Иван Карановски

Извиша се кубето,
блести на него кръст,
далече под небето
то гледа околвръст.

Забият ли камбани
съзвучно с тишина,
неземен час настане
на чудна светлина.

Градът се тих усмихва
след ясносиний ден,
молитвено притихва,
от слънце озарен.

О, църква наша свята,
след грижите безброй,
ти връщаш на душата
изгубений покой!

——————————

сп. „Венец”, кн. 4, 1942-1943