Христо Черняев

Никога не бях мислил, че ще пиша спомен за човека и поета ГАНКО СЛАВЧЕВ. А и това никак не е лесно, защото целият му живот (за мен той си отиде млад) е разпръснат в много кътища, села и градове, строителни обекти и военни поделения. Той се появи някак ненадейно и уви… също ненадейно изчезна като метеор, който оставя огнени следи.

Ганко Славчев живя недълъг, но напрегнат, пълнокръвен, нажежен от енергия живот. Той имаше изумително сини и дълбоки очи, пригодени по рождение да са проницателни и да гледат ведро в настоящето и бъдещето, за което бе мечтал още от най-ранните си години. Беше красив, с кръгло лице, на което сякаш бе нарисувана неговата изключително жизнена съдба.

Косата му бе светло кестенява, мека, леко разхвърляна от вятъра с когото той непрекъснато дружеше. Той беше волен човек и изглеждаше, че за него светът е малък. Имаше балканджийска кръв. Беше силен, здрав и устойчив. И упорит без предел.

Най-много го вълнуваше строителството и поезията. При силни вълнение, а то биваше много често, лицето му поруменяваше и по него се появяваха кърваво червени петна, които сетне много бавно избледняваха.

Говореше с особен, характерен само за него, тембър на гласа, с една поетична напевност, като че искаше да се усети всеки звук на думата. Затова говорът му бе нежен и дълбоко изразителен като самия него.

Това подсказва дори името му, което в този вид рядко се среща и което, ако той го кажеше, звучеше ГАНЬКО.

Ганко Славчев започна житейския и творческия си път в едно грохотно и славно време, което остави романтичния си отпечатък за бъдещите поколения и в което те винаги ще се взират със светла завист.

Време на подвизи и героика, свързано с великия Девети септември, с големите градивни години, с неостаряващия пулс на бригадирското движение.

Хора с големи сърца като Ганко Славчев рядко се срещат. Ръцете му правеха широки жестове, бяха щедро разтворени за простора, за поезията, за приятеля.

Въобще нещата при него бяха едри: силно обичаше и силно мразеше. Нещо средно и дребнаво не признаваше. Времето го бе скроило за високи дела. Който биваше с него, беше абсолютно спокоен за всичко.

На никой еснаф или хитрец „не цепеше басма”. Честен, отзивчив, трудолюбив, той се отдаваше изцяло на работата си, на творчеството. Не случайно негови приятели бяха поетите Пеньо Пенев, Усим Керим, литературният критик Иван Спасов…

Колко пъти сме вървели с него по вечерните улици на Шумен, Русе, София и Стара Загора, замаяни от стиховете на Есенин и Ламар…

А пък не помня точно къде и кога сме се срещнали за пръв път. Но във всички случаи това ще е в началото на 50-те години на миналия век, когато сме били двадесетгодишни. Мъча се да го уловя в онова време такъв, какъвто си беше - уж с юношески наивитет, а същевременно строг, мъжествен, категоричен като идеите си.

В суровото строително време той беше като у дома си. Ако си му приятел, това е завинаги. При него нямаше зигзаги. Дипломацията въобще не му отиваше.

Бързо решаваше и бързо отсичаше с мисли, с изрази, с поведение, а не беше труден човек. Такива като него са трудни само за себе си.

Мисля, че съдбата му бе отредила много по-голяма роля, много по-големи постижения в литературата, ако не беше сполетялата го кончина тъкмо по средата на пътя, когато вече бе стъпил на краката си като творец. Колоритен като човек, той беше оригинален и като писател.

Като офицер Ганко Славчев бе сторен, изпънат като пружина, но все пак личеше, че това не беше неговото призвание. И въпреки това той беше чудесен, достоен офицер, с властно обаяние. В Шумен работеше като редактор във вестника на Н-ското поделение.

Там, в редакцията, в онази малка задимена стая, той биваше в стихията си. Рецитираше наизуст стиховете си. Там, както той споменава и в своята „Книга за бедните”, за пръв път чух да рецитира поезията на своя съселянин - големия български поет Ламар.

Стъпил на стола, или на масата, той рецитираше с часове без умора, с вдъхновение. Ние се уморявахме, а той ставаше още по-разжарен.

Веднъж, на Първи май, нашият приятел публицист Бойко Диманов от вестник „Народна армия”, където работех и аз, ни покани на сватбата си в село Кюлевча. Заедно с Ганко и Евгени Михайлов (също публицист) взехме в Шумен един файтон и по прашния път стигнахме навреме на сватбата.

Опърлени от силното пролетно слънце, насядахме сред веселите сватбари и не за пръв път усещах, че Ганко е в чудесна възбуда, когато е сред хората, защото ги обичаше, защото имаше сърце, готово да побере целия свят, разбира се, без враговете си. А там бяха само приятели, отрудени кооператори, които подаваха писани бъклици.

На другия ден присъствахме на традиционния събор под Мадарския конник, където бяха разстлани големи бохчи с печени агнета. Помня хубавото настроение, помня сладкодумието на Ганко Славчев, което сродяваше веднага балканджията с мизийските равнинци. Спомени, спомени…

Защо са ни спомените, когато го няма човекът. И все пак те го възкресяват, издигат го над прахта за забравата, той заживява отново в съзнанието…

Ганко Славчев беше строител на майка България и то на различни места. Той се гордееше със строителните си години, които бяха най-голямата част от живота му. А може ли да не е горд, щом като е изграждал днешния Димитровград!

Много от стихотворенията и поемите му са на строителна тематика, в тях диша освободеният българин, който с неимоверни сили твореше новия свят - светът на социализма.

Ганко Славчев беше и си остава един пример!

…Лете или зиме, неведнъж съм ходил в командировка на строежа на Азотноторовия завод край Стара Загора. Там Ганко работеше в заводския вестник. Заедно сме се качвали по скелите на най-високия тогава комин на Балканския полуостров при коминджиите.

Шляпали сме с губени ботуши из лепкавата кал, която задържа краката като магнит. Така беше тогава. И сред това задъхано строителство - Ганко Славчев - младият талантлив поет - беше жаден за новото и му се радваше. Пулсът му беше се слял с него.

…Ганко Славчев е роден на 5 октомври 1930 година в най-бедното семейство на село Калейца, Ловешко. Родителите му са имали само един декар земя. Още дете Ганко е ратай колкото за къшея хляб. Така го заварва, гладен и бос, Девети септември 1944 година.

Удивително е, че като бригадир е ударник цели десет бригадирски смени. (Една бригадирска смяна тогава беше от два месеца.) Осемнадесетгодишен, той вече е член на Българската комунистическа партия.

Първите си стихотворения, с които спечелва редица конкурси, Ганко Славчев печати през 1949 година.

Освен поет, е и талантлив журналист. От 1969 година до края на живота си той работеше в старозагорския вестник „Септември”. Бе член на Дружеството на писателите в Стара Загора.

Приживе той издаде две стихосбирки. На първата му книга „ЗЕМЯ ЮНАШКА” (1959 г.), съдържаща предимно патриотични стихове, сме се радвали заедно с него и с нашите приятели. Заглавието на втората му книга „Когато хлябът не горчи” (1973 г.) говори за неговата съдба, за съдбата на трудещите се. За детските и юношеските си години, той проникновено и вълнуващо пише в белетристичната си „КНИГА ЗА БЕДНИТЕ” (1986).

За писателя Ганко Славчев, както и за „Книга за бедните” ми пише в свое писмо от Стара Загора нашият общ познат Атанас Дренчев: „Тази книга Ганко написа за изключително кратък срок… За два-три месеца я завърши окончателно. Направил съм запис на касетофон на нейни откъси, а също и на стихове и разговори с любими негови поети, които съхранявам като скъп спомен…

Той имаше, бих казал, жестока памет, особено за стихове. Можеше да рецитира с часове българска, руска и световна поезия.

По време на боледуването си прояви изключително мъжество и твърдост. Такова видях и у Усин Керим.

След първата операция през април 1982 година беше оптимист, но след втората през есента на същата година, той знаеше вече, че е обречен.

Бях от неколцината, които го спохождаха.”

До средата на юни 1983 година не знаех, че Ганко е болен. На 15 юни, вечерта, на честването на 70-годишнината от рождението на големия наш поет Николай Стайков, по време на една пауза в програмата, излязох вън от салона, когато при мен дойде същият Атанас Дренчев и ми каза: „Моля те, още утре иди да видиш Ганко! После… може да е късно.” Вцепених се от думите му.

В такива случаи не се пита нищо, а всичко някак се усеща. Не се върнах обратно в София, тъй като отивах на продължително пътуване из Странджа и Сакар, и на другия ден, изпълнен с най-неопределени предчувствия, търсих тази малка уличка „Райчо Николов” 14 в квартал „Кольо Ганчево”.

Тя е съвсем в края на града и трудно я намерих. Ганко там си бе направил къща, където живееше със семейството си. Жена му Пенка переше на двора.

И така няколко часа разговаряхме за минали и сегашни неща. Той се оживи, очите му светнаха и излъчваха същото синьо сияние, което помня от някога.

Когато си тръгнах, Ганко отиде в градината и набра малки пресни краставички, които, каза, че той е посял, сложи ги в една голяма кесия и ми ги подари за из път…

По-късно написах следното стихотворение, което поместих в стихосбирката си „Минзухарена земя”:

ПЪТУВАНЕ

На Ганко Славчев

Житейски пъстри въртележки…
Човешка радост, песен, скръб…
Пътуваха ята младежки
към южен край - до болка скъп.
Пътуваха. И с тях отдавна
и моя път летеше.
А Ганко тук от болест бавна
лежеше и лежеше.

Той винаги вървеше с тези,
които бяха първи. Той,
запял по-нови Марсилези,
жадуваше да падне в бой,
да легне на земята равна,
червена от череши…
А Ганко тук от болест бавна
лежеше и лежеше.

Съдба в съдбата на строежи,
той грохотно живя, все там,
където вятър леден реже
и диша се от пот едвам.
И там човекът с буква главна
коса от пламък реше..
А Ганко тук от болест бавна
лежеше и лежеше.

Пътуваха коли и хора
към Странджа; мургав от загар,
той можеше да спре в простора,
като в поема на Ламар;
той можеше със стъпка славна
да бъде с тях. - Не беше…
И Ганко тук от болест бавна
лежеше и лежеше.

Как можеше да не потегли
на път и с другите, и с мен,
та пак с едни и същи жегли
да мъкнем днешния си ден
с оная радост своенравна,
която го зовеше…
А Ганко тук от болест бавна
лежеше и лежеше.

Беше през сушавото лято на 1983 година.

А си отиде завинаги след пет месеца - на 19 ноември…

„Книга за бедните”, която прочетох след това, ми направи силно впечатление. Той целият е в нея - със живота, с характера си, с езика си, с честния си нрав, с ореола на душата си. Трудно мога да намеря думи, с които да изразя възхищението си от нея.

Направо бих казал,че такива книги - много истински, много талантливи и колоритни - се срещат рядко. Те и рядко се създават. Тя е монолитна, защото е сътворена от човек, който обича живота, хората, света.

Тази книга е изпята като лебедова песен от поета Ганко Славчев. Тя е изпълнена с чудно въображение, с богати истини, с висок морал. Това е книга, еднакво интересна и привлекателна, както за малки, така и за възрастни. Книга, която можеше да напише само той и никой друг.

И жалкото е, че не можа да я види напечатана приживе. Не можа да й се порадва. Може би такава е съдбата на хубавите книги.

Милият Ганко!