Иванка Павлова

Преоткриване на Анита Коларова

Ние, българите, сме сбъркан народ. Всеки тегли в своята си посока. Имаме куп поводи за упреци. Но пък толкова талантлив народ едва ли се е пръквал на земята. Поети и писатели, певци, инструменталисти и композитори, художници, учени. С европейски, че и със световен принос. За наш срам, понякога дори не сме чували имената им…

Преподреждайки книгите си, попаднах на тъничката стихосбирка на Анита Коларова, озаглавена „Дете за празниците”. Буквално я изгълтах. Русенската поетеса е издала много стихосбирки - всяка със свой облик, всяка със своя безспорна стойност.

А после препрочетох и останалите. Така преоткрих мъдрата и дълбока поезия на Анита. Бях чела нейните стихове, ценях ги, но едва сега прогледнах за тяхната изключителност.

Аз не съм литературна критичка, а само читателка, която цени поезията. Иска ми се тези стихове да не потънат в забрава. Ето и няколко фрагмента от отделни стихотворения, които са ме впечатлили:

Небесата се пълнят с рубини,
а в жарта си, от страст обгорял,
със вълшебна лопата ги рине
до нозете ми месеца бял…

/Из „Целувка под открито небе”/

Окадена, счупена, ръждясала /…/
Тук, над теб, животът ме покръсти
и преряза
моите крила…

/Из „Монолог пред готварската печка”/

Слово гълтам като къшей топъл
и съгрявам делник вледенен,
и бабувам, щом от чужди вопли,
сто въздишки се откъртват в мен.

/Из „Време за четене”/

Богати хора - за едната чест
дете ще вземат, сякаш е булонка,
и пак на кръста с християнски жест
Исус ще разпнат като жива клонка.

/Из „Дете за празниците”/

Цитатите са от тъничката книжка „Дете за празниците”. Реших да не прибавям откъси от другите стихосбирки на Анита Коларова. А те не са малко. Една от тях е „Този шепот в мен кънти”. Написаното преди години от мене по повод тази книга дава по-пълна представа за качествата на поезията на Анита Коларова.

“ПРИПЛАМНЕ ЛИ МАГИЯТА ЗЕЛЕНА…”

Любов копнеж, любов упоение, любов вопъл, любов смирение и какво ли още не… Лирическата героиня на Анита Коларова минава през преизподнята на този божи дар - любовта. Тя извървява мъчителния път от подема на духа до бездната на страданието.

Докато четях тази книга, имах усещането, че съм свидетелка на истинска драма, постигната чрез средствата на лириката: малко думи, много заряд.

Пестеливост, богата метафоричност, завладяваща искреност, деликатна чувствителност. След последната страница у мене остана една пречистваща болка, едно своеобразно помъдряване.

Дойдох, Защото от главата до петите съм сърце - заявява поетесата в програмното стихотворение на своята изповед. В първия момент натуралистичното измерение на тази метафора смущава, но много скоро читателят усеща нейната мащабност.

Спокойно, мъдро и съзерцателно е словото в първите стихотворения. Тук всичко е все още само размишление, констатация, обобщение. Отроненото листо е въздишката на клена. Мирише на слана предчувствието нежно. Така е загатната основната тема, която ще зазвучи мощно, дълбоко и многопластово, като в симфонична творба.

Животът без любов е монотонен, лишен от аромат, макар тогава човек да е пощаден от емоционални трусове. Затова Анита Коларова има усещането, че сърцето ? като сърна примамена е притичало от тъмната гора към светлата поляна.

Поетесата е надарена с чувствителност и нежност. Това прави поезията й топла, жива, въздействаща. Усещанията на авторката са деликатни. Анита е като опната струна, готова да звънне или да се скъса. Всичко край нея оживява, придобива магическа сила, говори на свой език. Ето защо мирът на жадуваната близост с любимия е така богат на метафорични образи:

Аз усетих твоя парещ дъх,
щом под мене легнаха свенливо
меките възглавнички от мъх,
шити от гората мълчаливо.

Копнежът на влюбената жена да продължи безкрайно мигът на пълно сливане, е толкова всеобхватен, че героинята моли любимия си да не изгребва нейния дъх с пълни шепи, да не насища докрай безумната си жажда, а да умира безкрайно с възкръсващи устни над нейното тяло.

Анита Коларова умее да предаде еротичните преживявания на двамата влюбени така майсторски, че се съхранява силното внушение за страстния им порив към пълно сливане, а заедно с това картината запазва своя естетизъм и високо художествено въздействие. Това е постигнато чрез асоциацията с природни състояния:

Красив и млад (юли), той дъх пое дълбоко
и после, сред пулсации сгъстени
потъна бавно в паст зеленоока…(водата)

Друг път страстта е разкрита чрез неочаквана метафора: внезапни рози ритъмно избухват. Натрупването на съгласни “з” и “р” създава усещането за напрегнат ритъм на сърцето, за взрив на чувството. Умението на авторката да мисли образно и да чувства метафорично е безспорно. Нейните спонтанно раждащи се находки са заредени с изящество:

Белна зъб над гръд, подпали мрака
и коси изпъна женски грях.

В повечето случаи става дума за истински открития: песъчинка руса, лумва крясък, дрезгавина преуморена, гъвкава виновност.

Любовната игра има своите нюанси. Тя наранява и възкресява, поглъща ни, прави ни единни и цялостни, превръща ни в руини, в съсипии. Вечната борба на мъжкото и женското начало е предадена от Анита невероятно точно и изразително:

твоето леко приплъзване,
моето гъвкаво бягство…

Лирическата героиня познава отровата на ревността, болката от охлаждането на чувствата, мъчителното съзнание, че друга жена владее сърцето на любимия: тя неговите мъжки сънища опложда; тя е ракия люта, скришна мъжка глътка, огнен обръч.

Тъмната власт на жената изкусителка я прави желана, носи на мъжа забрава и самочувствие за сила, за способност да покорява и да владее, докато доскорошната любима е като светлина, която ослепява…

Предателството и измяната дълбоко нараняват сърцето. Споменът за скъпия човек, а може би и самият той, има вкус на отрова, на сълза и слънце. Горещите сълзи са се превърнали в едничка капка сол.

Разлюбената жена ще трябва да открие лек за страданието си, като намери опора в самата себе си, да надмогне болката си, да свикне със самотата, макар че спомените се завръщат по заздравелите места.

Драмата е стигнала своя завършек. Кръгът е затворен. Но в душата на читателя не остава потиснатост, а усещане за извисеност и духовна сила. В това се състои посланието на книгата - любовта руши, но и извисява. Благословен божи дар, който отключва извора на сърцето и го прави щедро и всеотдайно.

Сега, от висотата на своите 77 години, аз си задавам въпроса: „Къде сте Вие, литературни критици?”. Едва когато някой творец се пресели в отвъдното, има плаха вероятност да бъдат оценени забравените бисери. Или те ще послужат за нечия дисертация, която малцина ще прочетат.

Мнозина познават и ценят Анита Коларова преди всичко като авторка на превъзходна литературна критика. Напълно заслужено! Тя съумява така интелигентно и задълбочено да вникне в най-тънките нюанси, в най-деликатните пластове на поезията!

Та ето тази тревога ме накара да споделя размислите си с Вас, поклонници на поетическото слово, които още намирате в него живителни глътки за духовен и за емоционален полет.