Виолета Бончева

ВОДИ НАВЪТРЕ

Да помълчим до рибите
или да търсим памет в пясъка измит,
да прекосим ревнивата гора,
пътеките тревясали -
изсъхналия дънер на скръбта
дали ще можеш да изтръгнеш
и да направиш лодка на спасението?

Ще съблечем сатенения облак
за платното
и ще пристигне оня вятър,
когото само ти познаваш,
с когото се люлеехте
по клоните на детството
до Другия живот
и по-нататък.

Сега улавям вятър
само в мислите си,
косата ти е гъстата гора,
която се отдалечава,
а ризата ти -
езерото Синьо,
което няма да преплувам.

СВИДЕТЕЛ

Видях ръцете на нощта - зелени,
обветрените й коси видях -
купчина водорасли разпилени,
посипани със ароматен прах.

И удивена утрото дочаках
до океана, потопен в лазур,
над който се разпръсна после мрака
под слънцето, повлякло мокър тюл,
на булката - водата непокорна,
която го окъпа, потопи,
обгърна го, разпенена и волна
и синята си мощ му подари.

Завлече го през тъмните подмоли
до дъното, потънало във мрак
и осветиха слънчевите шпори
любовното им ложе.

После пак…

С набъбнали и уморени устни,
дочака залез ярката звезда,
с последни сили вдигна се и спусна
над океана огнени крила.

Ах, тази сватба всеки ден се случва!
Светът не забелязва. Затова
понякога от слънчевия ручей
се спускат сини капчици вода…

ПО ПЪТЯ

По пътя към малките часове минавам от тук.
Улицата ме дърпа сънлива и мокра,
и внезапни прозорци, като оцелели след битка очи,
уцелват очертанията на стъпките ми самотни.

Фенерите притъмнели къпят стъклата си в звън,
дълбок небесен поток отгоре плиска.
Той влачи зелени мъгли и мирис на сън,
тънък дим от угаснали в тъмното искри.

Разплита килим завоят. Акорд и глас -
глас, който къса парчета от плахи пера на птици.
Колко дълго вървях, колко още има, не зная аз -
мрачно и мокро е, като в кучешки зеници.

Приютена в мен надежда някаква се обажда,
събира клечки за жар, палва огънче бледо.
Тази улица изглежда до края на Света продължава
и всичко, което се случва на нея,
не е за последно…