Христо Черняев

Твърде рано си отиде от нас писателят МАРКО НЕДЯЛКОВ, а беше зареден със зрели творчески идеи. Той е роден в ямболското село Овчи кладенец в семейството на будни антифашисти.

Като студент Марко Недялков беше член на литературния кръг „Васил Воденичарски”. Още тогава той публикува първите си стихове във вестник „Народна младеж”, където работи няколко години.

След това беше редактор в Националното радио и главен редактор и директор на издателство „Народна младеж”.

Творчеството на Марко Недялков се характеризира с дълбока искреност и непосредственост. Негова основна тема е героизмът на българина в миналото и в социалното изграждане на Отечеството.

Марко Недялков е автор на поетичните книги „Родно и скъпо”, „Дъх на колендро”, „Пролетни капчуци”, „Тракийско съзвездие”, „Кървава калеска”, „Кара Кольо”, „Ритми на деня”, „Ще си останем същите момчета”, „Наздравица за времето”, „Сълза на ветровете”, „Послания”, „Лирика”, „След хиляда години раздяла” - любовна лирика, „Усмивката на моя ден”, както на есеистичните книги „Стрък чемшир”, „Дорде е Стара планина”, „С гласа на Балкана”, на книгите в проза „Очите на разстреляните”, „Рачо Ковача” - роман, а също и на стихосбирките за деца и юноши „Юнашка челяд”, „Самодивско цвете”, „Утринно облаче” и др.

За творчеството на Марко Недялков са писали Слав Хр. Караславов, Димитър Мантов, Минко Николов, Симеон Правчанов, Иван Спасов, Димитър Танев, Симеон Хаджикосев, Тодор Янчев, Петър Велчев, Нина Андонова, Иван Попиванов, Кирил Топалов, Иван Вандов, Луко Захариев…

Лиричният глас на Марко Недялков е топъл и развълнуван. Спомням си, че някой бе нарекъл творбите му „поезия на възторга и преклонението, която привлича с непринудеността си”.

Той и като човек беше такъв - буен, непринуден и откровен. Подобно на Димитър Осинин, Петър Динеков, Иван Бурин и Николай Стайков беше дълбоко свързан с народното творчество и народната поезия. То личи дори от самите му колоритни стихове.

Марко Недялков, приятелят на Пеньо Пенев, живя и пя за едно съзидателно време в България, което изпълва открай-докрай неговата светла и оптимистична поезия. Нали затова той казва:

„Във кораба на дните вдъхновени
се носех в поетичната река.
На мостика стоеше Пеньо Пенев
със клетвено издигната ръка.”

Или:

„Без росна пролет, няма зряла есен
и без човешки стъпки .- ширнат път.
Безсмъртието се превръща в песен,
но се изкупва често и със смърт.
Каква ти смърт?
Пътува Пеньо Пенев,
по-жив от живите остава той.
И Владо Башев, вслушан във антените,
Не търси още в гроба си покой…”

Марко Недялков беше горд изразител на романтиката на онова строително време, изпълнен с вярата, че

„Във камък незабравка ще кълни,
от незабравка слънце ще изгрява.”

Уви! Както неговите, така и нашите мечти и човешки стремежи бяха вероломно и безмилостно попарени и стъпкани от бездуховните дни, в които живеем днес. Но това с нищо не намалява, а утвърждава във времето светлия полъх на неговата поезия.

И като човек Марко Недялков беше високо одухотворен, сърдечен, непреклонен в светлата си вяра.

Никога няма да забравя топлия му приятелски глас, когато още като млади поети много често се събирахме на творчески разговори в уютното кафене на „Светия Синод”, срещу църквата „Св. Неделя”, заедно с общите ни приятели Николай Христозов, Слав Хр. Караславов, Иван Спасов, Георги Струмски, Димитър Танев и др.

Там, а и другаде, когато Марко Недялков говореше, в думите и в очите му не угасваше поетичният пламък, този пламък, с който е заредено вдъхновеното му творчество.