Николай Дялков

МАРИЯ

На съпругата ми!

И моята вечна съпруга е също Мария.
Дои на сърдитото време каймака със тъжни очи.
Опитвам на делника бръчките аз да изтрия,
а тя ми отмята ръката небрежно. И кротко мълчи.

Изхвърля отдавна смалените рокли от скрина.
И не на боклука. Реди ги прилежно във лъскав чувал.
Раздава ги после на някого. Всяка година
аз виждам девойки, стъкмени със нейните рокли за бал.

И нищо, че в нейното име я няма Мария.
Тя всеки ден слиза до храма на Дева Мария пеша.
Сред хорските клюки, брътвежи, злини, лошотия
върви тя. Не с име Мария. Мария е тя по душа!

ЛЯТНА МЪГЛА

Мила, ставай, не се кахъри!
Краткотрайна е лете мъглата.
Ти кафе във джезвето свари!
Аз ще хвана две мрени в реката.

Знай, до обед ще хукнат лъчи -
щури, слънчеви зайчета бели.
Не гълчи ти мъглата! Мълчи!
Чуй, врабците дори са запели.

Остави страх и болки сега!
Пак е лято. Броиш ли кое е?
Половин век броим ги с брега,
а реката пенливо ни пее.

Тъй че, мила, не се кахъри!
Най е жегав денят след мъглата.
И е пълна със хора добри,
и с усмихнати хора земята…

ОСТАВИ МЕ

Остави ме! Не викай спасители!
Хоризонтът е призрачно близо.
Ще изтриеш след мене следите ли?
Виж го - вятърът с моята риза.
Ще я брули до залез в очите ти,
а след залеза тя ще те води.
А вълните, в косите ти скритите
ще ме връщат - из тях пак да бродя.
Остави ме да плувам в косите ти!
Като малка, изгубена лодка.
И по устните ти, протритите.
И по шията - тънка и кротка!
Да усетя дъха на морето ти,
да се гмурна и там да остана,
че на плитко се давят поетите -
на косата ти в морската пяна…

КЪМ ПОСЛЕДНИЯ БЪЛГАРСКИ КОН

Вироглав, черен кон, със очи с цвят на ден и тинтява,
през реки - милион, отведи ме, че малко остава -
зад оная река, дето слънцето прави пътека
и по нея с ръка - пролет дипли тревата си мека!

И се сбъдват мечти. А жената, когато обича,
босонога шепти, че нощта й без обич прилича
на пресъхнал геран, на море без вода и без миди,
на късмет разпилян, който никой не може да види.

Вироглав, черен кон, със копита, орящи земята,
там, след оня разклон, виж, душата ми болна се мята.
Отведи ме сега, че не знам още колко остава!
Да преварим снега! Без награди. Без почест и слава.

Да намерим стада - необяздени, диви мустанги.
Ще се върнем с тях. Да! Не търпят те в живота си пранги.
Че страната ми, знам, със коне и със меч са създали.
А със болка и срам днес броя аз едни магистрали.

И топи се, мой кон, като локва под дрипаво слънце
по неписан закон - цял народ, до последното зрънце.
Вироглав, черен кон, със очи с цвят на ден и тинтява,
през реки - милион, отведи ме, че малко остава!