Георги Зарчев

ЖИТЕЙСКИ АМПЛОА

Когато напуснах за кратко адвокатското поприще, за да стана областен управител, първоначално изпаднах в депресия. Не се чувствах на мястото си. Едно беше да се занимавам с конкретна работа по някое дело, друго - да съм част от някаква безлична бюрокрация. За да изляза от кризата, в която изпаднах, се наложи да направя същия трик, който прилагах и като адвокат - да се забавлявам с работата си.
С големия физик Минко Балкански, който е толкова българин, колкото и французин, а най-вече е гражданин на света, ме запозна художникът Андрей Каменов. Това стана един предиобед в сградата на хасковската езикова гимназия, където професорът бе направил дарение на солиден брой компютри. Всъщност дарението бе под условие и ако те не се ползваха по предназначение за учениците, физикът имаше правото да си ги прибере обратно. Поканих проф. Балкански следобеда при мен да пием по кафе. Малко преди срещата приех представители на немския концерн RWE. В същото време бях отстъпил малката заличка в съседство на кабинета си на някакво сдружение на вносители на маслини, за да си направят общо събрание.
Срещата с немците продължи повече от очакваното. В кабинета влезе секретарката ми. Без да казва нищо, съобразих, че е дошъл професорът и й направих знак с ръка, който трябваше да й подскаже да го задържи за малко при себе си. След няколко минути изпратих гостите, но установих, че проф. Балкански не е в стаята на секретарката ми. Попитах я къде е, а тя ми отвърна, че е решила, че това е човек, когото трябва да вкара в залата при другите от събранието. Изтръпнах заради гафа. Сам отидох и отворих вратата на залата, за да стана свидетел на невероятна гледка. Професорът-физик бе заел челно място на кръглата маса сред вносителите на маслини, говореше им нещо с благия си глас, а те го слушаха като хипнотизирани.
Вечерта депутатът Господин Чонков ме покани на сбирка на председателствания от него Ротари клуб. Не ценя и досега твърде българските ротарианци по ред причини, но отидох на вечерята. Чонков бе успял да покани проф. Балкански и той седеше до него на масата. Професорът ни разказваше как на времето отказали да го приемат в университета на идола му Луи Пастьор, защото там имат право да учат само французи, и как по-късно е станал преподавател в същия този университет. Слушахме очаровани проф. Балкански и аз едва сега разбирах как е завладял аудиторията от вносители на маслини. После той си тръгна преди всички, а Чонков ми махна с ръка да заема мястото до него, освободено от учения. Седнах при него, депутатът придърпа към себе си чинията на професора с останалата преполовена мешана скара, обърна се към мен и ми довери:
- Смятам да я доям, нали така или иначе аз ще я плащам.
Друга вечер бях в ресторант „Хасково” в компанията на актьорите Пламен Сираков и Катерина Евро и собственика на заведението Мишо Инджов. Говорехме си приятелски. Катето Евро сподели, че цени най-много ролята си във филма „Оркестър без име”. Аз също отбелязах, че това е прекрасен филм и там тя прави наистина най-добрата си роля, може би защото играе себе си. Не знам дали актрисата схвана иронията ми, но не показа, че се е обидила. В един момент ми звънна депутатът Димчо Димчев. Казах му къде съм и с кого съм и той след двайсетина минути довтаса. Бе видимо почерпен. По време на вечерята той се наведе зад гърба на Пламен Сираков и ми даде знак с ръка да приближа глава към неговата. Направих го. Депутатът ми довери, че от най-високо място е разпоредено държавата да не се оправя. Помолих го да повтори. Знаех, че никой не дава пет пари да вкарва в ред държавата, но не допусках, че е спуснато отнейде като откровена директива. Депутатът още веднъж ме увери, че държавата няма да се оправя, и се обърна на другата страна да говори с Катерина Евро.
Няколко дни по-късно разказах сред близък кръг приятели тази история като забавен анекдот. На следващия ден я прочетох написана на последната страница на местен вестник. Явно някой от хората, на които я бях доверил, я бе популяризирал повече от необходимото. Малко утешение за мен бе, че все пак журналистката, която бе направила публикацията, се бе смилила над скромната ми особа или пък, опасявайки се да не си навлече неприятности с мен, бе отразила култовата реплика на депутата като отправена към Пламен Сираков, не към моя милост. По някое време от София по телефона ми позвъни Димчо Димчев. Гласът му вибрираше от яд:
- Видя ли какви долни работи са написали за мен във вестника? А ти бе там тогава и си свидетел, че нищо такова не съм казал.
Не познавах депутата Борислав Ралчев лично, а само задочно, като мой колега адвокат от Варна. Един ден той позвъни на стационарния ми телефони ме помоли от негово име да приема някакъв конституционен съдия, на когото да съдействам с каквото мога. Седмица по-късно секретарката въведе въпросния конституционен магистрат. Човек около петдесетте с очила с огромни диоптри, зад които очите му изглеждаха големи, добри и безпомощни. Съдията съблече балтона си в модерен светъл цвят и небрежно кръстоса крака, обути в „Саламандър”. С тих задушевен глас ми обясни, че ходатайства за закъсала фирма, помогнала много на времето за кампанията на царя. Магистратът ме помоли, за да помогна на фирмата да излезе от кризата, да ходатайствам да се изкупи част от продукцията ?. И ми даде дълъг списък, изписан на ръка, с… водопроводни части. Можех да звънна на шефовете на двете ВиК-та в областта и те едва ли щяха да ми откажат да свършат работа, за да могат после да искат да им се реванширам на свой ред с някоя услуга. Нещо обаче ме озадачи. Не беше работата на конституционен съдия да разнася списъци с ВиК части. Звъннах на депутата Ралчев и той изумен ми каза, че никога през живота си не ми се е обаждал за никакъв конституционен съдия. Едва впоследствие стана ясно, че мнимият магистрат от името на депутата е успял да обиколи почти половината области в България и да им продаде ВиК части, произведени в малък цех в Русенско от някакви роми.
Всички тези забавни истории показват как нищо не е на мястото си в нашата страна. Заставят ни да избираме за народни представители хора, които не стават дори за сервитьори. Един второстепенен актьор, нает от изобретателни цигани, може спокойно да мине за конституционен съдия, без някой да се усъмни в измамата. В състояние сме по погрешка, с най-добри намерения, да пратим заслужил световноизвестен физик при скромни вносители на маслини. Затова единственото автентично нещо може да се окаже как във филма „Оркестър без име” Катерина Евро играе себе си - една бездарна певица, която пробива не с таланта, а със сексапила си.

——————————

ЗА ДОБРО И ЗА ЛОШО

Щатът на областната управа бе разделен най-общо на две. Една по-малка част от администрацията се занимаваше със счетоводно-финансовата дейност на учреждението. Останалата, по-голяма част, съставляваше самостоятелна дирекция без точно разписани функции и задачи. За ръководител на тази структура назначих Делян Добрев. Тогава законът позволяваше и го взех без конкурс направо от студентската скамейка. Бе завършил престижно учебно заведение отвъд океана. Познавах семейството му. Баща му ми бе клиент от адвокатските ми години.
Структурата, на която Делян бе ръководител, се занимаваше най-общо с проекти. Като държавна администрация ние не можехме да сме бенефициенти по европейски програми, но, доколкото ни стигаха силите, съдействахме на хора и организации в областта да участват успешно в усвояване на европейски средства. Веднага прецених качествата на Добрев. На американския континент образованието е с определена тенденция. Там младите хора се изучават не да въртят собствен бизнес, а да работят за големи корпорации. Да захранват с идеи огромни фирми-конгломерати, но не и да носят пряката отговорност за финансовата, инвестиционната и производствената политика на тези стопански субекти. Тоест образоват се като високоинтелигентни специалисти, но се създават за ниво изпълнители, не повече. В този смисъл Делян Добрев се доказа като незаменим фактор в администрацията. Тъкмо затова използвах и разпоредба на съответен закон и го освободих от военна служба като особено ценен кадър.
Наред обаче с професионалното израстване на младите, които привличах да работят в администрацията, се опитвах да им помогна да израснат и като хора. Исках с личен пример да им покажа, че може да преживяваш добре и без да участваш в далавери, че може да бъдеш щастлив и без да си натрупал състояние от незаконни начинания. Не съм сигурен доколко съм успял в тези свои усилия, но си спомням как веднъж Делян Добрев се обърна към мен и ми рече:
- Шефе, знаеш ли какво правят хората в София и по другите региони? Само ние тук….
Той не продължи, но се подразбираше, че иска да каже, че като последни глупаци не се възползваме от положението и властта, която имаме. Погледнах го и с горчивина го попитах това прави ли го тъжен, но не получих отговор.
В един период от управлението на Сакскобургготски не знам на кого му хрумна да се реализират проекти за по 10 000 лв. в села и малки градчета. Стори ми се, честно казано, много глупава идея да се хвърлят пари в обезлюдяващи се населени места. Депутатите веднага надушиха възможност да откопчат някой лев от това и започнаха да ме посещават с най-причудливи предложения. Димчо Димчев например се опита да се наложи с идеята да направим с тези пари огради на всички селски гробища в региона. Казах му, че няма как да стане и му посочих последната точка от изискванията, за да отпусне правителството пари по програмата. Там пишеше, че задължително в новопостроения или реновиран обект трябва да се постави табела, жълта на цвят, с надпис, че това е проект на правителството на НДСВ. Щеше да е голям резил да се набучат подобни табели из селските гробища и това убеди депутата да се откаже с неохота от настояването си.
Събрах заместниците си, главния секретар Добри Беливанов и Делян Добрев да решим какво да правим с отпуснатите пари. В селата не функционираха вече читалища, нямаше почти никъде действащи училища и детски градини, кръчмите бяха частни. По време на обсъждането Делян Добрев даде една свежа идея, която се възприе единодушно. Във всяко село имаше църква. Решихме да вложим пари предимно за подновяване и ремонт на църковните сгради. Натоварих Добрев да вдигне на крак отдела си и да започнат да отсяват проектите. Новината се разчу бързо. Моят кабинет бе на партерния етаж, където бе и кабинетът на Делян Добрев. Когато отивах на работа, си проправях път сред чакащите на опашка попове и имах чувството, че съм попаднал в семинария.
Нещата потръгнаха. Най-важното бе да се контролира работата по проектите, защото изпълнителите правеха невероятни глупости, за да пестят средства. Когато приключи инициативата по правителствената програма за цялата страна, се оказа, че единствено в Хасково са дадени пари за църкви. Бяхме се натъкнали на занемарени сгради, които възродихме. Заговори се на национално ниво за хасковски почин. Идеята на Делян намери истински фен в лицето на царя и когато той отпусна втори транш по тази програма, изрично посочи, че сумата остава по 10 000 лв. на проект, но, ако е за църква, таванът е 20 000 лв. Сега всички се втурнаха по нашия път, но ние направихме нещо ново, пак по идея, инспирирана от Делян Добрев. За една църква и 20 000 лв. бяха крайно недостатъчни. Затова почнахме да правим по три проекта за един обект. Отделно за сградата, отделно за дворната част, отделно за интериора. Не знам какво стана накрая, защото междувременно бях освободен от длъжност и, въпреки че на много места ме поканиха да участвам на откриването на новите обекти, някои в присъствието на царя, аз отказах.
Преди обаче да напусна поста най-ненадейно разбрах, че Делян Добрев на своя глава, без да пита никого, се е включил в състава на управителните тела на няколко неправителствени организации. Идваше някаква делегация от София и трябваше да отиде в Ивайловград на събитие под егидата на такава организация, в която участваше и Добрев. Забраних му категорично да ходи в Ивайловград. Той обаче го направи въпреки това, явно мислейки, че вече съм пътник. Не ми оставаше голям избор. Помолих Делян да ми предаде ключовете от кабинета си, отнех му всички привилегии и го пратих като обикновен служител в Гражданска защита да дава дежурства на последния етаж на сградата на областната управа. След като го бях спасил от военна служба, поне малко можеше да се научи какво значи да си наряд.
Една вечер по телефона ми се обади бащата на Делян Добрев. Руга ме, псува ме и ме обижда, че съм пратил високообразования му син да се занимава с такава унизителна работа.
Спокойно го изслушах и му казах, че няма недостоен труд и че съжалявам, понеже не съм успял да направя от сина му това, което той като родител е бил длъжен да стори.
Мина време. Отново се върнах към адвокатурата. Делян Добрев направи кариера като депутат и министър. Когато се видим, се поздравяваме и спираме да поговорим. Не го питам дали сега е по-щастлив от тогава, когато свещениците го чакаха пред вратата му. Надявам се, че докато си разменяме любезно общи думи, и двамата мислено си спомняме доброто, което сме направили със съвместни усилия и което ни свързва. Вярно, сега разказах не само за нещата, които са ми харесвали у Делян, но и за тези, с които ме е разочаровал. Това обаче не е за да го обидя или унизя. Просто съм се заел да пиша ремарки, а не некролози, за да се налага да спестявам истината.

——————————

ШПИОНСКИ МИНИАТЮРИ

Какво представлява една безмитна зона като институция, човек лесно може да разбере от самото наименование. Това е място, където стоките са освободени от мита. Нещо като хем да си в страната, хем да не си в нея. В Хасковския регион такова място е безмитната зона в Свиленград. Ако отидете там, ще видите, че това е един невзрачен ограден парцел, с импровизирана административна сграда и неугледен ландшафт.
По времето, когато бях областен управител, за мен тази безмитна зона бе много важен възел. Тя се намира на ъгъла, където се пресичат границите на България с Гърция и Турция. От гара Свиленград я деляха буквално няколкостотин метра. Идеята ми бе това място да стане средище на транспорт и спедиция на товари от целия източен свят, през Турция, до гръцките беломорски пристанища. За целта трябваше да се направи единствено жп линия от гарата на града до зоната и оттам нататък да има държавата волята да изпълни този проект.
Във връзка с администрирането на зоната в Свиленград проблемите започнаха още от встъпването ми в длъжност. Никой не се интересуваше от транспортни коридори и геостратегическа търговска проблематика. Зоната бе буквално обсебена от Фуат Гювен, когото наричаха фамилиарно Фори. Гювен бе български изселник в Турция. Легендата му бе, че се занимава с бизнес с кожени изделия, но мълвата разнасяше, че работи за турските служби. В безмитната зона той държеше бензиностанция, от която се правеха луди пари. Горивото бе съвсем евтино заради липсата на обмитяване. Тук зареждаха почти всички тирове - наши и чужди, и това гориво им стигаше чак до западната ни граница. На практика безмитната зона съществуваше заради една огромна далавера, която ощетяваше България неимоверно.
Желанието ми да сложа човек за управител на зоната, с когото да можем да преобразуваме това място в модерен транспортен център, се натъкна на съпротивата на Гювен. Намерих контакт с него, обадих му се по телефона и той ме покани на следващия ден да се срещнем на международно изложение на кожените облекла в Истанбул. Прати ми кола и следващата сутрин заминах. Изложението бе в огромно хале. Наистина имаше какво да се види. Кожени дрехи, които имитираха басма, дънки, коприна и дори фино бельо. Седнахме да обядваме с Фори в едно ресторантче на самообслужване в халето на панаира и аз му обясних какво искам да направя за безмитната зона. Помолих го да ме остави да намерим подходящ човек за управител и му казах, че неговият бизнес в зоната не ме интересува, така че няма да му се пречи. И да исках не можех да се противопоставя на безмитната бензиностанция, защото там бяха съсредоточени интересите на голяма група от политици. Гювен ме изслуша разсеяно и ми отговори, че няма как да ми помогне, защото въпросът вече е решен. Покани ме да присъствам на ревюто на неговите изделия. Инсталира ме между Жени Калканджиева и някаква друга българска ексманекенка.
След шоуто казах на домакина си, че е време да се прибирам в Хасково. Отнякъде неговите хора домъкнаха куп мъжки, женски и дамски кожени палта и якета и Фуат Гювен ми каза, че ги подарява на мен и семейството ми. Отказах. Той настояваше, че това е нормален жест в Турция, но аз му отговорих, че не съм турски валия. Тогава Фори се наведе към мен и с тих глас ми предложи да остана в апартамента му в Истанбул. Каза ми любезно, че мога да си избера момичета от манекенките и вечерта да прекарам с тях. Обясни ми, че това е много скъпо удоволствие, а и не всеки, който има пари, може да си го позволи - за специални хора е. Усмихнах се и попитах домакина си:
- Добре, Фори, а ако остана вечерта с момичетата в Истанбул, още на следващата сутрин ли ще трябва да започна да работя за турското разузнаване, или ще трябва да минат няколко дни, докато се направят снимките от оргията?
Гювен се засмя, увери ме, че няма такова нещо, след което ме придружи до колата, с която тръгнах обратно за Хасково.
Въпреки че Фуат Гювен ме отряза относно назначенията за зоната, не се отказах. Успях да уредя среща в София с финансовия министър, като се обадих на всички депутати от НДСВ от региона да присъстват на нея. Обясних на министъра идеите си, казах му, че назначеният вече от него управител преди това е бил освободен от митницата заради компрометиращи факти. Депутатите също ме подкрепиха. Срещата даде резултат. Милен Велчев ни увери, че ще освободи наскоро назначения от него шеф на зоната и ще проучи нашето предложение за друг управител. Това бе кандидатурата на Костадин Грозев, който бе предложен от депутата Чонков и бе млад и образован човек.
След няколко дни ми се обади по телефона Фуат Гювен, поиска среща и аз го приех. Той дойде усмихнат и ми каза, че след разговора с мен в Истанбул се е замислил, нямал нищо против нов управител и имал своя кандидатура. Мислех да направя като него и да му кажа, че въпросът вече е решен, но той ме прекъсна и ми каза името на неговия човек. Беше кандидатът, предложен от Чонков. Фори продължаваше да се забавлява, той искаше да ми покаже, че контролът в безмитната зона е негов и нищо не може да се случи без неговото позволение. Тогава ми мина през ума, че всички добри идеи относно зоната, които имах, са обречени на провал. Така и стана.
Освен тази в кабинета ми на областен управител с Фуат Гювен имах още две срещи. Един предиобед той ми се обади, че пътува от Истанбул към София и иска да се видим. Поканих го да ме посети. Не след дълго бе в кабинета ми. Донесе пръстена зелена стомничка с уиски „Тюламор” и луксозен локум. Поговорихме малко за незначителни неща и той поиска да ползва тоалетната. Казах му, че отвън има такава, но той настояваше да ползва вътрешната тоалетна, към която имаше врата от кабинета ми, през малката заличка, която бе свързана с него. Махнах с ръка да ползва тази тоалетна, щом държи. След минути Фори се върна, взе си довиждане и си тръгна. Месец-два по-късно се разигра абсолютно същия сценарий. Позвъняване. Пристигане. Пак стомничка „Тюламор” и кутия скъп локум. Няколко минути празни приказки и ползване на тоалетната. Когато Гювен тръгна да си върви, му казах:
- Фори, ако си прибрал вече техниката, която инсталира при първото си посещение в заличката, може да не си правиш повече труда да ме посещаваш. Надявам се с интерес да прослушате записите от тържествата по случай рождените дни на служителите, които честваме обикновено на това място.
Фуат Гювен си тръгна, без да каже дума, с обидена физиономия. А аз си помислих как като малък съм се вдъхновявал от шпионските филми и романи. Сега тези ченгеджийски трикове ми се виждаха глупави, досадни и обиждащи интелекта ми. Няма как да е иначе, ако си решил да правиш не конспирации, далавери и да ограбваш страната си, а да свършиш нещо простичко и нужно за нея.

——————————

ДУШИ ЗА СПАСЯВАНЕ

Всеки град има своите емблематични личности, които го правят неповторим. В Хасково един от най-колоритните образи бе Лудата Станка. Тя кръстосваше хасковските улици с две чанти отпадъци в ръцете си и говореше врели-некипели, примерно, че ще прави местна телевизия с Берлускони. За целта дори си бе регистрирала фирма.
Един есенен ден в качеството си на областен управител отивах да откривам учебната година в местния ВУЗ. По принцип сам карах колата си, така че стоях зад волана на паркирания пред сградата на областната управа служебен автомобил, а отзад се бе настанил заместникът ми Велин Балкански. Чакахме да дойде и главният секретар Добри Беливанов и да поемем към филиала на университета. Тогава откъм площада се зададе Лудата Станка. Тя на висок глас ме попита за някакво свое несъществуващо съдебно дело, а аз преднамерено също високо ? отговорих, че вече не съм адвокат. Леля Станка полюбопитства какво работя сега, а аз ? предложих сама да се увери, че съм шофьор. Откъм съседните кафенета избухна залп от веселие и смях.
- Така ли? И кой е този началник, дето си му шофьор, бе, Зарчев? - искрено се зачуди тя и тръгна към задната врата на колата. - О-о-о-о-о, Балкански, ти ли си, бе, пиле, голяма работа си станал, да знаеш!
Заместникът ми скри глава в дланите си и шепнешком ме помоли да потегляме по-бързо.
Друг характерен образ за града е бай Митко. Препоръчаха ми го за обща работа, докато правех ремонт на апартамента си. Попитах го каква надница ще иска. Той направи пауза, за да обмисли и да не се мине с офертата и ми каза някаква сума, която бе толкова мизерна, че едва не се разсмях. Приех, но всеки ден сам увеличавах договорения надник.
Бай Митко имаше слабост към бездомните животни. Глутница едри добродушни кучета го сподиряха навсякъде из града. Той живееше в запусната съборетина близо до центъра и гледаше там животните. Един ден дойде в кантората ми. Беше много развълнуван. Дошли от общината да му прибират кучетата. Оставих клиентите си и хукнах с него. Пред съборетината се бе събрал целият квартал. Част от хората крещяха да разкарат животните, други защитаваха бай Митко. Попитах момчетата от Общинска полиция имат ли заповед за изземването на животните. Те се смутиха от въпроса ми и полугласно ми обясниха, че председателят на общинския съвет Емил Георгиев, който се изживяваше като шеф на зелена партия, е издал устна заповед да се приберат всички бездомни животни в града. Помолих полицаите да изчакат половин час и те приеха.
Почти на бегом отидох в общината и поисках от секретарката на замкмета на града да се срещна с него. Тя ми обясни, че е невъзможно, защото бил на среща в момента с някакви белгийци. Настоях да му каже, че съм отвън. След минути от кабинета си излезе замкметът Николай Ванчев. Бяхме отдавна приятели с него. Личеше си, че е прекъснал важна среща. Обясних му за какво съм дошъл, той се плесна по челото и ме попита сериозно ли го занимавам с такива глупости. Казах му, че за първи път го безпокоя на този пост и вероятно повече няма да го сторя. Бай Митко е обществена ценност и искам да му помогна. Ванчев втренчи поглед в мен. Разбра, че говоря сериозно. Вдигна телефона на секретарката и реши въпроса по негов си начин. Обади се някъде и разпореди кучетата на бай Митко да не се закачат.
Мислех, че правя нещо за бай Митко, но се оказа по-различно. Бях му решил временно проблема, но не и проблема с отношението ни към бездомните животни. Отидох в кантората си и написах молба, адресирана до председателя на съвета Емил Георгиев, който като еколог би трябвало да защитава животните, а не да дава устни разпореждания да се избиват. В молбата заявих, че може да се счита, че всички бездомни кучета в Хасково са мои, така че да не се пипат. След време срещнах в едно кафене Георгиев, той ми рече напосоки, че трябва да платя около един милион лева такси за кучетата, които съм обявил за своя собственост. Отговорих му, че ще го направя, но искам да ми посочи бездомните животни по индивидуализиращи белези, за да не взема да платя таксата на някое куче, което си има собственик. Историята се разду и един ден на последната страница на „24 часа” публикуваха дописка за моята молба до съвета да взема под опека бездомните кучета. Не е за вярване, но започнаха да ми звънят хора от цялата страна, които индивидуално спасяваха бездомни животни, и да ме поздравяват.
Бай Митко дойде после още веднъж в кантората ми. Едното му око бе подуто и той не виждаше с него. Бе се опитал да иде на очен лекар, но го бяха изгонили заради скитническия му вид. Взех го със себе си и отидохме при моя приятел д-р Пейчев. В хубавия следобед той пиеше бира на двора си. Обясних му, че и бай Митко ми е приятел. Лекарят го погледна и ми каза, че това е херпес зостер. Появил се е на лошо място. Каза, че може да се оправи с инжекции и ме попита дали съм склонен да ги купя. Разбира се, че ги купих, а докторът се ангажира всяка сутрин, преди да отиде на работа в отделението по хемодиализа, където бе шеф, лично да поставя инжекциите на бай Митко. Процедурите спасиха окото на приятеля ми.
Днес срещам твърде рядко този човек. Преместил се е и живее някъде почти извън града. Понякога вечер съм го засичал да чака в „Кауфланд” да намалят хляба, за да купи за кучетата си. Обикновено вадя по някой лев от джоба си, давам му го и по този начин опитвам да си купя малко спокойствие за съвестта си.
Друг образ, за когото се сещам, е Тоско. Може да го видите почти всеки следобед да седи на перваза на витража на култовото кафене „Бамбука”, което сега се казва другояче. Често ме спира и ме пита защо градът не се очиства от корупцията и некадърните си управници. Вдигам рамене - на града мога да помогна толкова, колкото и на бездомните кучета, взети в цялост. Все пак ми става забавно, че докато всички останали минувачи се интересуват от дребните си, делнични, лични грижи, Тоско е погълнат от големите проблеми на обществото. По този повод си спомням онзи знаменит Вазов финал от „Под игото”, където се казва за Мунчо, че само един луд се е осмелил да протестира.
Напоследък в Хасково се произведоха на неясни основания много почетни граждани, които с нищо значимо не могат да представляват града. Струва ми се, че хора като Лудата Станка, бай Митко, Тоско заслужават много повече тази чест. Не само защото наистина са една емблема на Хасково, но и защото осмислят нашата връзка с този град. В крайна сметка ние се съизмерваме като граждани, освен с всичко останало, и с отношението си към бездомните животни и странниците, които са край нас и които не всички и невинаги забелязваме. Затова понякога, когато според силите си се опитваме да помогнем на тези същества, трябва да си даваме сметка, че става въпрос за спасяването не непременно на тeхните души, а по-скоро на нашите.

——————————

ОТ АДВОКАТСКИТЕ КАНТОРИ

Сякаш не преди десетилетия, а вчера бе денят, когато станах един от хасковските адвокати. Тогава повечето кантори се намираха в Бизнес центъра. Можеше да се наемат на прилична цена от общината, защото кмет бе Стоян Илиев, известен адвокат-цивилист, който не бе забравил, че е един от нас. Успях да взема кантора, която преди мен държаха братята Вълчо и Димо Стоянови. И двамата бяха потомствени членове на земеделската партия. Най-отгоре на шкафа остана от тях подпрян на стената черно-бял портрет на Александър Стамболийски. На няколко пъти предложих на предшествениците си да си го приберат, но те така и не го направиха. Междувременно Димо Стоянов премина в редиците на други партийни формации и аз един ден, когато бях сам, без колегите си от кантората, се обърнах към портрета и му казах:
- Моите уважения, г-н Стамболийски! Никой от тази кантора не е земеделец и не сме ти се вричали във вярност, но нямаме намерение да те изхвърлим, след като вече сме те заварили тук.
Не само аз, а много други колеги по онова време смениха кабинетите си в съдебната палата с адвокатски кантори. Тодор Ташев бе председател на районния съд. Безупречен администратор. Тогава още нямаше компютри и всичко в канцелариите се водеше по азбучни книги и регистри. Обикновените граждани не си дават сметка колко важно е да функционира добре съдът като канцеларии и служби. Не на всеки ще се наложи да се разведе или да осъди съседа си, но почти на всички ни се е налагало да се снабдяваме със свидетелство за съдимост. Тодор Ташев бе направил така, че съдебната бюрокрация работеше като добре смазана машина.
Бях млад прокурор и вкарах в районния съд обвинителен акт срещу един пенсиониран зъболекар, който бе вдигнал скандал в квартален супермаркет и бе ударил без всякакво основание една от касиерките в магазина. Видях, че делото ще се гледа от Тодор Ташев. Това дълбоко ме усъмни, защото той като председател на съда рядко поемаше дела в качеството си на редови съдия. Влязох в кабинета му на партера. Той ме прие седнал зад бюрото си. Казах му, че подозирам защо е разпределил на себе си това дело и ако има намерение да оправдае обвиняемия, ще вдигна доста шум. Ташев се ядоса и повиши тон. Каза ми, че няма да позволи вчера завършил юрист като мен да го заплашва. Спокойно му отговорих, че нямам намерение да го плаша. Просто не искам да има безнаказаност. Ако съществува някаква причина да е снизходителен към зъболекаря, няма да имам претенции, дори да му наложи глоба.
След няколко часа започна делото. Когато председателят на съда прочете присъдата с определената глоба, видях в очите на подсъдимия неприкрита изненада. Явно очакваше друг резултат. Ташев остави листа със съдебния акт настрани, свали очилата си, посрещна спокойно погледа на зъболекаря и му каза:
- Постъпил си изключително грозно спрямо това младо момиче и заслужаваш наказание. Вярно, само глоба е, но не бива да ти се разминава без нищо. Така е справедливо!
Мълчах на прокурорската банка и мислено аплодирах Тодор Ташев. Той си бе послужил почти изцяло с моите думи, но бе вече лично убеден в тях и в необходимостта да осъди зъболекаря. Не за друго, а защото бе честен човек, просто някой трябваше да му напомни, че има смисъл да е такъв.
Освободиха го в началото на 90-те години, покрай чистката в съдебната система. Той ми разказа как, като разбрал, че е нарочен за уволнение, отишъл да говори с министъра на правосъдието Светослав Лучников да го освободи по взаимно съгласие. Взел сутрешния автобус от Хасково и около 9 часа бил при секретарката на министъра. Представил се и казал, че иска да се види с него. За изумление на Ташев секретарката го вкарала в кабинета на Лучников, без да предупреди шефа си. Той четял на бюрото си някаква преписка и пиел водка с кока-кола. Обяснил на Ташев, че няма нищо против него, но не е по силите му да спре политическата метла. После бързо се разбрали за прекратяване на отношенията им по взаимно съгласие и министърът поръчал на секретарката си да донесе водка и кола и на хасковския си колега.
- Аз го псувах този човек, като разбрах, че ме е нарочил за уволнение - разправяше ми сетне Ташев - а той даже водка ме черпи.
Докато бе председател на районния съд, Ташев бе неразделен приятел с Владимир Дамянов - известен хасковски адвокат, който произлизаше от стар буржоазен род. Владо бе несъмнен професионалист и в наказателното, и в гражданското право. Обичаше да казва, че заради клиент не би си развалил отношенията с колега. Аз съм на малко по-различно мнение. За мен клиентът винаги е бил най-голямата ценност и съм бил готов да воювам с всеки заради каузата да защитавам човека, който се е поверил в ръцете ми. Разбира се, споделям мнението на Владо Дамянов, че дори да отстояваш позиция, няма смисъл да се караш по този повод с колеги. Все пак това е работа и няма нищо лично.
Спомням си едно свое дело. Баба и дядо от цигански произход от Симеоновград гледаха като приемно семейство двете си внучки. Формално погледнато, те дори не им бяха внучки, защото генетичният баща, който бе син на бабата и дядото, не фигурираше в актовете им за раждане. Майката ги бе захвърлила и социалните ги бяха дали на бабата и дядото да ги отглеждат като чужди деца. В един момент обаче вятърът бе довял отнякъде майката отново в градчето. Тя бе поискала дъщерите си заради парите, които се полагат за детски, и социалните служби се опитваха да предадат децата отново на майката. Заведох дело от името на бабата и дядото срещу Социални грижи. Малко преди началото на процеса пред залата се появи Владимир Дамянов. Обясни ми, че е назначен за служебен защитник на двете момиченца. Обърна се към мен и ми каза:
- Зарчев, няма да ти се противопоставям, но не мога и да ти помогна. Знаеш, че не искам да влизам в конфликти с никого. Ще кажа, че предоставям на съда да реши делото, както намери за добре.
Отговорих му да не се притеснява. Неговото участие беше формално и без друго не очаквах помощта му. Процесът се получи много зрелищен. Бях довел бившата кметица на града да свидетелства в полза на дядото и бабата срещу социалните служби. Имаше нещо много човешко и драматично в това дело, в което трябваше да се реши съдбата на децата, за които единствените близки хора на този свят бяха бабата и дядото. Последен следваше да говори Владо Дамянов. Той застана на банката и тихо каза:
- Уважаеми съдии! Аз възнамерявах да пледирам, че предоставям на вас да решите, но като виждам как за тези деца милеят единствено за бабата и дядото, Ви моля да ги дадете на тях.
Приближих се до Владо и демонстративно му стиснах ръката пред всички. Не за това, че беше взел позицията, която аз защитавах, а заради самия него. Съдбата на децата беше го трогнала дотам, че той, макар и на преклонна възраст, бе ревизирал философията си да не поема излишни рискове. Все пак има каузи, за които заслужава да се противопоставиш дори на целия свят.
Днес, когато си спомням за годините, когато бях млад адвокат, а покрай това се сещам и за такива прекрасни колеги като Тодор Ташев и Владо Дамянов, мисля, че вече е дошъл моя ред да уча младите на мъдростта, че понякога в едно съдебно дело, а и в живота въобще, е по-важно да предолееш не противника, а самия себе си.

——————————

КРЪГОВО ДВИЖЕНИЕ

С непостижимата си изискана ирония в един свой разказ Ъруин Шоу твърди, че ако прекараш целия си живот в леглото, всички жени, които ти трябват, ще минат от там.
Заедно с други колеги от Хасково се озовахме в Одрин като официални гости на тържество на тамошните адвокати. След официалната част вечерта ни поканиха в изискан ресторант, намиращ се на брега на Марица. Докато вечеряхме, си спомних как неколкократно съм бил на това място като областен управител с моя колега, валията на Одрин - Мироглу. Веднъж на един голям прием пак в същия ресторант, който взеха участие Соломон Паси като външен министър и турският му колега, се приближих до Мироглу и му казах, че ще се прибирам към Хасково. Той ми рече, че не е редно да го изоставям в такъв напрегнат за него момент. Тогава в Одрин имаше един сносен хотел и му признах, че там леглата са много малки и са неудобни за високия ми ръст. Валията каза, че няма никакво намерение да ме настанява в хотела, а ще му бъда личен гост в резиденцията. През нощта аз и Митко, шофьорът ми, спахме в луксозната резиденция на Мироглу, а външните министри трябваше да се задоволят с условията в хотела. На сутринта, когато турският ми колега изпрати гостите си, ме заведе да закусим в дома на ректора на местния Тракийски университет. Качих се в мерцедеса при Мироглу и ни откараха в скъп жилишен квартал на Одрин. При липсата на преводач мобилизирах почти целия си запас от турски думи и казах: „Чок гюзел махала/ много хубав квартал/”. А турският ми колега процеди през зъби: „Капиталисти!”
С Мироглу бяхме много различни. Той бе професионален политик от кариерата, а аз самодеец в тази област, дошъл за малко от адвокатското поприще. Той бе попрехвърлил средната възраст, а аз бях към четиридесетте. Оказа се обаче, че нещата, които ни свързват, са много повече от нещата, които ни разделят. Също както при двата ни народа.
Вече не бях областен управител. Броени дни, след като на стола ми седна заместникът ми Велин Балкански, той бе отишъл на посещение в Одрин. След завръщането шофьорът Митко, който сега караше новия губернатор на Хасково, ме потърси. Разказа ми, че когато пристигнали пред валийството в Одрин, високопоставени чиновници посрещнали новия му шеф. Митко останал да пуши при турските си колеги шофьори. Тогава към него се приближила жена, говореща български, и го поканила да я последва през задния двор на сградата. Въвела го в някаква стая. В нея го очаквал Мироглу. Митко се втрещил, бил на аудиенция при самия валия, дори не знаел къде през това време са настанили Велин Балкански. Мироглу го разпитал за мен, поинтересувал се с какво се занимавам след освобождаването ми, как се чувствам и го изпроводил, като ми пратил по него много поздрави.
Няколко месеца по-късно при мен се появи клиент, на когото по неясни причини турците бяха задържали камион на Капъкуле. Обадих се във валийството на телефона на секретарката на Мироглу, която знаеше български, и поисках среща с него. Обясних, че няма да му отнема повече от четвърт час. След известно време секретарката ми върна обаждането. Каза, че валията е на някакво заседание в този момент, иначе много искал просто да ми чуе гласа по телефона, без да разбира какво му говоря. Обясни ми, че мога да го посетя след два дни в 11 часа и специално ? е поръчано да ми каже да отделя няколко часа за срещата, а не петнайсет минути.
В уречения ден бях на българската граница. Никой вече не ме помнеше тук и не можех да разчитам на специално отношение. Наредих се с личния си фолксваген зад българи, които бутаха с рамо изключените си от скорост автомобили - всяка капка гориво им беше ценна, защото го продаваха изгодно, като идеха на турска територия. Преминах граничния контрол и поех към турския пункт. На последната бариера изскочи български служител с разкопчана униформа и ме попита на „ти” къде съм тръгнал. Рекох му, че той е последният българин, когото виждаме на излизане от страната, и може да се държи малко по-учтиво. Обясних ме, че отивам на среща с одринския валия. Човекът ме погледна презрително, направи кисела физиономия и махна с ръка да продължа. На турска територия ме очакваха. Докато ми оформяха документите, ме почерпиха с чай. След това две полицейски коли с включени сирени ме ескортираха до валийството в Одрин.
Мироглу ме чакаше отвън. По дипломатически протокол такава чест губернаторът отдава само на министър. Но в този момент ние не бяхме настоящи или бивши областни управители, а просто приятели. Прегърна ме и ме въведе вътре. Поговорихме. Обясних какъв е проблемът, той накара да доведат отнякъде местен адвокат, който ни прочете закона и обясни ситуацията, и в крайна сметка решихме благоприятно случая. После Мироглу ме заведе в същия този ресторант край Марица. Хапнахме там и говорихме за минали случки, докато реката бавно влачеше водите си. Тръгнах си и двете полицейски коли отново ме придружаваха. Когато стигнахме границата, по стар обичай турската пилотна кола ме подведе към платното на излизащите от България автомобили. По този начин се избягваше чакането на опашката на влизащите. От първата будка на граничния пункт излезе същият служител, който ме бе изпратил преди няколко часа. Той разтърка недоумяващо очи, чудейки се какъв е този син фолксваген с хасковска регистрация, ескортиран от две турски полицейски коли. Обърна се към мен и през отворения ми страничен прозорец ме попита учтиво:
- Извинете, Вие кой бяхте?
Всичко това ми мина през главата, докато вечерях в ресторанта с турските адвокати. Започнах да заговарям един по един всеки от тях и да ги питам някой не разполага ли със сегашните координати на Мироглу, той вече отдавна не бе валия на Одрин. Колегите си спомняха, че е имало такъв човек, но никой не знаеше какво се е случило с него. Стана ми тъжно - нямам толкова много приятели, че да мога лесно да прежаля отсъствието дори на един от тях. Излязох от ресторанта отвън на стълбите и си спомних, че това бе мястото, където Мироглу ме помоли да не го изоставям сам в домакинството му на външните министри на България и Турция. Запитах се на шега дали не е най-правилно да застана на това място и да стоя дотогава, докато той се появи отново. Защото, ако не отстъпваме от позициите си, това не означава, че не се променяме. Просто, ако наистина стоим и не дезертираме от рубежа, който сами сме си избрали за своя Гологота, то неизбежно светът се завърта около нас и нещата, и хората, които са ни необходими, ни спохождат.

——————————

МЕЖДУ ЕТАЖИТЕ

Пътувах по работа от Хасково за Варна. Малко след Котел счупих опорна ролка и скъсах ремък. Дребна авария, но, за да се отстрани, трябват резервни части. Обадих се първо за помощ в Сливен на Иван Благоев, после на Минчо Спасов в Ямбол. И с двамата бяхме колеги на двойно основание - веднъж като областни управители, втори път като бивши адвокати. Иван любезно ме уведоми, че не може да ми помогне, а Минчо ме успокои, че ще направи каквото може и така и не ми се обади повече. Иди разчитай на адвокати - останах си на пътя. След няколко седмици Минчо Спасов ми се обади по телефона, все едно нищо не е било, и ме попита дали мога да му осигуря за служебен автомобил кола, конфискувана от митницата в Свилентрад. Странна работа! Той не можа да ми намери един ремък за опела, а от мен искаше цял автомобил.
В рамките на мандата ни с Минчо Спасов тръгнахме за Анкара за някакво безсмислено мероприятие около трансграничното сътрудничество с Турция. С нас бе и замобластната управителка на Бургас, чието име вече не помня, а също така и Емин, мой приятел, който ми помагаше много в контактите ми в Турция, защото бе председател на някакво дружество на българските изселници. Разстоянието от Хасково до Анкара бе доста дълго, но го взех неусетно, защото имаше добри пътища и карах бързо. Видимо обаче на Минчо и колежката от Бургас им бе некомфортно и, макар седнали на задната седалка, те се бяха препасали с предпазните колани.
В Анкара отидохме в българското посолство. Посланик Стоян Сталев го нямаше в момента и ни посрещна висок сух мъж с побеляла коса. Представи ни се, но така и не разбрахме какви точно са функциите му. На вечеря посланикът се появи, а също така замминистърът на благоустройството Кадир Кадир. Храната на масата бе изключително мизерна и според мен това бе преднамерено, за да ни се покаже, че сме гости от най-нисък ранг. Посланикът ни пренебрегна изцяло и водеше разговор единствено с Кадир Кадир. На следващия ден всички вкупом дезертирахме от мероприятието, защото нямаше никаква полза от него, и оставихме чиновници от турските и българските министерства да си общуват едни с други. Емин се загуби някъде, а после дойде и ми съобщи, че е уредил за другия следобед среща с турския министър на строителството. Зарадвах се, защото по този начин си организирахме програма и без съдействието на посолството ни. Похвалих се на Минчо Спасов.
На вечеря седнахме в едно ресторантче и на масата Минчо ми сподели, че се е обадил до посолството, за да покани на срещата с турския министър и Кадир Кадир. Избухнах. Нито аз, нито Емин бяхме упълномощавали Спасов за това. Той се забавляваше на гнева ми и ми се усмихваше подигравателно в лицето. След малко му се обадиха по телефона. Беше побелелият сухар от посолството. В разговора им чиновникът от легацията обясни на Минчо Спасов, че той самият ще дойде да присъства на срещата с турския министър, а Кадир Кадир имал друга програма. Обърнах се към ямболския си колега и му казах, че няма да ходим на никаква среща, защото я отменям. Емин кимна с глава, за да потвърди. Челюстта на Минчо увисна и усмивката му премина в гримаса. Помоли ме да се обадя на човека в посолството и да му кажа, че отменям срещата. Отговорих му, че това не ме засяга и той сам трябва да си оправя кашата, която е надробил.
От иронията и смеха на Спасов нямаше и помен. Притесни се сериозно. Звънна на чиновника от посолството и започна да му обяснява, че няма да има среща с турския министър, защото аз съм я отменил. В един момент Минчо запелтечи и ми даде телефона. Поех го с неохота. Оттатък длъгнестият сух мъж се опитваше да ме убеди, че срещата трябва да се проведе и той задължително да присъства на нея, защото иначе ще докладва във Външно и ще си имаме неприятности, като се приберем в България. Изслушах го внимателно, след което с леден глас, като се стараех бавно да изговарям всяка дума, му казах:
- Ти за кого се имаш? За Авакум Захов или за Емил Боев? Остави тъпите милиционерски изпълнения! Не те ли е срам да се самопоканваш на места, където не те желаят? Няма да те мъкнем със себе си, за да пишеш после доноси за нас и така да оправдаваш заплатата си..
Приключих разговора, без да дочакам отговора на събеседника си, и върнах телефона на колегата си. Той целият се бе разтреперал и бе сменил цвета на лицето си, но така повече ми харесваше, отколкото когато глупаво ми се хилеше насреща. Чак сега бе осъзнал, че е жертва на елементарен ченгеджийски номер на служителя на посолството.
Всички областни управители бяхме поканени в гръцкия град Волос на някакво събиране. Градът е едновременно на море и планина и древният мит твърди, че на това място е пребивавал навремето Кентавърът. Вечерта бе гореща. Домакините ни заведоха в приятно ресторантче на брега на морето. След вечерята се прибрах в малкия хотел, където бяхме настанени всички. Около полунощ чух силен шум и отидох да видя какво става. Бе странна сюрреалистична картина. Петима от нашите областни управители бяха заседнали между партера и първия етаж в асансьорчето, в което имаше монтирана табела, че е предназначено за не повече от трима души. Чуваха се ругатни, смехове, а дребничкият губернатор на Монтана крещеше, че има клаустрофобия. Мина около половин час, докато техниците успеят да задвижат асансьора и той акостира на партера. Вратата се отвори и оттам се изсипаха пред втрещената администрация на хотела българските губернатори по долно бельо - бяха си свалили дрехите в асансьора, защото жегата бе над 40 градуса. Четирима от тях се разбягаха по стълбите, а сто и трийсет килограмовият областен на Ловеч остана в асансьора с олимпийско спокойствие, натисна копчето и безаварийно се понесе към своя етаж.
Разказвам тези две истории, между които на пръв поглед няма нищо общо, защото те показват българския манталитет по един забавен начин. Неслучайно Алеко Константинов е описал как Бай Ганьо пътува из Европа. В чужбина българинът е склонен да прояви всички свои комплекси. Втората част на книгата обаче е озаглавена „Бай Ганьо прави избори”. Това също не е случайно, защото другото място, където българинът се изявява в целия си блясък, е политиката.
Впрочем, като стана дума за Алеко, се сещам, че той също е бил адвокат по професионално призвание като мен, Минчо Спасов и много от колегите ми областни управители от онова време. Явно ние, юристите, сме дялани камъни - ставаме за всичко. Минчо Спасов след време пое председателството на комисията по вътрешната сигурност в парламента. Сигурно му е бил полезен в това отношение опитът от контактуването му с ченгето от посолството ни в Анкара. Някои от бившите ми колеги, включително и тези, заседнали в асансьора в града на кентаврите, също се изкачиха в политическата йерархия. Аз, за разлика от тях, се върнах в адвокатската си кантора. Но не мога да кажа, че съм особено натъжен от това, също както Алеко, въпреки несретата си, е наричал сам себе си щастливец. Така е! От нас, адвокатите, може да излезе всичко. И преуспели в политиката хора, издигнали се в държава като нашата. И щастливи неудачници, които да ги опишат и да им отдадат заслуженото като карикатури на самите себе си и на обществото ни.