УСЕЩАНЕ ЗА ЛЕТЕНЕ
Не че й се случваше често, но когато се случеше, за нея бе истински празник, все едно какъв ден беше - делничен или почивен.
Не можеше да опише състоянието си с думи, нито причината, която го пораждаше.
Беше неочаквано и за самата нея, изведнъж се чувстваше лека, безтегловна, свободна от всичко, дори от земното притегляне, краката й почти не докосваха тротоарните плочки, мислите й се рееха високо, облени от слънце, нямаше стени край нея, само прозирен чист въздух, който засищаше дробовете й с кислород, все едно бе хелий, а той я издигаше над грижите и проблемите й, всяко нещо наоколо й сияеше и светеше, и сякаш й казваше, вземи ме, на крачка съм от теб, достъпно съм единствено за теб.
И тя политаше като птица, сърцето й пееше, чувстваше се единствена и неповторима, почти безсмъртна, на която нищо не може да се опре.
Рядко се случваше, все по-рядко с напредването на годините.
Понякога се опитваше да си го обясни.
Или… да го предизвика.
Не успяваше.
Беше като влюбване. Като превземане на непревземаемото. Като нарисуването на картина, която ще остане във времето. Или като написването на книга, която също ще остане във времето.
Не беше като нито едно от изброените. Просто… усещане за летене. Пълна свобода. Без оковите на тялото. Само дух. Без материя. И който познат я срещнеше в някой от тези нейни невероятни дни, спираше учуден насреща й.
- Какво е станало с теб? Ти направо светиш!
Тя само повдигаше рамене.
- Не зная. Денят не е ли удивителен и за теб?
- Ден като ден. Лято е. Жега. Ти да не си слънчасала?
Тя се разсмиваше и отминаваше. Не можеше да му обясни.
В един от тези невероятни дни я срещна добър приятел, когото не бе виждала отдавна. Щеше да го отмине, ако той не я бе спрял.
- Хей, отнесената! Да не би да си се влюбила отново?
- Отново? Как става това? Обичала съм един единствен мъж. Доказвах му любовта си с действия. Без думи. Не ме разбра. Той вярваше на думите.
- И?
- Какво и? Отмъкна ми го една празноглава кокошчица. Кудкудякаше му непрекъснато колко го обича. Той й повярва на нея.
- И?
- Стига с това и. Когато тя го заряза след близо две години, той се върна. Но любовта ми не се върна.
Дори този спомен не успя да прекърши усещането й за летене. Сбогува се набързо и полетя напред и нагоре. Сърцето й пееше, обичала си до смърт, но смъртта се преражда в живот и отново можеш да обичаш… Да срещнеш още днес любовта си на ъгъла, другото е минало. Отминало.
Вървеше и си тананикаше думите върху някаква чужда мелодия. Дори не помнеше коя е. Усмихваше се. Повечето хора я отминаваха, някои спираха и я поглеждаха с недоумение, дали не я мислеха за луда?
А не са ли лудите най-свободните? Особено тези, които си изграждат свой собствен щастлив свят и не го напускат.
Превръщат се в баронеси и Наполеони и си остават баронеси и Наполеони до самия край. А тя е птица и лети, макар че смени думите, пригоди ги към друга мелодия, но усещането за летене продължаваше.
Кога ли щеше да секне изведнъж, както и изведнъж се бе появило?
Случи й се отново след година, след малко повече от година. Усмихваше се и си тананикаше отново някаква непозната мелодийка, която не помнеше дори от къде е.
Важното бе, че отново и отново се чувстваше щастлива и свободна. Над всичко. Над всички.
Разминаваше се с навъсените хора, виждаше във витрините сияещото си отражение, отминаваше го и него с още по-широка усмивка и откъснала се от земята изведнъж се приземи в разперените като за прегръдка ръце на мъж, застанал на пътя й.
- Кой сте вие? - запита, а бе готова да отлети всеки миг.
- Ангел - отвърна простичко мъжът. - А мога да бъда и вашият ангел-пазител. Тази ваша усмивка не бива да изчезва. Казвали ли са ви каква аура на привличане притежавате? И още…
- Думи, думи, само думи! - засмя се тя, но не си тръгна. Защо, изненада се на себе си.
- А вие на думи не вярвате? - и пожелалият да бъде нейният ангел-пазител допълни: - Мога да ги докажа и с действия? Стига да сте свободна… Стига да ми позволите! И тогава ще ми повярвате ли?
Мислите ли й четеше? Откъде можеше да знае, че тя не вярва на думи? И защо да му повярва на него, непознатия?
Погледна го в очите, те притежаваха някакъв магичен син блясък, за миг потъна в тях. Беше ги виждала някога, някъде? В някой сън? Или? Какво я питаше? Устните му закръгляваха думи, които едва докосваха съзнанието й.
Дали беше свободна? Хайде де, познай! Дали щеше да му позволи? Не знаеше.
Повдигна само рамене. Като птица е, като вятъра е, като вълна без бряг е, като… Преди да каже каквото и да било, той проговори, а тя онемя за дълго:
- И аз съм като вас… вълна без бряг - улови ръката й и тръгна в нейната посока, потегляйки я след себе си. Тя не я отдръпна, поддаде. Бавно набраха скорост, откъснаха се от земята едновременно, издигнаха се над нея, а тя изведнъж се усети по-сигурна в полета с нейната ръка в неговата и му се усмихна. Той също й се усмихна.
Все още не можеше да каже и дума, а вече се издигаха над хората, над сградите, почти докосваха облаците, след малко щяха да стигнат и до слънцето и да се изпепелят в него.
Нека! Беше прекрасно това усещане за летене ръка в ръка до самия край. Готова ли си, запита я без думи. Само я погледна отново, тя го погледна също, усмихнаха се отново един на друг и той знаеше вече както и тя, че така ще бъде до самия край. Ръка в ръка, заедно. Без да си казват нищо, без да си дават каквито и да било обещания.
Възможно ли беше да продължи?
Усещането за летене не свърши с деня. Нито с вечерта.
И на следващия ден не свърши. И на по-следващия… Ръка в ръка до самото изпепеляващо слънце. Чувстваха се вече като едно летящо огнено цяло.
Докога? Докъде? И не се ли превръщаха и самите те в едно малко топло слънце, което озаряваше най-близките им?
Усещането за летене продължаваше. Вече години, една след друга, една след друга. До самия край ли? Възможно ли беше?
Двамата се питаха, прегръщаха се и не си обещаваха нищо. А годините продължаваха да се изнизват, в които те летяха, преплели пръсти ръка в ръка и все заедно.
