливо отношение, Кирил Христов живее трудно сред събратята си, а за мнозина е дори непоносим. Той не допуска някой да му оспорва първото място в литературата.

Който го стори, си навлича гнева и омразата му - дори и ако допреди малко се е радвал на приятелството му. Кръстьо Куюмджиев още в началото на книгата си рисува образа на този удивителен егоцентрик, според когото всичко в литературата се измерва и оценява по отношението към него.

Такъв поет не може да не бъде привлекателен, макар и сложен, проблем за изследователя. Егоцентризмът е праволинейност, ала когато е литературен факт, такава личност може да ни разкрие много невидими за простото око тайни или поне странности в обществената действителност и в идеите, които тя формулира и изразява чрез литературата.

В степента, в която това качество е приписано или е присъщо обективно на Кирил Христов, се оглеждат нравите и особеностите на времето, в което той живее.

Самият факт, че литературата вече излъчва такъв тип личност, е знак за обуржоазяването на обществото и за появата на новия следосвобожденски човек. Егото е знакът на буржоазния човек, извоювал си власт, за да доминира в обществения живот.

Кръстьо Куюмджиев много и надълго размишлява за причините на Кирилхристовия характер и житейското му поведение. Някои от тях той намира в сирачеството му. Знае, че още на две години поетът остава сирак без баща и майка, които са убити от турците.

Непокорството и мистицизмът на неговите родители според признанието му той ги наследява от тях, за да ги утвърди в основно лично свое качество и особеност на таланта му. Кирил Христов е отгледан от вуйчовците си генерал Георги Арабаджиев и професор Стефан Киров.

Естествено е, когато един млад човек е толкова буен и непокорен, държащ на своята независимост и различност от другите, да потърси социално-политически идеи, които да отговарят на темперамента и начина му на мислене. Т. е. да носят  непокорство и зов за борба и промяна. Кирил Христов ги намира в социализма.

Кръстьо Куюмджиев подчертава, че увлечението му по социализма „е един кратък епизод в неговия живот, юношески романтизъм, увлечение по модата, а не сериозно, задълбочено приемане великите идеи на Маркс и Енгелс”. (стр. 19)

Не би могло да бъде и друго, защото за млад човек като Кирил Христов няма как социализмът да не бъде нещо романтично и примамливо, щом като е различно и отхвърля съществуващия обществен ред.

Но всеки, който малко или много се увлече по него и навлезе в същността, осъзнава бързо, че той строга и подредена идеология, която не допуска волности и недисциплинираност - особено в организационния живот.

А той налага такъв живот, защото е идеология за обществено устройство преди всичко чрез революция. И Кирил Христов се отказва от марксизма, но носи дълго в себе си идеите за преображението на света и човека, за справедливост и свобода.

Кръстьо Куюмджиев проследява и очертава житейската биография на поета чрез творческата. И обратно: в почти всяко стихотворение открива връзка с някой житейски факт. Този подход е оправдан още в заглавието, а и в многократно декларираното от критика разбиране за литературната история като история на твореца и неговия живот.

Самото творчество е биографично, лично, преживяване, а не хладно и безлико отражение. Кр. Куюмджиев доказва практически, че Кирил Христов е „певец на своя живот”. До него такъв поет не е имало и затова дръзкото му влизане в литературата е посрещнато възторжено и с всеобщо одобрение.

Дори и от кръга „Мисъл”, където го приемат толкова радушно, че д-р Кръстев го прави едва ли не член на семейството и дома си. Но това не се дължи на някаква идейно-естетическа близост.

Тук авторът е категоричен: „Приятелските отношения на Кирил Христов и д-р Кръстев и другите от кръга „Мисъл” не почиват на някаква общност във възгледите и мирогледа, в разбиранията на задачите и пътищата на нашето културно развитие. По-късно конфликтът между тях също не почива на принципна основа, на идеологически различия, да кажем, а просто на настроения, на лична неприязън, засегнато честолюбие, наранена гордост и т. н.” (стр. 29)

Безспорно е, че д-р Кръстев и другите от кръга „Мисъл” са проявявали винаги загриженост за младите, търсили и откривали са таланти, подкрепяли са ги, разчитали са на тях, за да продължат техните идеи и естетически принципи.

Самият Яворов е може би най-яркият пример за последователната им политика в това отношение. Редакторите на списанието е нямало как да не усетят огромния талант у Кирил Христов и особено неговия егоцентризъм, проявен в най-ранните му стихове.

Това „аз”, тази радост от живота и воля за власт са обърнали внимание на тогавашните литературни законодатели и те са видели в него своето естествено продължение. Затова са го приласкали под своите криле, отворили са страниците на списанието и са го обявили за ярко име в младата българска поезия.

Така аз обяснявам силните чувства на редакторите на списанието към Кирил Христов. Той още няма свои възгледи за литературата, не е ориентиран в дебрите на литературните битки, не се интересува от принципите, които ги подклаждат и поддържат толкова остри и непримирими.

Но има своето гръмко „Аз” и това естествено го прави сроден на д-р Кръстев, Пенчо П. Славейков, Петко Ю. Тодоров и П. К. Яворов. Той става техен по-млад събрат с надеждата, че ще продължава линията им и ще следва принципите на тяхната естетика.

Впрочем, подобно отношение към Кирил Христов проявяват и другите литературни кръгове, в това число и кръгът на писателите-социалисти. Те са впечатлени от свободолюбието му и от непримиримото му отношение към мрачното и несправедливо статукво на обществения живот.

Кирил Христов обаче не се сдружава нито с едните, нито с другите. Защо? Ето големият въпрос, на който изследователят трябва да даде точен отговор. Този отговор не може да бъде изведен само от голямото его на поета, нито от неговата прословута опърничавост, надменност, болезнено честолюбие и високо самомнение.

Кирил Христов е безспорно велико име в българската поезия и литературното му битие в никакъв случай не остава до равнището на битовия живот, личните взаимоотношения, възпитание, наследени душевни рани, затаени обиди, резки жестове.

Кирил Христов е явление, което е разположено в определени състояния на времето, в което се е появил и утвърдил, в обществените нагласи и потребности, които са изпитали необходимостта от подобен на него изразител на обществените идеи.

4.

Интересно е защо толкова високо ценен от всички като майстор на стиха, като родоначалник на нови поетически чувства, обновител на езика, открил нови теми и състояния, Кирил Христов е определян някак  несериозно и пренебрежително едва ли не като нещо екзотично, странично и не чак толкова съществено за българската литература на ХІХ и ХХ век?

Бих го отдал на своеобразието на личността му, а и на обичайния повърхностен подход на литературната критика и литературната история към писателите, които анализира и тълкува. Подведени от някой авторитет, критиците и изследователите повтарят до изнемога неговите твърдения. И така до безкрай.

Време е да сменим подхода и към Кирил Христов и да го видим в цялото му величие, великолепие и обществено-естетическа значимост, каквато той безспорно има и която, слава Богу, никой  не му е оспорил.

Кирил Христов е уникално явление. Още първите му стихосбирки “Песни и въздишки” (1896) и  “Трепети” (1897)  показаха, че се е родил един чуден поет, който не скрива интимните си чувства и не се срамува да изрече страстните си желания. Но той разбунва духовете не толкова защото пръв дръзва да заяви, че обича не само с душата, но и с тялото си.

Това преди него направи Петко Р. Славейков, а по-късно и Иван Вазов. Кирил Христов придаде на своите чувства и песни  обществен дух и характер. Буржоазният човек е материален. Той иска да взима, да консумира. Страстта му е завоевателна, покоряваща и властваща.

Затова не моли, не въздиша дълго, а предявява претенции и  алчно желае да вкуси  всичките  сладости на живота. Но той е такъв, защото е естествен и защото самият е част от природата и не се свени да бъде такъв във всичко.

Тази естественост се изразява с прости думи, с неочаквани откровения и дори с някаква неприкривана разпуснатост.

Да се живее е по-хубаво, отколкото да се разсъждава за живота; по-добре да пиеш вино и да любиш жени, отколкото да размишляваш над смисъла на битието и над невъзможността  да постигнеш хармония.

Ето един житейски принцип, който бе присъщ и на стария Славейков, и на зрелия  Вазов, и на младия Кирил Христов.

Подобен принцип не може да бъде присъщ на човек, който е отделен от обществото и който питае недоверие, подозрителност и несъгласия с човешката общност.

Животворната естественост е качество на колективния човек, защото самият  той е общителен, открит и щедър:

Пиян  съм  аз  от  мойте  младини!

Тъй  хубаво е   всичко  окол  мене!

( “Химн”, “Жени и вино! Вино и жени!”)

Ето го източникът на страстния порив към буен и всеотдаен към естеството живот. Това е младостта, която е пълна със сили, енергия и вдъхновения. Тя не е разюздана: просто е откровена в своята неудържима жажда за живот. Тази благодат не е измислена, а страстта не е за сметка на природата. Който обича живота, обича и хората.

Нима не е  нравствена идеята  на Кирил Христов и на поезията му ? И нима е възможна тя в едно индивидуалистично, разкъсвано от противоречия и борби за  индивидуално надмощие, общество? Представяте ли си подобна страст в поезията на Пенчо Славейков или дори Яворов?

Тя е невъзможна при тях не защото естетиката им е догматична, както твърди Кръстьо Куюмджиев в оригиналната си книга за Кирил Христов,  а поради характера на обществените идеи, които  П. П. Славейков и Яворов изразяват.

Яворовата лирика е изпълнена с драматизъм и мъка, но тя не е така чувствена и органично страстна. В нея има страдание, възторг, възхвала на любовното чувство, но е трагично-тежка и мисловно-разсъдъчна.

Любовта у Яворов е тегоба; у Кирил Христов тя е велико удоволствие, песен на разкрепостената душа и тяло.

Героят на Кирил Христов често казва, че е сам. И той наистина е сам, но буквално - край него няма други. Това не е самота, защото човешкото присъствие е непрестанно и е винаги желано.

Сред хората този герой е истински щастлив и пълноценен. Дори когато другите го отритват, прокуждат го или го лишават от любов, уважение и признание, мисълта му винаги е насочена към миналото, когато днешното нещастие е било немислимо.

Никой не бива да се счита богоизбран, различен, властващ над другите, защото светът е на всички. Това съзнание идва от почти животинското усещане за природата у Кирил Христов. Такова усещане има и Иван Вазов.

Но и у двамата то не е  към природата изобщо, т.е. природата като понятие, категория или умозрителност, а към онова, което Бог е създал и го е предал на човека, за да му се радва и пази.

Там дърветата и цветята  (към животните К. Христов почти няма отношение и не ги изобразява) са живи и надарени с кротък  разум  същества; те всичко разбират и реагират като разумни същества.

Душите им са чувствителни не само на полъха на вятъра, а и на радостта и скръбта на човека. И те се стремят да го утешат или да му помогнат, ако е в беда, или да споделят радостта му, когато тя го споходи.

Трябва само да имаше сетива за този “друг” живот, за да го изживяваш и съпреживяваш. И да го „вместваш” в общественото битие. Органично е това “вместване” на природата в обществото и на обществото в природата, защото в крайна сметка двете начала не се различават коренно, ако принадлежат на естествен и органичен човек.

Не вярно,че Кирил Христов не е социален поет. Неговата “социалност” обаче е  от типа “Вазов” , т.е. тя е чувство за справедливост и съпричастност със съдбата на народа. Народът е божеството, пред което той се прекланя и на което се моли.

Има нещо епично, присъщо на може би единствено на Паисиева история или на Неофит Бозвелиевата “Мати Болгария” съзнание за величието на българския народ. Превратностите в историческата съдба на България са голямата болка и мъка на Кирилхристовата поезия, а и на драматургията и публицистиката му.

Кой причинява злините на българите? Враговете на България са същите коварни люде, които и у Паисий, и у Вазов, плетяха интриги и развращаваха алчните за богатства и власт  боляри и свещеници.

И само прекалената доверчивост на благородните владетели и наивността на простодушните българи позволяваха тези интриги да  завладеят всички и напълно да разложат храбрия народ.

Миролюбието ни е причината за нашите нещастия. Много рядко сме имали сурови и далновидни царе и водачи, за да осъзнаем в пълна мяра значението и предназначението си на Балканския полуостров.

Драматичната поема “Боян Магесникът” е типична за историческата концепция на Кирил Христов, а и за неговото схващане за душевността на българите.

Подобна идея разви Васил Друмев в “Иванко”. Кирил Христов следва традицията на Друмев, но е близо и до Вазовото пресъздаване на историческото ни минало.

Главната беда са вътрешните неразбирателства, наивната доверчивост, вирусите на лъжелюбовта, желанието за мирен и градивен живот в труд и разбирателство. Боян обаче осъзнава вредността  на неуместното понякога българско добродушие.

Покварата, с която ни заразяват чужденците, е постоянната  болест на българската държава.

Нейният вирус прониква незабелязано, понесен от клеветата или хлевоустието, като се подпомага от корумпираните управници. Народът вижда как духът унива, но нищо не е в състояние да промени.

Порочни са тези, които стоят на върха и които са водени от външни сили. Това е бедата. Не бива да си спокоен и доверчив, когато над държавата е надвиснала опасност.

“Боян Магесникът” звучи доста  милитаристично дори и за тогавашния читател и зрител - какво остава за днешния. Но аз не бих казал, че идеята за българската история на Кирил Христов  е заключена в необходимостта на войната като спасително средство за оцеляването на държавата.

Като призовава царя и народа да тръгне срещу византийците, Боян иска да изпревари осъществяването на пъклените замисли на враговете да завладеят България. От друга страна е нужно единство.

Трябва да се появи някаква видима опасност или реална сила, която да обедини народа, да го сплоти и да го направи по-действен и могъщ. За средновековния българин войната наистина е и опасност, и обединяваща идея, която калява волята и изостря родолюбието.

Но има и друго. Кирил Христов изразява битуващото по онова време  мнение за това, че България сама може да се справя с опасностите и трудностите, че нейният дух е достатъчно кален и изпитан, за да устои на всякакви превратности. Опитът от Сръбско-българската и Първата балканска война дава основание за такова самочувствие.

За Кирил Христов е важна обединителното начало; всичко, което сплотява усилията на българския народ е добро и следва да се поощрява. Националната цел е постигането на величие и слава, каквито България заслужава заради миналото си и заради твърдостта на своя характер.

Затова и финалният призив на Боян към неговите другари звучи като апотеоз на тази слава, извоювана с кръвта на стотици хиляди българи.

И Кирил Христов е укоряван за великобългарски шовинизъм и войнстващ патриотизъм. Вярно е, че писаните през войните негови стихотворения са прекалено враждебни към сърбите и Сърбия; че нападките и злорадството му са някак неприсъщи за един поет.

Но не бива да забравяме, че този поет изразява едно масово чувство, породено от сполетяно национално нещастие. Може ли творецът да укори българите, че са се вдигнали и са защитили земята си; че в тях се е пробудило отмъщението към поробителите?

И този път Кирил Христов е спонтанно открит и неудържим. Думите му са груби, вулгарни дори, но пък са искрено произнесени и са пропити със сълзи, мъка и възторг от храбростта на българските войници. Вазов също не затаи думите, които бяха породени от това  чувство…

Много от творбите на Кирил Христов са написани по народни мотиви. Това са може би най-хубавите му лирически късове и лиро-епически поеми. Фолклорните мотиви са интерпретирани със стилистиката на народната песен, както е в утвърдената вече традиция на българската поезия.

Но аз не бих казал, че Кирил Христов е стилизатор - поне не в степента, на която стилизира Пенчо Славейков. Славейковото, а и на П. Ю. Тодоров, д-р Кръстев, а донякъде и на Яворов стилизиране е подчинено на  естетиката на “направеното изкуство”.

Литературното произведение се гради; то се строи от елементи, които се слепват подобно тухлите в стената. Тази естетика не позволява спонтанността, лудешката игра на звуковете.

Кирил Христов е друг тип поет, за когото всичко трябва да излиза от сърцето, а не от ума и ръката. Отчужденото органически от фолклора индивидуалистично общество може само да създава ново изкуство върху неговата основа.

Това изкуство става по-достолепно, тържествено, битово, но е по-скоро имитация на първообраза, отколкото израз на някаква дълбока и същностна връзка с “народния дух”. Защото фолклорът е дело на  всички, а не само на “индивидуалната душа”.

Аз не се съмнявам, че П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, П. К. Яворов заедно с по-късните  поети  на следващите индивидуалистични общества познават и обичат искрено народната песен, но единствено поетите на колективистичните общества могат да  усетят и конгениално да изразят фолклорното начало в личното си творчество - не само в теоретични и публицистични статии и очерци.

Това направи и Кирил Христов  в стихосбирката си “Самодивска китка”. Тази книга е забележителна с превъплъщението на поета. Никой преди него, а и след него, не се е “сраствал” толкова органично в тялото и гласа на народния певец и не е писал стихотворения, които звучат като истински народни песни.

Главното чувство в тези песни е чувството, че си част от хората. Дори и личната мъка - особено любовната мъка - или желанието на героя да остане насаме със своята любима, не е изява на сила и амбиция да изглежда различен от другите. Така, впрочем, е у поетите, за които говорих.

Героят на Кирил Христов е простодушен и прям, но и свенлив, понякога нерешителен, друг път - готов да направи чудо, за да изпълни желанието си.

И това е така, защото поетът няма намерение да “тълкува” фолклора, а да го покаже в целия му блясък и жизненост чрез собствената си поетическа настройка.

Съвременниците остро посрещат появата на “Самодивска китка”, защото тя не отговаря на утвърдилите се вече естетски разбирания за народната песен,  формулирани от  Пенчо Славейков.

Кирил Христов възприема фолклора и го възпроизвежда като  органичен начин на художествено мислене, който не е изгубил силата и приложността си в модерното време. Проблемът обаче е в това как да отприщиш живителните му сили и да го вместиш в личната поезия и проза.

Очевидно е, че един поет от края на ХІХ и началото на ХХ век не може да има фолклорно съзнание в чист вид.

Ала той е в състояние да “преведе” това съзнание на съвременен език, за да оплоди и обогати модерния начин на мислене и изразяване - не като орнаменталистика и строга стилизация на формите, а чрез звука, интонациите, простотата на чувството и начина на общуване между хората, които народната песен блестящо интерпретира

Понеже Кирил Христов е “експлоатиран” от литературознанието от гледната точка на неговия личен живот и отношения с другите писатели, не мога и аз да избягам от проблема за приятелството и конфликта му с кръга “Мисъл”.

Този проблем е важен, защото “Мисъл” е списанието на “новото” време в българската следосвобожденска литература, а Кирил Христов принадлежи на, нека така да го наречем, “старото” време, времето на Иван Вазов. Като човек Кирил Христов е силно емоционален и субективен, егоцентрик и обидчив до полуда.

Всяко внимание към него той посреща с радост и благодарност, но към обидите е гневлив до смърт. В “Мисъл” той отива и случайно, и преднамерено, защото д-р К.Кръстев е негов преподавател. Вниманието на “гръмовержците” го спечелва, трогва го  и той става “техен”. Но Кирил Христов е  друг  тип  поет.

Нему е чужда тяхната естетика, начинът им на мислене, типът творчество, което създават и пропагандират. Кирил Христов е изразител на  друго обществено съзнание . Затова, колкото и личен и случаен да е конфликтът му с д-р К.Кръстев и Пенчо Славейков, той има трайна идейна основа и е по същество естетически конфликт.

Такива конфликти са принципни, защото са от исторически порядък и доказват сложната идейно-художествена борба в българската литература.

Бих добавил: те принадлежат колкото на литературния живот, толкова и на литературния процес, защото са продиктувани от естетическия начин на мислене и писане на различните участници в тях.

В такъв случай, аз няма да ги оценявам или да отдавам правото на единия, а да осъждам другия. В литературата прав е единствено по-талантливият  и него   историята отличава  с  привилегията  на  справедливостта.

Време е да анализираме и тълкуваме творчеството на Кирил Христов  в неговата социална и естетическа значимост, а не като се съобразяваме с житейските му жестове и претенции.

Тогава ще осъзнаем неговото място в епохата “Вазов” и ще разберем красотата и дълбочината на изящното му слово. Но Кирил Христов не е сянка на Вазов и не е негов ученик или подражател.

Той е велик писател, изразител на промените във Вазовата епоха и затова не е толкова мащабен и всеобхватен като него. Може да се каже, че тези промени са  довели до една по-остра чувствителност и категоричност в изказа, защото  човекът е по-социален и активен.

Героят на Кирил Христов, а и типът личност в променящото се колективистично общество, е “по-буржоазен”, т.е. по-чувствен, сетивен и консумативен. Той се прощава с идиличната си представа за света и започва да гледа на него по-прагматично и сурово.

След Кирил Христов колективистичното Вазово общество започва да се пропуква и разлага, за да отстъпи мястото си на новите хора и новото време…

5.

Монографията за Димитър Димов би могла също да бъде озаглавена „певец на своя живот” или поне „писател на своя живот”, защото и тук Кръстьо Куюмджиев следва идеята си за твореца като изразител на душевния си мир, чувства, мисли, преживявания.

Разбира се, при романиста това е по-сложно проявено и не е така спонтанно изразявано, но правилото е валидно.

Както критикът е избрал да изследва живота и творчеството на Кирил Христов, защото е странна и необикновена личност, каквато не се среща често, така и предпочитанието да се занимава с писател като Димитър Димов е оправдано от необичайността на живота и личността му, от комплексите, които писателят е натрупал и освободил в творчеството си.

Той няма нормално детство, младостта му е равна и лишена от събития. Димитър Димов не живее като другите деца и младежи, а все повече се затваря в себе си, преживява тихо и далеч от другите, мечтае, а не буйства, не спори, не се набива в очи.

Неговият свят е извън шумните игри, романтичните приключения, светските удоволствия, любовните преживявания.

Кръстьо Куюмджиев внимателно се  вглежда в малкото документирани факти от житейската биография на Димитър Димов, за да ги свърже със сюжетите на неговите творби по-късно.

Градското дете, расло като в саксия под грижите на майка си, която желае той непременно да стане писател, не създава биография, не живее активен живот, няма кой знае какви контакти с хора, не участва в компании - дори не е социално ангажиран и че се бои да бъде с други хора.

Предпочита уединението, самотата, четенето на книги и самовглъбяването пред радостите на плътта. Той е в пълно противоречие с почти обичайния тип български писател от първата половина на ХХ век, който е човек на действието, на грубия труд и общуването с природата, изцяло ангажиран с реалността, която иска да бъде променена.

На всичко отгоре лицето му е грозно и непривлекателно. Затова Димитър Димов отрано заживява живот на интелектуалец. „Биографията на неговата мисъл, подчертава Кръстьо Куюмджиев в монографията си, е по-интересна от външната му биография, в която няма никакви приключения, никакви изключителни ситуации; конфликтите на неговата мисъл носят повече драматизъм, отколкото жизненият му път. За него можем да научим повече неща от романите му, отколкото от биографията му.” (стр. 11)

Кръстьо Куюмджиев много внимателно и подробно,  както беше и в монографията за Кирил Христов, проследява как се създават, натрупват и проявяват придобитите от детството и младостта комплекси у Димитър Димов.

В основата е майка му, която ги подсилва и дори направлява, за да избиват не къде да е, не в случайни и непредвидими посоки, а именно в писателство.

„Веса Харизанова (майка му - б. м. П. А.) го е отделяла от целия свят, за да го затвори от дете в света на книгите, да бди от сутрин до вечер над него и да не му разрешава нито една самостоятелна стъпка.” (стр. 19)

Дори „майка му го е връзвала за стола пред масата, за да не се разсейва и да чете”, както е разказвал на Нели Доспевска. В резултат на тези необичайни майчини грижи „вроденото му въображение и впечатлителност се усилват до болезненост.

Външният свят е интересен дотолкова, доколкото може да бъде наблюдаван и изследван, доколкото потвърждава четеното, доколкото прилича на ония герои, на ония образи и драми, за които знае от книгите.

И когато по-късно става писател, впечатленията му от живота, наблюденията му върху хората, върху характерите и техните взаимоотношения вече ще имат готови схеми, в които ще се намесват. Защото независимо от това, че животът е многолик, винаги нов и неочакван, човешките постъпки, човешкото поведение в основата си винаги се подчинява на един модел, на един архетип, към който можем да подведем всяка човешка съдба.” (подч. м. - П. А., стр. 20) Такъв модел ще извежда по-късно писателят в своите книги.

Трудно е да се установи кога най-активно се формира писателския талант и кои спомени оставят у него най-дълбоки и трайни следи. Според Кръстьо Куюмджиев обликът на таланта на Димитър Димов се изпълнил най-вече през детството и детските спомени го направляват във всичките му произведения.

Отпечатъкът на детството, разбира се, е тежък и незаличим, но все пак е спорно дали той е толкова важен и основополагащ за характера на таланта и дали творецът е чак толкова зависим от него.

Много фактори влияят върху него и измеренията му са по-скоро неуловими отколкото подлежащи на формулировка. Още повече че той не е само свойство и качество на отделната личност, но и изразител на обществото, продукт на времето, наследник не само на родови и семейни, но и на национални, обществени и литературни традиции.

Не е необходимо, защото не е възможно, всичко в литературата да бъде спомен или пряко наблюдение или участие на писателя в сюжетите, които описва. Неговото познание не е емпирично и не се постига единствено чрез личния опит.

Талантът вижда и познава действителността по особен начин, напълно различен от начина, по който всички останали хора я познават. Затова не е редно, както понякога има подобни опити, да се търсят непременно прототипи и пълно аналогии със събития, личности, случки, места от литературата с тези от живота.

Такива аналогии се правени най-често с творчеството на Йордан Йовков. Ще каже човек, че този велик български писател нищо свое не е измислил, а само е преписвал живота.

Оказва се, че всичките му гори и героини са със свои прототипи; да не говорим за селата, местностите, датите, събитията. Писателят живее едновременно и неразлъчно няколко живота и това му дава възможност да ги наблюдава вътре в себе си, да черпи от тях, да ги прелива, без реално и видимо да е тях.

Самото слово, което е неговото оръжие и средство за изразяване, е вече познание за човека, историята, обществото и това познание преминава неусетно в творбата, оживява я и тя заживява по своему и дори противно предварителния замисъл и волята на автора.

Но изучаването на живота на писателя има смисъл и е необходимо не за да намираме в него праобразите на творчеството му, а за да търсим знаците на времето и закономерностите на превръщането на реалностите в изкуство.

Писателят е историческа личност с особено значение, място и роля в историята, поради което житейските му изяви и общественото му поведение са показателни за стила на времето. Но също така и за мястото на литературата и за това какво е отношението на обществото към нея.

Ако погледнем по този начин на личността и житейската биография на Димитър Димов, ще установим нови тенденции в битието и бита на българската литература от средата на ХХ век.

Самият той принадлежи към едно ново поколение, изцяло родено от града и принадлежащо на града. Градът като средище на ново социално общежитие с нрави и правила различни от тези на селото, окончателно се утвърди след Първата световна война и по-конкретно в средата на 20-те години.

Тогава българският капитализъм премина в своя нов стадий, наречен от В. И. Ленин „империализъм” с всичките негови присъщи качества и свойства.

Градът създава своя действителност и свой тип личност, своя култура. Друго е социалното разположение вътре в него, а това означава и противоречията между класите и съсловията.

Хората в града са отчуждени един от другиго, понеже са много и не е възможно всички да се познават и живеят по един и същ начин, задружно и приятелски. А и обществената йерархия е различна, твърде отчетлива и трудно поддаваща се на игнориране.

Димитър Димов живее в типична „дребнобуржоазна” среда, която формира житейското му поведение и нравствените критерии. Тя определя и първоначалния кръг от интереси и амбиции у младия човек.

Тя го кара да се затваря в себе си, да страни от шума и острите сблъсъци, да избягва рисковете, да е „политически неутрален” (както се определя в една своя автобиография, цитирана от Кръстьо Куюмджиев), но симпатизиращ на „оная фракция на „Звено”, която сътрудничеше с комунистите” (пак според тази автобиография), а и идейните му нагласи след 9. ІХ. 1944 г.

Тук очевидно има предпоставки, които след неизбежните идейни и естетически натрупвания му отварят очи за собственото му съсловие, което той изобразява и изразява в своите романи „Поручик Бенц” и „Осъдени души”, а по-късно и в „Тютюн”.

Неговият поглед в известен смисъл е „отвътре” и затова светът в романите е реалистично пресъздаден, верен на действителността, а героите му са истински и живи.

Животът на писателя в обществената му среда определя писателския му интерес към нея, но големият му талант, широкия му поглед на философски настроен творец му позволяват да погледне тази среда и „отгоре”, за да я види в нейната цялост и многообразие. Така той я надмогва и я превръща в литература.

Кръстьо Куюмджиев се пита „на какво се дължи неговият интерес към болното, неестественото, уродливото, извънмерното не само в психическия и нравствен, но в чисто физическия смисъл на думата”.

И си отговаря, че „това ще си остане тайна на неговата душа, скрита и от самия него”. (стр. 46)

Конкретна лична причина едва ли би трябвало да търсим, а и тя е съвсем малко вероятно да съществува. Но литературата от епохата започва да проявява  интерес към уродливостта във всичките му форми на буржоазния свят, защото тя вече е негова характеристика, знак за настъпилата уродливост и деградация.

Няма как да изобразяваш света на „Поручик Бенц” или „Осъдени души” и да я отминаваш, все едно че всичко в него е красиво и хармонично. Защото не е!

Искам, следователно, да повторя вече казаното по повод книгата на Кръстьо Куюмджиев „Певец на своя живот. Книга за Кирил Христов”, че писателят освен лична нагласа, начин на мислене, биологично наследство е и обществено явление, посочена от обществените потребности и от история личност, натоварена със задачата да изобрази и изрази своето време.

Силите, които движат тази личност в нейната творческа дейност, са както вътрешно-лични, така и социални, политически, исторически.

6.

Първият роман на Димитър Димов „Поручик Бенц” (1938) се посреща общо взето радушно от критиката, макар че самият писател се жалва от слабия интерес на читателите. Той е забелязан и приет в българската литература като един от нейните нови имена и в известна степен обновител.

В оценките има известно колебание, но то сякаш е повече стъписване, недоумение от това, което младият тогава писател показва като начин на писане, тематика и особености на романовите персонажи.

Не е лесно да бъдеш оценен високо, когато по всичко личи, че или излизаш от традицията, или прекалено рязко я обновяваш. Такива творби и автори са подозрителни и объркващи. Още повече когато са напълно непознати и които без литературен опит се втурват не в разказа или повестта, а направо в изкуството на романа.

„Поручик Бенц” е интересно явление в творческата биография на Димитър Димов, но преди всичко в развитието на българската литература от края на 30-те години на ХХ век.

Този роман очертава нейните нови тенденции за следващите десетилетия. Той трябва да бъде разположен върху тогавашното състояние на романа и изобщо на прозата ни, за да се открои значението му. Това прави и Кръстьо Куюмджиев.

Той убедително доказва, че „Поручик Бенц” не се явява на празно място в нашата литература”. (стр. 60) Романът продължава и извежда на ново равнище опитите на други писатели преди Димитър Димов да изследват душевните противоречия, съмнения и терзания на „осъдените души”, които стават все повече и повече в българската обществена действителност. Появил се е нов тип личност.

Тази личност преживява по нов начин и по нов начин възприема и оценява живота и своето място в него; тя иска вече други неща. Самият живот излиза от установените му преди рамки, защото е приел нови измерения.

Анализът на Кръстьо Куюмджиев показва нещо, което е изключително важно в изучаването и тълкуването на литературния процес: не само Димитър Димов се подготвя за романа „Поручик Бенц”, но и българската литература върви все по-уверено към него, постепенно осъзнава естетическите и социалните предпоставки за неговото раждане.

„Екзотиката на душевния пейзаж, който Димитър Димов въвежда в нашата литература, разширява границите на терена, където човек ще изрази, ще изяви своята човечност и творчески потенциал или своята драма и поражение” (стр. 62)

Преди него това започват да правят писатели като Борис Шивачев, Матвей Вълев, Александър Карпаров. Към тях Кръстьо Куюмджиев добавя Константин Константинов, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов и особено Светослав Минков.

Този контекст не е особено широк и пространен, защото проблемите, които изследва и разрешава Димитър Димов в романа си „Поручик Бенц” и неговите предшественици, още не са станали всеобщи и типични за обществото. Те са излезли от ембрионалния си стадий, заявили са своето съществуване, но все още в по-тесен социален кръг.

Най-близкият предходник на Димитър Димов според Кръстьо Куюмджиев е Светослав Минков. Този него извод и интересен и достоверен прочит на състоянието на литературата и особено на творчеството на Св. Минков и Димитър Шишманов от първата половина на ХХ век.

Виждаме, че нищо в литературата не възниква на празно място и от нищо. Не е възможно да се привнасят или „трансплантират” явления и традиции, ако няма условия за тяхното продължение върху българската естетическа „почва”.

Условията са както обществените явления, така и техниките на писане и изграждане на художествения образ, показване на обществените конфликти и представянето им в една или друга светлина.

Картината на българската литература, която авторът на монографията допълва с уточненията за наследената от Димитър Димов традиция, става по-цялостна, по-обемна и достоверна.

Проблемът на времето от края на 30-те и 40-те години на ХХ век е задълбочаващото се отчуждение и дехуманизацията и превръщането на човека в сляпо оръдие на греховните страсти и разрушаващите душата сили.

Когато подобен процес набира сила, литературата непременно го забелязва, фиксира го, осмисля го и изразява неговите идеи.

В този смисъл в появата на роман като „Поручик Бенц” няма нищо неочаквано, неестествено и не закономерно. Просто критиката от онова време е неподготвена за него, защото не е изучила състоянието на обществото, тъй като не е видяла в него измененията.

Същото ще се случи и с романа „Тютюн”. Критиката и част от писателската общност ще се дивят на това произведение, ще хабят сили да доказват съчинени тези, само и само да не признаят, че е станало нещо важно и то трябва да бъде видяно и отчетено.

Както го е усетил, видял и осмислил Димитър Димов.

7.

Кръстьо Куюмджиев подробно изследва т. нар. „испанска тема” в творчеството на Димитър Димов, за да мотивира анализа на романа „Осъдени души”. „Испания” обаче е не просто тема на един роман, на драмата „Почивка в Арко Ирис” или на разкази и пътеписи, но и на възможностите на българската литература да бъде „всемирно отзивчива” (по определението на Ф. М. Достоевски за А. С. Пушкин).

Т. е. да бъде чувствителна към чуждата действителност, за да може да се превъплъщава в нея и я изобразява такава, каквато е.

Това качество на културата и литературата в частност е изключително важно, защото показва степента на нейната зрялост и на възможностите й да разбира чуждото, да го преценява, изучава, анализира и изобразява. Само високо развита култура е способна да се вживее в такава реалност.

„Всемирната отзивчивост” е присъщо качество на българската култура и литература още от Възраждането и неговото проявление е особено характерно у Христо Ботев. Но то не се проявява „изобщо”.

В едни моменти интересът към една „чужбина”, в друг - към друга. Всичко е в зависимост от това в какво състояние е българското общество - особено дали преживява криза, дължаща се на вътрешни или външни обстоятелства.

Тогава се търсят аналогии и в аналогиите се откриват възможните решения за изход от състоянието или поне за притъпяване на противоречията.

Испания в творчеството на Димитър Димов е тази на Гражданската война. Испанската гражданска война е раната, която фашизмът нанесе на Европа и света. Тя е краят на т. нар. „европейски хуманизъм”, предвестник на новата епоха и новия световен ред.

Тази война е най-ожесточена, шумна, видима, с най-много пролята кръв и жертви, но тя се води в цяла Европа - макар и по друг начин и с други средства. Гражданска война има и в България, преобразена през септември 1944 г. в революция, която смени обществено-политическата и икономическата система и установи нова политическа власт!

„Осъдени души” е роман и за българската гражданска война, не само за испанската. Но видяна и оценена политически от гледната точка на новия български обществен ред. Кръстьо Куюмджиев точно формулира тази характеристика на творбата:

„Политическият и идеологически елемент в тая книга се дължи на факта, че тя е писана, когато в България се извършват грандиозни революционни преобразования и е просто невъзможно да не отекнат в един роман за Испания и той да не потърси аналог на тия събития в Испанската гражданска война”. (стр. 80)

За Димитър Димов огромният политически сблъсък е провокирал сблъсък на човешките души, разделени или обединени от неща, които са извън тях, на които те не могат да не бъдат подвластни и да не изпитват трагичното им въздействие.

Обществената драма се превръща в лична и затова последствията й са толкова трайни и незаличими. Крайностите не могат да се сближат, но могат да бъдат премахнати (илюзорно, разбира се), като се унищожат взаимно.

Изключено е всякакво друго разрешение. Фани Хорн и Ередиа са продукт на времето. Или по-скоро развитието и краят на тяхната фанатична любов са част от това време.

В друго време те щяха да преживеят друга съдба и вероятно щяха да намерят някакво благоприятно и за двата разбирателство.

Но в такава обществена размирица, при този гигантски сблъсък между хора, в който нравствените норми престават да важат, изчезват задръжките и се отприщват злите енергии. Грехът и адът са обявени за ценности, защото всичко е позволено и никой няма власт над личността.

Любовта лесно и бързо е в състояние да премине в омраза, защото в определени случаи, какъвто е любовта между Фани и Ередиа, това е не само естествено, но и необходимо.

В противен случай и двамата ще изгубят себе си и каузите, на които са се посветили. В този смисъл Кръстьо Куюмджиев е прав, като твърди, че именно „Осъдени души” е прелюдията към „Тютюн” и доста черти на двамата главни героя ще видим и в персонажите на последната творба на големия ни писател.

За тях отчаянието е последно убежище (стр. 137), където те самите намират своя нравствен и физически край. Кръстьо Куюмджиев нарича още „Осъдени души” „първи български философски роман”.

8.

Както в анализа на „Осъдени души”, така и в главата посветена на романа „Тютюн” Кръстьо Куюмджиев проследява онези естетически и социални предпоставки, които дават живот на литературата като цяло и на всяко конкретно значимо нейно произведение.

Проблемът, който авторът се опитва тук да разреши е защо Димитър Димов описва в своя последен роман света на тютюна.

Той на пръв поглед е „извън литературен” и не творчески, но всъщност разрешаването му ще обясни смисъла на творбата и характера на конфликтите, тяхната социална значимост и типичност.

За да го постигне, Кръстьо Куюмджиев цитира редица професионални изследвания върху характера на тютюнопроизводството и икономиката на тютюневата индустрия.

Става ясно, че с производство, преработка и износ на тютюн се занимава голяма част от българското население между двете войни, а целият подотрасъл на българското селско стопанство носи основните печалби за държавата и за тези, които я управляват.

Тук са съсредоточени не само огромни икономически интереси, но и зреят социални конфликти.

Хората, заети с управлението на тютюна, са крупни буржоа, търговци, индустриалци, политици; те диктуват условията, в които съществува държавата и нейните отношения с външния свят. Тютюнът - това е държавата България. Но и нейният народ.

Тютюнът носи огромни печалби, а условията на труда, чрез който той се произвежда и преработва, са ужасяващи; заетите (а те са 40 000 души - най-много от всички други сфери на стопанството) с него получават мизерни възнаграждения, изпитват огромни страдания и пред тях липсва всякаква перспектива.

За да оцелееш в този свят, трябва да си алчен, безскрупулен и жесток. Затова и писателят се насочва към този сложен, многообразен и конфликтен свят, за да изобрази българското общество между двете войни, да покаже неговите вътрешни противоречия и борби и, най-вече - неговия крах, който е крах изобщо на политическата и икономическата система в България и на българската буржоазия като класа.

Димитър Димов внимателно проучва тютюневия бранш, изучава го до най-големи подробности - и то както тези, които го ръководят и извличат печалбите, така и работниците, които с мъка изкарват прехраната си с непосилен и убийствен труд.

Него го интересуват хората - и едните, и другите. И техния социално-политически конфликт, защото в него се проявява в пълен вид състоянието на обществото.

За разлика от другите творби на Димитър Димов тук социалните противоречия и конфликти са главният проблем. Това също не е случайно.

Димитър Димов пише романа си след 9. ІХ.1944 година, когато проблемът за оценката на изминалото време, в което революцията е съзрявала и се надигала, за да достигне до своя успешен изход, се поставя с пълна сила и занимава общественото съзнание. Литературата от това време е почти изцяло социална.

Дори вече се счита, че тя не бива да се занимава с интимни чувства и преживявания, защото времето е революционно и нищо не бива да отклонява и размеква новия човек.

Това не е някаква изкуствено и силом поставена задача от властта на изкуството, а естествена готовност на творците да осмислят революционните промени и да им придадат художествено изражение.

Но историята на романа „Тютюн”  днес, но и от неговото излизане насам, се свързва все с реакцията след излизането му и особено с тридневната дискусия в Съюза на българските писатели, проведена на 8, 11 е 13 февруари 1952 година. Кръстьо Куюмджиев също му отделя широко място.

Вярно, че това обсъждане е важен факт в историята на българската литература, но на него не бива да се придава някаква изключителност.

А още по-малко - да бъде сочено като доказателство за настъпилия вече естетически догматизъм, който дори и се намесва в личните намерения на писателя.

Не е само романът „Тютюн”, който е бил посрещан противоречиво и не му е било отдавана високата оценка, която е заслужавал.

Нима „Под игото” или „Записки по българските въстания”, а и колко още ярки класически творби са били или премълчавани, или отричани, или около тях се е разгорещявал ожесточен спор. Та това е нормално.

Критиците са различни и всеки съди според вкуса, идейните си убеждения, литературната си подготовка и съвест. Но нито един от другите случаи критиката не получава такава присъда, каквато получава за „случая „Тютюн”".

А освен това в дискусията се изказват доста положителни оценки, а една част от отрицателните становища съдържат конструктивни предложения, които авторът взима предвид във втората редакция на романа.

И още: самата дискусия не е прочетена както трябва. Ако беше адекватно прочетена, щеше да се види нейният смисъл. А той съвсем не е в това да развенчае романа, да го обругае и отрече.

Намерението е този разговор да се разгърне и засегне състоянието и перспективите на социалистическата литература, изразните й средства, нейния герой, проблемите, с които трябва да се занимава.

Писателите сами трябва да намерят пътя, по който да вървят. Успехът на Димитър Димов е добър повод да се разсъждава как трябва да се пише, дали неговият начин е верният; какви трябва да са героите. Около тези теми се завърта и разговорът.

Отрицателните оценки и бележки на някои от участниците са напълно естествени. Така мислят, така говорят.

Най-интересна е позицията на властта. Силно идеологизирана и държаща да се спазват идеологическите принципи във всяка сфера, тя оставя писателите и нейният съюз да проверят себе си и да намерят критериите за новата литература.

Самият Вълко Червенков харесва романа и смята, че той е оня образец, към който всички трябва да се стремят. Червенков е покровител на Димитър Димов и за давление върху него изобщо не може да се говори.

Доброто отношение към него се запазва и след като на партийния връх се изкачва друг ръководител, а Вълко Червенков е свален и изваден от ръководството на партията и държавата.

Димитър Димов влиза в БКП, става председател на Съюза на българските писатели и придобива изключително високо положение в обществото.

На дискусията за романа „Тютюн” в никакъв случай не бива да се гледа на проява на мракобесие и идеологически натиск. Точно обратното, той е израз на положителни тенденции, които обаче не са продължени и развити.

Все още се спори коя от двете редакции на романа е по-добра. Аз мисля, че Димитър Димов правилно е постъпил, като е преработил книгата си и е въвел нови сюжетни линии с нови герои.

Така той придава епичност на творбата си и показва в по-голям мащаб обществените процеси и движещите го сили. Преработките не са в никакъв случай конюнктурни, а функционални и полезни.

С тях и благодарение на тях „Тютюн” действително е ярък роман от най-висок ранг.

Кръстьо Куюмджиев обаче не смята така. Той е един инициаторите навремето за преиздаване на първия вариант, за да докаже, че Димитър Димов се е поддал на натиск или на конюнктурни съображение, за да угоди някому, и е развалил своя роман.

Все пак трябва да направим едно необходимо уточнение, когато говорим за двете редакции на „Тютюн” и да признаем, че по същество втората редакция е вече друг роман, който прилича на първоначално написания, но в него има различия по същество, които чувствително го отдалечават от първообраза.

Този нова роман също е натоварен с редица положителни и отрицателни черти, но той е принципно различен, защото е подчинен на нова идейно-художествена концепция, а въведените нови герои изменят хода на действията и пренареждат функциите и същността на предишните образи.

Аз, както подчертах малко по-горе, приемам, че този роман е надарен с повече епическа плът, с по-категорично историческо мислене и е по-мащабно и по-вярно платно на обществените процеси между двете световни войни.

Но може би трябва да се съглася, че този мащаб не е бил търсен от Димитър Димов, когато е писал първия вариант и затова „Тютюн” изглежда и звучи по този начин.

Първата редакция е по-близо по дух до „Поручик Бенц” и „Осъдени души”, втората - до надигащата се „епическа вълна” в българската литература в края на 40-те и през 50-те години на ХХ век.

Затова и претенциите към „първия” „Тютюн” са толкова високи, а за втория критиката хладно мълчи, понеже не смее да се произнесе дали той е успех и доколко се вписва в тази „епическа вълна”.

9.

Монографичното изследване, при цялата си конкретност на анализа, подплатен с богата фактология и особено с анализи и оценки на други изследователи, е извеждане на някаква типология за изучавания писател.

Истинската монография е разполагане на този писател в контекста на историята и съвременния за твореца литературен процес, извеждане на някакви правила и закономерности, при които се появява един или друг тип писатели, литературни персонажи, изобразителни техники, проблематика.

Аз не случайно наричам монографичното изследване „портрет с маслени бои”, защото самият портрет е обобщение, типология, характерология на човешката личност и приликата с модела е само условие, за да се постигне обобщеният образ на човека в дадената епоха и неговото национално своеобразие.

Това в никакъв случай не се постига чрез „затворено четене” или с прекалено взиране в персоналните подробности и особености, а с мащабен поглед, историческо и философско мислене, с разбиране и познаване на литературно-историческия процес.

Кръстьо Куюмджиев подхожда по този начин и с такива нагласи към творческия свят на Димитър Димов. „Димитър Димов. Монография” е колкото изследване върху живота и творчеството на един конкретен писател, толкова и върху българската литература от 30-те години на ХХ век.

За него е важен контекстът, в който се появява един нов писател, защото с неговата поява самият контекст се променя, вътрешно се пренарежда, за да го оцени и възприеме като част от себе си. Този механизъм не е изследван.

Не е изследвано как най-напред контекстът, за който говоря” се подготвя за новото явление, как после го оценява и се настройва спрямо него, за да може да го възприеме; след това контекстът вече е друг и по друг начин оценява въпросното явление.

Тази схема се самозарежда постоянно и се задейства при всяко ново ярко име. Димитър Димов още с „Поручик Бенц” задейства механизмът, но едва с „Тютюн” осъществи трансформацията на контекста и стана неотменна част от него.

В началото на 50-те години най-важната тема за българската литература е антифашистката. Първите 4 - 5 години след 9 септември тази тема е стимулирана от обичайната за българския свят потребност от герои и героичност и поради това е осъществявана в литературата и в останалите изкуства предимно монументално и епично.

Все още не е толкова важно да се проследят нейните психологически и философски измерения, защото къса е перспективата спрямо нея и тя е но може да се обгледа от горе и от всички страни, за да се видят реалните й параметри.

Ентусиазмът и опиянението от промените са толкова силни и вдъхновяващи, че почти изключват размишленията. „Тютюн” предложи смяна на гледната точка и отвори перспективата към темата, оспори абсолютизирането на потребността от герои и героичност и предложи нов подход и анализ на близкото минало.

Изненадата дойде от това, че писателят показа антифашистката тема като загниване на буржоазията, като нравствено разложение на съсловието, което ръководи държавата.

Натрапи се мнението, че буржоазията сама е рухнала под напора на своето безсилие, безнравственост и неспособност да изпълнява повече поверените й от историята функции. Поради което трябва да бъде свалена и изметена от властта и историческия процес.

Това бе неочаквано за политическата ситуация в момента, а не изобщо. Защото цялата българска литература след Освобождението развива тази теза и я налага в общественото съзнание.

В резултат и на усилията на литературата бяха възможни революционните процеси в България; тя именно ги мотивира и стимулира. Но в началото на 50-те години новото общество изискваше още нещо, за да бъде картината пълна, цялостна и реалистична.

Затова и не бива да се смята, че претенцията на част от критиката и писателската общност, а и на обществото, е резултат от тревожни тенденции в общественото съзнание, на проява на догматизъм и тоталитаризъм, на липса на вкус и естетическа несъстоятелност.

Не, тя е обективно появила се като израз и на борещи се тенденции, и като нормално състояние на българския свят.

Затова и когато Димитър Димов представя новия вариант и фактически изпълнява тези претенции, вече няма причини за бурни реакции. Времето се е променило и приема за нормално това, което отговаря на неговите потребности.

Литературата е възприела подхода на Димитър Димов, вникнала е в онова, което той е видял в българското общество и го прилага в творбите на големите си писатели.

Кръстьо Куюмджиев определя втората редакция на „Тютюн” като „талантливият неуспех на Димитър Димов”.

Той смята, че тъй като писателят не познава добре света на антифашистите, е изобразил техния свят повече конюнктурно, а не реалистично и не е успял да пресъздаде техния сложен психологически мир.

За разлика от хората на „Никотиана”. Според него новата героиня Лила е далеч по-схематична, праволинейна и неубедителна от Ирина; такива са Павел, Шишко, Варвара в сравнение с Борис Морев.

И критикът дори категорично подчертава: „Лила е само формула, геометрична форма на човек. Тя не е художествен образ, а нравствена идея, почти алегория”. (стр. 241)

Все пак той прави уговорката:

„Те (персонажите комунисти - б. м. П. А.) може би притежават много непривлекателни човешки черти, от тях вее хладина и неприветност, но какъв може да бъде един конспиратор, който знае, че е обречен и животът му виси на косъм? Те могат да ни изглеждат исторически недостоверни, едностранчиво осветени както в историческо, така и в емоционално отношение. Те могат да ни се сторят житейски и психологически неуплътнени, абстрактни и схематични. Но както казахме и преди, абстракцията в изкуството още не е характеристика за стойност. Човешката страст може да бъде изобразена въпреки правилата на анатомията, физиологията, пропорциите, въпреки житейските подробности и т. н. А героите , за които говорим, са изпълнени с някакъв огън, излъчват душевна сила, която ги прави ако не човешки обаятелни, художествено убедителни, която ги прави живи образи, а не схеми.” (стр. 244)

С други думи, не бива преценяваме героите на едно произведение по един и същ начин - особено ако принадлежат на различни съсловия, идеологии, психологически нагласи.

Вярно е, че не всички се отдават в еднаква мяра, но всички са част от едно цяло, внушават една основна идея, представят и изразяват един свят, който трябва да бъде изследван и оценяван в неговата пълнота.

Тогава ще видим, че Димитър Димов е изградил такъв свят и е постигнал в най-висока степен художествено обобщение.

10.

Може да е странно, та дори и невероятно, но Кирил Христов и Димитър Димов си приличат твърде много като творчески светове и начин на участие в българската литература.

И двамата още с първите си книги провокират тогавашните литературни вкусове и нарушават представите критиката и на цялата писателска общност, а и на читателите, за литературния герой и характера на литературните нрави.

И двамата поставят нови проблеми и намират нови възможности за тяхното разрешаване.

Кирил Христов е прекалено честолюбив и обича да скандализира с поведението си обществото, а Димитър Димов е тих и скромен, но всяка негова книга раздразва с нещо литературната общност, налага й, въпреки твърдата й съпротива, нови правила и я принуждава да го приемат и одобряват.

Кръстьо Куюмджиев смело навлиза в техните ярки и неповторими творчески светове, анализира ги вещо.

Българското литературознание получи две монографии, които показват големите възможности на литературоведския жанр, стига да е използван от голям майстор.