Христо Черняев

През 60-70-те на миналия век, т.е. в младите си години, често превеждах предимно поезия от руски поети.

В това влагах и любов, и творческа енергия и то ми доставяше дълбоко удовлетворение, защото по този начин се докосвах до същината на великата руска поезия, от която се учех още от ранното си юношество.

Затова именно е благодарността ми към големия поет Христо Радевски, който в издателство „Народна култура” беше редактор на книгите от редовната библиотека „Съветски поети”.

Той, както на други преводачи, така и на мен, възлагаше преводи. И така преведох редица поетични творби от Николай Зоболоцки, Едуард Багрицки, Николай Асеев, Педер Хузангай (чувашът, който законно се смяташе български племенник), творби от сборника „Завещана песен”, посветен на поетите, загинали във Великата отечествена война; отделно от това съм превеждал цели книги или цикли от Лариса Василева, Феликс Чуев, Генадий Серебряков, Анатолий Чепуров и др.

Но веднъж, превеждайки стихове от Николай Майоров, се запънах на думичката „чернобрывци”.

Заедно с Христо Радевски умувахме какво ще да е това растение, но и той, който владееше отлично руски, не можа да се сети. Обаче ме посъветва да се отнеса към проф. Сава Чукалов - известния познавач на руския и славянските езици и автор на речници от руски, украински и пр.

И така - потърсих проф. Сава Чукалов по телефона и той ме покани да го посетя в дома му, някъде над Радио София. Там отидох един късен следобед. Професор Сава Чукалов ме посрещна изключително топло.

Седнахме в гостната, заобиколени от всички стени с рафтове, изпълнени догоре с книги - на български и чужди езици. В разговора ни на чаша кафе, който трая часове, неизменно присъстваше и съпругата му. Дълго време ни отне тази думичка „чернобрывци”. И той не я знаеше.

Смъкна от рафтовете редица и руски, и украински старинни книги, но никъде я нямаше. И по някои подобия на нея,домакинът стигна до заключението, че „чернобрывци” ще е някаква трева от рода на ковилото…

Ставаше дума, както споменах, за едно стихотворение на поета Николай Майоров, където той казва „В ковило люшната степта”. Този талантлив руски поет загива на фронта едва 23-годишен.

Но този интересен случай е ценен за мен и затова, че той стана повод за едно сърдечно приятелство с проф. Сава Чукалов. Гостувах му още един-два пъти.

Трябва да отбележа, че в младите си години трудно се приобщавах към по-възрастни и известни хора от творческата сфера, но проф. Сава Чукалов умееше да предразполага за разговор, така че у тях се чувствах като при свои.

Разговорите ни засягаха различни въпроси на деня и особено за необятния свят на изкуството и културата.

Имах усета, че разговарям с един всеобхватен интелект, който не само респектира, но и привлича. Пред него чистосърдечно изразявах преклонението си пред великата руска поезия, пред Лермонтов, Пушкин и Есенин.

Наред с големите български лирици, за мои учители в поезията считах и тях; от юношеските си години почти знаех наизуст поезията на Лермонтов. Пушкин, Лермонтов и Есенин ми действаха магически и то до такава степен, че от тях не посмях да преведа нито едно стихотворение. Те ми звучаха гениално само на руски.

Професор Сава Чукалов познаваше много руски, както и съвременни български писатели и поети. Той беше стегнат, леко висок човек, с кротък поглед и с развълнуван мек глас.

С естественото си държание и обноски, с всестранния си интерес и пиетет към проблемите на творчеството и на обществото той излъчваше финес и обаяние.

Неминуемо долавях и усещах голямата му любов, както към българската, така и към руската литература и култура.

В късна полунощ той ме изпращаше до улицата. След срещите си с него винаги си тръгвах духовно стоплен, извисен и вдъхновен от неговия пример и творчески подвиг в езикознанието.

11.ХІІ.2009