Весела Люцканова

Бил е дребен, дрипав, въшлясал котленец. Загинал е в село Пътеле на 19 юни 1902 година.

Бил е гигант по дух, ослепяващ със смелостта си, с несломима борческа енергия, аскетично строг, силен и самопожертвуващ се, отдаден на делото, скрил човека в бореца, неотстъпващ пред несгодите, леринският цар за българите, Марко паша за турците, любимият войвода, възпят в народните песни с обич и удивление, с почит и възхита.

И такъв е оцелял до днес от песните, от легендите, от книгата „Писма и изповеди на един четник” на Христо Силянов.

Наричал се е Георги Иванов, родом от Котел, сражавал се е на Сливница. Още във войската проявил нечувана смелост и другарите му прибавили името Геройски.

А във въстанието през 1895 година като знаменосец на чета е участвал в различни сражения и в изгарянето на село Доспот.

С необикновена ненавист към турците, натрупана в петвековното робство, безгранична като народното страдание.

Въоръжен протест на новоосвободените българи, неизбежен и естествен, продължение на оная обща народна борба, която не се завърши с освобождението на България.

И този протест го е довел в Леринско, все още под турски гнет. Достатъчно е било да му кажат: „Иди там! Робите имат нужда от теб!”

Едва ли е познавал този край преди. Дошъл е, както би отишъл при братя, които се нуждаят от него. Запазил спомена от страдалческото минало на своя роден край, настояще за Леринския. Народът му повярвал, както се вярва на месия, посочил спасението му.

А не е знаел кой е. Има ли майка, жена, деца, свои. Никога не споделял. Никога от нищо не се оплакал - ни от студа, ни от умората, ни от всекичасните изпитания. Не хвърлил скъсаните си дрехи, а можели „да го позлатят”.

Нарекли го Марко или сам се е нарекъл, все едно. И тъй като и презимето му било неизвестно, след смъртта му прибавили Лерински.

В Леринско Марко се явил узрял за съзнанието, че идва да даде живота си за освобождаването на своите братя. Дошъл е с казармена дисциплина. Повелителен и суров. Строг към другите, но още по-строг към себе си.

Загърбил всички земни блага, откъснал се от жена и деца, за които се грижат в България, за да загине за свободата на поробените.

Личността му би се загубила в общите описания за войводите от онова време. Би оцеляло единствено името му - на герой и мъченик, пред което се прекланят.

Но той се е запазил и като личност, като човек от плът и кръв, с всичко онова, което го е отличавало от другите. И го прави близък и днес на всеки, прочел книгата на Силянов.

Остро изсечен е образът му, трагично величав и топъл. Още от първата среща Силянов улавя най-характерното:

„Тоя Марко сега е пред мене. Хвърля се веднага в очи, че едничък той е пристегнат напълно, с препасани паласки и с калпак на главата - готов при първия тревожен сигнал веднага да скочи на крака в пълно въоръжение. Той седи кръстнозе, но с изправена глава, неподвижен като статуя. Цял е обърнат в слух. Дребна и костелива, неговата фигура не е тази, която очаквах. Турците също едва ли бяха познали в него своя Марко паша, ако го бяха съзрели отнейде. Няколкото резки над намръщените безцветни вежди издават дълбок и съсредоточен вътрешен живот. Когато се свършиха разисканията, той вдигна глава и погледите ни се срещнаха. Как студено блестят тия мънички бели очи!”

Снет от натура, като че ли все още е жив, а отдавна е мъртъв. Мълчанието на Марко и вътрешната му сила дават доста оскъден материал за обхващане на неговата биография.

Дори за човек, който е в четата му, търси приятелството му, наблюдава го, прави опити да проникне във вътрешния му мир. Но Марко се разкрива в контрастите и конфликтите и чрез онова пълно негово проникване в делото.

Във всеотдайността му. Постъпките му на революционер войвода, и то на чета, която е идеал за другите райони, четнишка школа за интелигентни младежи, кандидати за войводи, постъпки ярки и остри го характеризират напълно и той излиза от страниците строг, подчинен изцяло на един жесток дълг и на дълбока справедливост, отдаден докрай на народното дело, силен и в смъртта си, когато подпрял с трупа си каменната стена, неговите отворени очи, вперени във враговете, не им дават покой.

И не смеят да го доближат и мъртъв.

А живият Марко с четата си минава от село в село из Леринско, за да пробужда душите на поробените. Македонското революционно движение се явява като продължение на общобългарското национално-революционно движение, възприело всички негови форми, и то не като етапи един подир друг, а като доказано от историята многообразие на революционните борби.

От Раковски се възприемат четите, които се съчетават с дейността на масовата революционна организация - ВМОРО. Също като при Априлското въстание, революционната помощ на четите не се прекратява, а се съчетава с общата борба по места.

Ботевата песен сега вдъхновява по-силно от времето на доосвобожденската епоха, тя минава в поробената земя чрез патриотично настроените борци и се пее от Пирина до Шир и от Бистрица до синия Охрид.

По непристъпните планини звучи и „Ой гори, гори балкански, гори неначети…” любима песен на Гоце Делчев, застанал начело на революцията. С тая песен броди и Марковата чета, за да пробужда народа.

Пробуждането е бавно и мъчително, някои села целите са обхванати от революционен кипеж, други напълно се оставят на произволите на турците, трети избягват комитите, за да не им запалят чергата.

И както навсякъде - най-бедните слоеве на населението са и най-верните. А най-богатите са спирачка на революцията. И отново се доказва класовата същност на противоречието.

Задачата на Марковата чета е тежка и отговорна, тя не само подготвя бъдещи войводи, а се явява защитник, подбудител и съдник. Марко е мерило за истински революционен ръководител, той е изключително морална личност.

Като Васил Левски. Като Гоце Делчев, с когото го свързва вярна дружба. На живот и смърт.

Като Гоце той с умение въвежда новопокръстените в борбата и ги приобщава към делото. Думите му, пестеливи и точни, падат в сърцата на селяните като в благодатна почва.

Когато Марко говори, че всички млади хора трябва да се въоръжат, слушателите с вълнение поглеждат към пушките на четниците, в четниците виждат примери на самоотричане, жертващи всеки миг живота си. На селските събрания войводата кръстосва пушката и ножа под иконата.

Неподвижен и съсредоточен, той заклева селяните един след друг, първо целуват иконата, после пушката и ножа.

И те вече не са това, което са били до вчера, а другари в борбата, обрекли живота си за освобождаването на народа.

В Зелениче става разграничаването на двата района - Костурския и Леринския. И там се определя общата работа на четите в пограничните села.

Марко Лерински и Гоце Делчев заедно отиват в Екшису, а оттам в село Острово. Вълнуваща е раздялата им в село Гугово. Марко поставя Гоце Делчев на недосегаема висота, мечтал е да бъде негов четник и, докато е жив, да не се разделя от него.

Завинаги остават в сърцата на четниците думите на Гоце, че не принадлежат на себе си, че животът им е пожертван пред олтара на делото.

И никой да не се бои от смъртта, нека я посрещат с презрение и я победят. Че имат начело най-добрия войвода в Македония, който да им служи за пример във всяко отношение.

Марко се просълзява. Пътищата им, макар и общи и с една цел, имат различни посоки, единият на изток, другият на запад.

Те се пресичат и разминават до следващата среща в друго село на Македонско. Кога, още не знаят. Марко тръгва към Жерве, Чеган, Горничево, Баница, Росен, села добре организирани, където посрещат четата радушно и гостоприемно. Преходите са тежки, мрачен ли е Марко, мрачна е и четата, весел ли е той, всички са весели.

Спокойните дни започват с гимнастика. Марко взима пушката, застава прав и изрежда всички хватки. После, седнал до огнището, затананиква. И гледа четниците си, които също изреждат всички хватки.

А когато има вестници, те прочитат новините от България. В тях нерядко ги упрекват, че все още търпят робството.

Тогава лицето на Марко силно побледнява от ярост, ожесточен от обидата, страдащ. Потеглят отново по трудните пътеки на Сетинската планина без почивка и в мълчание. За да преминат реката Елешница. И тук е едно от най-вълнуващите им преживявания със селяните от Неокази.

Около десетина на брой, те ги чакат въоръжени до брега, за да им помогнат да се прехвърлят оттатък. Прегръщат четниците, нахранват ги, а после се събуват боси, навиват крачолите на панталоните си и превиват гръб, за да ги пренесат през водата.

Марко е трогнат, обичта на неоказци е преданост не само към тях, а към делото. Той ги разбутва и пръв нагазва във водата. Четниците го следват. Следват ги и селяните без колебание.

На другия бряг те им оставят храната, която са донесли. Но твърде много е донесеното, четниците не могат да вземат всичко. И селяните отново протестират. Очите им са пълни със сълзи.

Войводата ги успокоява и ги връща към селото. Предупреждава ги да внимават с турците, усмихва им се, оценил високо предаността им. Ако всички бяха като тях!

Постъпката им стопява леда от обидата във вестниците. Спомни ли си за нея, Марко се усмихва. И решава да изпрати на Гоце Делчев вестника с най-обидната статия.

Изпровожда куриера с думите, авторът на статията да прекара някое време в четата, та да пише по-умни работи. И изпита на гърба си тяхната хайдушка участ.

Почивките са редки, Марко е пестелив към тях, или на открито или в някоя колиба. Осигурява безопасността на хората си, като оставя един от четниците да пази, а колибата се изпълва с песни и смехове. Малко са празниците им около накладения огън.

Лицата на четниците изразяват безгрижие. Един след друг се надпреварват да разказват за своите сблъсъци с турците. За победите си над тях. С много ирония и омраза осмиват недостатъците им.

А после започват песните. В четата на Марко е Абдурамана, който пее с чувство. Смел, едър човек с прошарена коса и с мек крехък глас, той увлича другите. Запяват и овчарите, които са ги приютили. Ботевите песни изпълват с въодушевление планината.

По някое време се присъединява и мощният бас на войводата, уж мълчаливец и затворен в себе си. Всички са готови да загинат за свободата. А марш на четата е песента за Милуш войвода, създадена от народа.

В нея скръбта по поробената родина и борческият подем са преплетени в едно. Край гаснещата жарава всички се умълчават и мислят какво ли ги чака по планинските пътеки, геройска смърт или достигане на желаната свобода.

И отново Марко войвода ги повежда по най-потайните пътеки, където ги чакат хора от народа, всеотдайни и предани. Но има и други, изплашени за себе си и челядта си, които отстъпват от народното дело.

И предпочитат да донасят на турците срещу своите. За тях няма милост. Където и да са, четата на Марко ще ги намери и ще им отдаде заслуженото. Плевели в народната нива, те биват изтръгнати, преди да я задушат.

Това е жесток дълг за войводата. И четниците измъкват от домовете предателите един след друг, за да ги изправят пред съда на революционната организация. В лицето на Марко и тях самите. Всеки бива изслушван. Никой няма да бъде наказан без вина.

Съдът се провежда далече от населените места, където се изпълняват и наказанията. Четата на Марко отвежда трима в Попадийската планина. Най-възрастният дядо Янаки е обвинен невярно.

Войводата изслушва оправданията му, които се доказват и от свидетелите. Колко огромно е облекчението на Марко, когато разбира невинността на стареца, за освободителното дело е спечелен още един човек. Не е същото с другите двама.

Притиснати от доказателствата, те признават своята вина. Оправданият и осъдените прекарват няколко мъчителни часа заедно. После селяните се прощават с осъдените, те ги упрекват и жалят, но знаят, че няма друг изход освен смърт за предателите. „Оти, бе, бракя, го направихте? Како ви не беше грях, бе, бракя?”

Лобното място е подземна яма без изход. И за да не се вдига никакъв шум, наказанието се провежда с нож. Осъдените са се разкаяли, но е вече късно.

Ако се прояви жалост, отново ще има предателства. Страшно е да се убиват братя, но е неизбежно. Двете истини се примиряват трудно. Четниците са мрачни, те осъждат и оправдават в името на народната борба.

И милост няма. Най-праведни между всички земни съдии. Отдали заслуженото, продължават своя път. Мълчаливи и потресени, те са удивени от своя войвода, оръдие на най-висша правда, разпнат между чувството и дълга, но без миг колебание при взимане на решението.

Следват го през хубавата и разнообразна Нидже планина. Хайдушка планина, която ще пази спомена за Колегиза, Котракя, Капитан Наум и други прочути харамии.

От дебрите на тази планина те са се спускали в полето, връщали са се с богата плячка и са се отдавали на буйни оргии.

Тяхното време е отминало. Около десетина години, а и повече са вилнеели из цялата околност, споменавани със страх от всички, наказвали са и турци и предатели и са загинали безславно от коварството на собствените си ятаци.

Останали са в паметта на народа както с героични сражения с турците, така и с ужаса, който са предизвиквали сред населението. В Нидже планина няма вече харамии, а четници. Тяхната скромност, бедността и справедливостта им ги приближават до селяните.

Думите им за всеобща борба се приемат с доверие. Дори и ония, които все още помнят грубостта на харамиите, хранили са ги и са ги поили и са опитвали на гърба си жестоката им десница.

Един от тях, дядо Танас, стар, деветдесетгодишен овчар, приема четата на Марко с мълчание и неприязън. Малтретиран от харамиите, той мълчи и ги поглежда само под вежди.

Но когато изваждат пред него скромния си обяд и го приканват край трапезата си от клисав кукурузен хляб и засъхнало сирене, старецът се разхълцва от вълнение.

Той си ги е представял като насилници, ненаситни и потънали в разкош. А какво вижда? Развълнуван и спечелен, той ги изпровожда до бивака им и ги целува поред.

Марко отново е прав. За да печелят доверието и любовта на селяните, трябва да живеят просто и скромно като тях. Поделили и неволята им.

Един след друг четниците се подготвят за трудната си съдба на войводи. Марко им е предал своя опит, непрестанно те го имат пред себе си за пример. И напускат подготвени един след друг четата му.

Периодът на ученичество завършва различно за всеки от тях. Според качествата, готовността за саможертва, чувството за отговорност към другите. Марко преценява. За два месеца при него се е подготвил Методи Патчев и е станал баш войвода в Прилепско.

Идва времето и на Славко, по-късно и за самия Христо Силянов. Раздялата всеки път е мъчителна, онова, което четниците са научили от Марко, ги прави предани, справедливи, безстрашни, той им се доверява и като на войводи, които поемат други участъци в Македонско.

След отделянето на Славко поделената чета се смъква към село Добровени, в това бедно селце всичко принадлежи на бея. И къщите, и земите.

Но пълновластни господари са добровенци, които се катерят по чукарите с лекотата на козите от стадата, стрелят добре и в жилите им тече волна хайдушка кръв.

И всеки от тях дава мило и драго да се снабди с оръжие. Дори и последният бедняк бай Коле продава единствената си крава, за да си купи пушка. А за да купи и за сина си, е готов да продаде и магарето, с което пренася дърва за продан в града.

А започне ли да се събира наложеният данък за организацията, по една-две лири на човек, бедняците с благословия и пожелания го дават. Единствен селският чорбаджия, най-имотният в селото се опъва и се пазари. Неговият данък е и най-голям, но упорит и скъперник, Трайко не иска да го внесе целия.

И пазарлъкът на чорбаджията е срамен и продължителен. Това става причина за сблъсъка между него и войводата. Нито добротата в началото, нито убеждаването дават някакъв резултат.

Марко му показва щедростта на бедняците, чорбаджията не се трогва. Мълнии вече светват в очите на войводата, но той още дълго сдържа гнева си. Става даже мек, умоляващ дори, чорбаджията е възрастен и трябва да разбере, парите са за народни работи, за освобождаване на земята им.

И продължава търпеливо да увещава стария. Четниците се учудват на търпението на войводата и на неотстъпчивостта на стареца. Раздразнени, те го заобикалят, готови да помогнат.

И селяните затварят кръга около тях, забили погледи в краката си от срам. А старецът не вижда нищо, продължава да се пазари - вместо исканите шест лири, предлага четири. И нито лира повече.

Но парите вече не са от значение, важното е кой ще победи, Трайко или Марко. Чорбаджията или народната организация.

Марко неочаквано избухва в остроти и проклятия срещу предателите, бездушниците, скъперниците и срещу всички съзнателни и несъзнателни крепители на турската власт.

От цялата разправия между двамата, продължила повече от два часа, селяните потъват от срам. Марко ги успокоява, чорбаджията не срами селото, а единствено себе си. Той не е достоен за него.

И Трайко изглежда победен, без да е дал исканата сума. Четата си тръгва, а с нея тръгват и бай Коле и сина му с чужда пушка през рамо. С отдръпването на един народната сила не намалява.

Идват нови. В малкото манастирче „Св. Харалампи” ги чакат десетина селяни, избягали от Неокази, същите ония, които искаха да ги пренесат през реката. Връщането им е рисковано, селото се е напълнило с турци след изчезването на двамата наказани.

Бежанците са поведени от попа на селото, той е дошъл с тримата си сина. Армията на революцията се увеличава.

Но тя търпи и удари, след добре свършената работа на четата в Екшису са осъдени седемнайсет души и сърцата на четниците се свиват при тия вести.

Но Марко войвода знае, че не е борец оня, който се колебае пред жертвите. Той поставя пред бежанците въпроса или да минат в България, или да останат, за да се борят за освобождаването на поробените земи.

Нека избират сами. Никой не се колебае. Всички остават, където е целият народ, там са и те.

И в Леринско четите стават две. Едната я поема дядо Яндре с помощник Христо Силянов, другата е Марковата.

Марко далновидно прикрепя към дядо Яндре, запазил много от харамийските традиции, младия интелигент Силянов, който ще поеме проповедническата и организаторската работа в четата.

Двете чети се разделят, но дори и при раздялата четниците знаят, че пътищата им ще се кръстосват непрекъснато и Марко войвода и отдалеч ще бди за тях.

Четата на дядо Яндре слиза в село Пътеле.

Четата на Марко продължава из Нидже планина и докато двете чети са разделени, няма кой да описва подвизите на Марковата.

Но Христо Силянов е негов възпитаник, оттам идват противоречията между стария харамия и напусналия учителството младеж.

Единият прегърнал революционната идея, другият закърмен с харамийския дух. Отсъствието на Марко веднага се усеща във втората леринска чета. Езиците се развързват, дисциплината отслабва.

Дядо Яндре стои винаги начело, но му липсва скромността на Марко. Вниманията към него го радват. И му е мъчно, че някои от правата са дадени на друг.

Иска му се цялата работа да я върши сам, неспособен да осъзнае, че отдавна не би се справил както с организацията, така и с проповедничеството.

При ръководството на Марко се избират най-безопасните пътища, колкото и да са заобиколни, сега - най-удобните и кратките. При поход в четата на Марко почивките са давани според дължината на похода и безопасността на четниците, а сега според умората.

Дядо Яндре обладава обонянието на вълк, ориентира се бързо дори в местата, където не е бил, но хората му не се боят да роптаят. При Марко войвода никой не се осмелява.

Сега всички са по-придирчиви и към храната, а щом тялото започва да привиква към удобствата… Горещ поклонник на Марковия аскетизъм, младият помощник иска да се спазват в новата чета всички приети от Марко традиции, за да опази духа й борчески и непреклонен.

Често казва, Марко не правеше така. И въпреки че той не е с четниците на дядо Яндре, присъствието му се усеща. Дядо Яндре дава предложения освен проповедническата дейност да се пристъпи към убийства на богати турци, помощникът му не се съгласява, всичко трябва да се съгласува с Марко и околийския комитет.

Изплашен от предложенията, той настоява по-бързо да се срещнат с Марко. Но идват молби от воденци да се посети селото Месимер и от него да се направи крепост на революционното движение.

Тук става и първото сериозно недоразумение между помощника и дядо Яндре, причина за по-бързото завръщане на втората чета в Леринско. Марко е известен за недоразуменията между двамата, в интерес на борбата той трябва да вземе своето решение.

И изчаква завръщането на четата, която се отбива в село Пътеле. Посрещната гостоприемно там, четниците отсядат в най-богатите къщи. Определената програма за работа е изпълнена.

Четниците отново тръгват към Марко, но са принудени да отседнат в един кантон, където ги намира писмо до Марко за гибелта на четата на Методи Патчев.

Четниците са покрусени. Изминали са четири месеца от раздялата им с Марковата чета. И те бързат към Екшису, където ги чака тя.

Марко ги посреща с радост. Той е преживял вече болката от гибелта на Методи Патчев и хората му, за която е научил по-рано. Тя е едно предупреждение.

Той е възхитен от героизма на загиналите и изпитва удивление пред смелостта им. През тия четири месеца Марко е посетил повечето планински села на югоизток, срещал се е и с другарите от Костурско.

Той иска да довърши обиколката си и двете чети заедно тръгват към Кайлярско. Но в Ракита има войска и те се изтеглят над Врабчанското езеро в рядка и ниска дъбова гора.

Оттам се смъкват в Емборе.

Но и там ги чака несполука. Емборяни не са усърдни към народното дело. Марко прави опит да приобщи селото. Първенците се явяват пред него с неохота, оправдават се, че в селото има и турски къщи. Пребелели от страх, твърдят, че турците са по следите на четата.

И Марко оттегля хората си към силно залесената Мурик планина, а емборяни ще ги снабдят само с храна. Четата е в чужд район, за първи път посетен от комити.

Обещаната храна от Емборе не идва.

Марко изчаква замислен.

Четниците настояват сами да слязат в селото и да си вземат хляб. Страхът от дисциплината, наложена им от войводата, ги въздържа.

Той е останал външно невъзмутим. Като че ли напълно разбира особеното положение на село Емборе, заобиколено от турски села, но му е тежко, че на емборенци им липсва доблест и смелост и в душите им е надделял страхът.

И се ужасява, че все още има такива села. И едва тук, на Мурик планина, Марко разпитва за похода във Воденско и за свадата в Месимер, той е осведомен за всичко и е направил своя избор, но не бърза да го съобщи.

След като емборяни не се явяват и на втория ден, Марко повежда четата към село Мокрени, където ги посрещат сърдечно и четниците могат да си починат сред свои.

И да укрепят вярата си, че жертвата им не е напразна. Ако всички са като село Мокрени…

Оттам отиват в Прекопана. Над селото е връх Вич. Загледан в него и поел от високия планински въздух, за първи път по-словоохотлив, Марко войвода се отпуска и разказва за обширните зелени пасища в основата на върха, за гостоприемството на овчарите, за високата до колене зелена трева, за усещането на истинската свобода там горе.

А по-късно, без да се впуска в подробни разследвания за несъгласията между дядо Яндре и помощника му Силянов, Марко строява четниците и отдава справедливост, като започва да ги дели на две.

Четниците усещат, че ще има отново раздяла.

Марко войвода се обръща към отделените седем момчета, посочва им Силянов за техен войвода и им препоръчва пълно подчинение.

Той е убеден, че новата обстановка и нужната просветителска работа изискват войводи от типа на Силянов. И не се колебае в избора си.

Спускат се всички до планинския поток. Марко им посочва да го преминат и да се строят от другата му страна. Новият войвода и Марко се прегръщат.

Никой от двамата още не знае, че това е последната им прегръдка. Преминали от другата страна, четниците за последен път поглеждат назад към Марковите другари. И към самия Марко.

Те съзнават, че пред тях, пред него, пред целия народ, сплотен в името на идеята за освобождението му, те ще бъдат подложени на страшен изпит. Ще го издържат ли? Ще го издържи ли и техният войвода?

А Марко му е отделил все скромни и покорни момчета, старите е задържал при себе си. За да го улесни в бъдещото воеводство.

Новата чета изненадва селяните. Новият войвода говори за Марко като за върховен началник на района и дава да се разбере, че сам се прекланя пред светлата му личност и следва докрай заръките му.

Той успява да спечели любовта на селяните и доверието им. Възпитаник на Марко, опитва се да бъде като него. И да постъпва като него. Като Марко той съди отстъпниците и отдава справедливост.

Като Марко той е щастлив, когато съмненията не се оправдаят и ако още някой бъде спечелен за народното дело. Като Марко води четата си бързо и сигурно. С удивителна бързина преодолява разстоянието между Негованските лески и село Неокази.

Под носа на турците, разпределени на групички, минават всички покръстени и се заклеват всички нови. Точно както го е учил Марко. Развълнувани от смелостта на четата, селяните идват при нея сами като на поклонение.

А в същото това време Марковата чета се сблъсква ненадейно с турска войска. Срещата се е забавила твърде дълго. До новата чета достига мълва от човек на човек за голямо сражение около село Търсье.

Полето било застлано с неприятелски трупове. Сам Марко войвода със своята къса манлихерка успял сериозно да разреди неприятеля. В Лерин били отнесени труповете и ранените, турците били обзети от панически ужас.

Но по-късно неимоверно разраслата се мълва добила по-конкретни и точни измерения.

Марко не търсел срещата, а бил открит и се е наложило да се отбранява, искал е да измъкне четата си невредима. Четата се сражавала няколко часа, докато едната й половина се измъкнала над селото и ударила врага в гръб.

Така дала възможност на останалите да се изтеглят. Марко много обичал това село, едно от най-добре организираните и най-добре въоръженото в Леринско, той се страхувал за съдбата му след изтеглянето на четата.

И възмездието на турците не закъсняло.

Започнали побоища, заливания с вряла вода, горене на човешки тела с нагорещени железа, свестяване на примрелите, за да започнат изтезанията отначало и да последват признания къде е скрито оръжието.

Десетки селяни били изпратени навързани за Битоля. Най-добре въоръженото село загубило своите пушки. Малцина устояли на изтезанията. Още по-малко успели да избягат. А турците тържествували - от най-комитското село успели да направят наплашено и безропотно стадо.

Мълвата бързо се пръснала. Съседните села също се изплашили. Изплашили се и селяните от село Пътеле, където напразно новообразуваната чета на Силянов е търсила начин да убие кехаята.

Вместо него пада убит Кице, най-добрият четник. И Пътеле се покорява, преди да е гръмнала пушка, изплашено от ужасите в Търсье. Селяните били склонени към мирна капитулация от своите първи хора.

Марко войвода научава за проявената слабост и бърза да стигне в селото, преди тя да зарази и съседните села.

Искал е да докаже на малодушните, че пушките, купени с мъка събраните народни пари, не трябва да отиват в турски ръце, че предателите и страхливците ще бъдат наказани.

Той бърза толкова много, че не дочаква четата на Силянов да се присъедини към неговата, а само й праща съобщение накъде да върви.

Иска да докаже Марко на всички, че организацията е все така силна, както и преди. И че тя ще търси отговорност на всеки, който предаде доброволно оръжието си.

Турската потеря вече напуска селото, когато се появява Марковата чета.

Той е успял по пътя да мобилизира и стотина въоръжени селяни и пристига в Пътеле начело на невиждана дотогава комитска сила.

Виновниците още щом го виждат, напускат панически селото и избягват при турците.

А най-преданите го предупреждават, но гневът да накаже родоотстъпниците е толкова силен, че не се вслушва в думите им.

Отвсякъде към село Пътеле приижда войска.

Марко войвода бърза, той разпределя хората си по махали, изрежда имената на ония, които трябва да бъдат заловени, а домовете им - полети с газ и подпалени.

Като факли те трябвало да пламнат с настъпването на нощта.

Но още преди нощта да дойде, селото е блокирано. Прииждащата непрекъснато войска залива и околностите му.

Верни пътелийци предупреждават отново Марко да спасява хората си.

Увещават го, молят го, настояват. Виновниците няма да успеят да избягат и с избиването на стотина малодушни няма да се предотврати злото.

Марко войвода разбира и повежда своите към крайселските каменни огради, за да разкъса неприятелския обръч и да измъкне невредима четата.

Трябва на всяка цена да успее, иначе ще загинат най-верните му хора, а организацията ще понесе още сериозни и тежки загуби и сред населението.

Към оградите се насочват многобройни турски пушки. И съседните турски села са вдигнати на крак. Бликналият огън от цевите осветява небето. Непрестанен пукот оглася околностите. И така цяла нощ.

А сутринта идва и победителят се оглежда смутен.

Очаква да види избитата чета зад оградите, камари от трупове. Прескача предпазливо оградите и вижда един единствен човек, подпрял каменната стена отвътре, навел замислен глава, без да се смущава нито от виковете, нито от приближаващите стъпки.

Очите му, вперени в турците, са гневни и бели. Не продумва, не прави опит да се прикрие. Наближават го с насочени към гърдите му пушки. И едва когато са съвсем близо, виждат струйката съсирена кръв, обагрила сивопепелявата куртка.

И отдъхват с облекчение, той е мъртъв.

Но впереният в тях бял и гневен поглед продължава да ги държи на разстояние. По облеклото и брадата познават, че е комита. Но няма никакво въоръжение, навярно другарите му са прибрали всичко.

Когато, надвили страха си, го претърсват, откриват, че в портмонето му няма и двайсет гроша. Недоумяват кой е. Решават сами, че е някой от четниците.

Безкрайно разочаровани мислят, че Марко паша отново се е измъкнал невредим. Турците викат един след друг селяните, за да разпознаят трупа.

Те потръпват ужасени от приседналата фигура, която и в смъртта си подпира оградата, от широко разтворените гневни очи, строгостта на които познават и отстъпват назад.

Всеки от тях казва едно: Марко войвода.

На турците им е трудно да повярват, съвсем различно са си представяли човека, пред когото са тръпнели дълго от страх. Та това ли е прочутият Марко паша, от чиято сянка бяха треперели?

За да са сигурни, викат и избягалите от гнева на войводата селяни. Те пристъпват страхливо, нали от неговия гняв бяха напуснали домовете си. И те повтарят същото име.

Едва тогава турците започват да вярват. Неуловимият, единственият загинал, най-страшният, Марко войвода, който е искал да сваля султанската власт, е пред тях. Този бедняк? Войската тържествува.

Макар и един паднал през нощта, победата е голяма. И те празнуват. Но е още рано за празненство, селото все още не е спокойно. Трупът на Марко войвода продължава да подпира каменната стена, няма нито един от четата му, а зад залостените врати на една от къщите се стреля.

В нея ли са се укрепили четниците? Селяните са се изпокрили, само войници бързо и плахо прекосяват селските улици. Някои от тях падат простреляни, труповете никой не смее нито да прекрачи, нито да пренесе другаде.

И те остават да лежат като преграда към къщата, от която бълва огън.

Никой не може да приближи до нея и да я подпали, колко ли комити са се укрепили в нея? От къщата се стреля равномерно и точно, всеки изстрел поваля враг.

Турците беснеят, заобикалят къщата отдалече, не приближават, чакат подкрепления.

Струпват се пехота, конница, артилерия.

Заради единствения човек, който се е затворил в нея. И издържа сам на обсадата вече трети ден.

Но турците не знаят, че вътре е само Абдурамана. Сам срещу хиляди. На третия ден трябва да свърши всичко и къщата да бъде запалена.

Но стрелбата от специално пробития отвор зачестява, турците изпадат в недоумение, те искат да заловят всички живи в нея.

Не разбират, че патроните наистина свършват и съвсем скоро песента на куршумите ще замре.

И наистина замира. В настъпилата тишина се чуват още четири самотни изстрела от вътрешността на къщата.

След които тишината е пълна. И после пътната й врата се отваря и от нея излиза един единствен човек, който предизвиква цялата войска към неравен бой.

Прострелва го цял залп от дадени едновременно изстрели.

И той пада, разперил ръце, с лице към земята, недалеч от враговете, които е повалил.

Най-сетне настъпва продължителна тишина.

И все още турците не смеят да пристъпят към онемялата къща.

А когато най-сетне влизат с насочени пушки към стълбите и предпазливо надникват в стаята, виждат четири трупа в локви кръв, две възстари жени, един старец и момиче, недостигнало своя разцвет.

Оглеждат се, никой друг. И турците разбират, че три дни са задържани отвън от един човек.

Онемяват от силата му, от смелостта и дързостта му, от коравото му сърце. А щом един от Марковите четници е такъв, какво остава за войводата…

И мъртъв той успява да всели отново ужас в сърцата им и да победи, макар и прострелян. Стъписаните турци проумяват, че тая рая, безропотна и уж смачкана след зверствата им, ще надигне отново глава.

И с ужаса те не могат да не изпитат и удивление и почит пред героизма на чедата й, никой от турците не би постъпил така.

Тяхната победа не е пълна. И те потръпват.

Знаят, че мъртвият войвода ще се превърне в легенда.

Че народът ще го възпее в песни. Че болката по него ще прегори с времето, ще остане обезсмъртен подвигът му. И той ще оживява в другите, които ще дойдат след него.

Защото „Народ се не свършва” - казва дядо Ичо, апостолът на Леринско, видял много и препатил много.

Селата са притихнали от ужас и от отмъщението на турците, но колкото е то по-жестоко, толкова повече борци ще влязат в редиците на организацията.

Временно оцелелите от Марковата чета и от опиталата се да отмъсти за смъртта на войводата Силянова чета напускат Леринско и се прехвърлят в Костурско. За да прегрупират силите си и борбата да продължи.

Завършил е един период от борбата, подготвя се нов.

А Марко войвода се превръща в исполин, надживял смъртта си и времето, в чиято сила народът продължава да вярва.