Андрей Германов

Поетичен рецитал

ДРЯНОВСКИЯТ МАНАСТИР

Манастирът под скалата,
от дърво и камък цял,
в залеза на долината
като златен е изгрял.

Блесналите ятагани
той посрещнал със гърди
и във него като рани
зеят старите следи.

От куршумите, от воя
пропищял Балканът цял.
Екът в хладните усои
и до днес не е замрял:

през гъстака се провира
по обстрелвания склон
четата на бача Кира
и на попа Харитон…

Но по двора няма говор,
няма богомолци тук.
Със кора като олово,
с лист от злато свети бук.

Ти плисни чело край вира,
ти през портата мини -
от сърце на манастира
каменен се поклони.

***
Настанат черни дни на робство
и проличава кой е мъж.
Нещата кръвното си родство
потърсват с ярост изведнъж.
Ръката - нож. Окото - мерник.
Чист въздух - стегнатата гръд.
Мъжете - хляб, наметки черни.
Другар - другарят. Враг - врагът.
Гневът народен се пробужда,
на всички вярно сочи той
кой е предател, кой е чужди,
кой е двулик и кой е свой.
И пак Балканът вечен става
като от вехти времена
не песен, не легенда стара,
а дом, а крепостна стена.
И нощем сред сърни плашливи,
сред совин грак и кози звън
отекват стъпки предпазливи,
приклад прозвънне в някой пън.
На поход, в боеве епични
по върхове и долини
дела се раждат героични
и надживяват свойте дни.
И много трябва да се мине,
дордето нейде по света
човек във битката загине
и оживее - в песента!

ПАМЕТНИК ПОД ВРЪХ ПЕРСЕНК

Имат светъл закон мъжете.
Във сражения, в битки безброй
освещаван през вековете,
саможертва се казва той.

….Те са малко. И прашни. И жадни.
И пребити от дългия път.
И по тия чукари прохладни
в страшен пръстен ги хваща врагът.

Като хищно озъбена челюст
ги обграждат планински била.
Имат те, имат сили и смелост,
ала нямат орлови крила.

И тогава излизат щестима.
Вместо всички ще срещнат смъртта,
за да има живот, за да има
свобода, мъжество, красота.

Те се пръскат. Залягат в скалите.
Стрелят те до последния дъх.
И се сливат навеки с тревите,
стават пръст,
стават лист,
стават лъх…

Дали някога, ако удари
пак такъв саможертвен час,
зарад своите верни другари
ще остане тъй някой от нас?

ЯСТРЕБИНЧЕТА, НИМА СТЕ МЪРТВИ?

Във Балкана под небето синьо
има малко село Ястребино.
Дъбов лес зелена гръд разгръща
да загърне малка селска къща.
Ала тя стои край пътя - бяла,
мълчалива като онемяла,
и когато тихо пада мрака,
някой все да се завърне чака…

Но не идва никой, никой няма.
Само мрак и тишина голяма,
само снимки гледат от стените
и блестят по снимките очите…
Ястребинчета! Нима сте мъртви?
Остра скръб сърцата ни покъртва!
Вие бихте могли да сте живи
и със нас да тичате щастливи!

Искаме със вас да поиграем,
да ви чуем, да се запознаем!
Че в борбата вие изгоряхте,
а на нас игрите завещахте.
Дъбов лес зелена гръд разгръща
да загърне малка селска къща.
Тя стои самотна. Никой няма.
Спомен. Мрак. И тишина голяма.

СЕЯЧ

Във хомота катранени биволи крачат,
а подире им слабичък малък сеяч.
С ученическа куртка дошъл е сеячът
и очите му просто са пълни със плач.
Вятър есенен зърното житено гони,
но надеждата вече в браздите лежи.
„А къде е баща ти, момче?” - В Македония.
„А не ти ли тежи тази крина?” - Тежи.

Като есенни врани - понесени вести,
беднотия и кал, дъждове, рядък сняг.
А по нивите бедни - деца и невести,
а по къщите ниски - безхлебие, мрак,
а покрити с брезент, пърполят камиони…
Но надеждата вече в браздите лежи.
„А къде е баща ти, момче?” - В Македония.
„А не ти ли тежи тази крина?” - Тежи.

Смутно време, неясно. Четирсет и трета.
Иде зимата страшна, иде бавен студът.
Нощем - изстрели в черните влажни полета,
денем - сини шинели по село търчат,
денем шмайзери пукат и святкат пагони,
но надеждата вече в браздите лежи…
„А къде е баща ти, момче?” - В Македония.
„А не ти ли тежи тази крина?” - Тежи.

ШЕПА ПРЪСТ

Колко хора за тебе гладуваха
и в живота си страшен и къс
колко хора за тебе студуваха,
колко хора за теб се бунтуваха,
шепа пръст!

Колко цял живот радост не зърнаха,
колко жънаха, сгънали кръст,
и навеки след туй те прегърнаха,
и навеки след туй се превърнаха
в шепа пръст!

Колко виснаха там, по бесилата,
колко паднаха, жадни за мъст -
всичко беше за тебе, за милата,
разораната, изкласилата
шепа пръст!

Днеска ти си свободна! Пътеката
реже бурен вековен и гъст!
И отеква на трактора екота,
и расте хляб, свободен от меката
шепа пръст!

ЧУЧУЛИГА

Сива чучулига -
весело звънче.
Тихо поглед вдига
малкото момче,
търси я, стаило
топъл дъх в гърди,
в чистото синило
с радост я следи.

На кончето тънко
на добрия глас,
опнато и звънко,
в този ранен час
цялата земя е
виснала сега:
нивите, безкрая,
бялата река,
урвите, полето,
черните бразди,
даже и момчето,
дето я следи.

А пък тя нехае,
тя си пее там,
тя сама не знае,
че светът голям
мигом ще се пръсне,
в мрак ще полети,
ако тя прекъсне
горе да лети.

СИЯНИЕ ДОБРО

Защо ли греят клека,
листата от сребро,
върхът в мъглица лека
в сияние добро?
Защо просторът свети,
от свежест упоен,
и спуска се момчето
със стъпка на елен?

На пладне във лазура
над влажната земя
внезапна лятна буря
свирепо прогърмя,
изкъпа лист, върхари
и всеки прашен хълм,
и в дънерите стари
удари страшен гръм!

Затуй просторът свети,
от свежест упоен,
и спуска се момчето
със стъпка на елен,
затъй сияят клека,
листата от сребро,
върхът в мъглица лека
в сияние добро.

РОДОПСКИ РЕКИ

От мрамора студен изврели,
родопските реки текат,
премятат гневно гриви бели
и ден и нощ шумят, шумят…

Шумът им всеки шум покрива
и виждаш - люшкат се бе з звук,
и борът, и елата лека,
и белият случаен звук.

И мулето пред дефилето
съвсем без звук върви само
пред родопчанчето, което
замислено чете писмо.

Съвсем без звук. Но с тоя екот,
но с тоя рев и с тоя вой
пронизан е докрай човекът,
във себе си ги носи той.

И ти ги слушаш без умора…
по цяла нощ във твойта гръд,
по цяла нощ в съня ти боров
родопските реки шумят…

КЪМ ТРИГРАД

Птляво камък и отдясно камък,
а горе - синя ивица атлаз.
Развяла грива, жива като пламък,
реве реката в пролома със бяс.

Оттука през клисурата бездънна,
през тоя тъмен рев, през тоя ад
пътека каменна и жица тънка
към Триград, към високото вървят.

Той се сивее в тишина голяма.
Ели и камък. Вечна сива глеч.
Тук свършва всичко. Нищо друго няма.
Но има хора, има детска глъч.

Но между стъпките от копитата
катърски - остри токчета личат:
учителката мила със децата,
които ни настигнаха по път…

И тук едва във тишината звънка
в чело удря мисъл като чук:
България, пътека, жица тънка…
Не свършват тук!
Те просто
почват
тук!