Виолета Бончева

Пристигна в Атина, изпълнен с надежда, както всички свои приятели, които легално преминаха тогава гръцката граница. Имаше добра професия, типична за страните от Ориента - майстор на обувки, един от онези специалисти, без които не може да се завърши нито една обувка, понеже той беше последният във веригата, който я монтираше с машина.

През годините, в които учеше в гимназията, помагаше на най-първия майстор на обувки в своя квартал, припечелваше по малко пари, докато се учеше на сръчност.

После, когато спести достатъчно, заедно със своите братя, откри работилница и магазин, където продаваше ръчно изработените обувки.

Самил, така се казваше младежът, нае малка къща, близо до центъра на Атина, където се намираше и работният цех. Понякога му харесваше да се разхожда сам по брега на морето. Съзерцаваше чайките, които като бели облаци прелитаха над водата.

Харесваше му мириса на сол и свежестта, която вълните носеха от далец… Понякога се отбиваше от пътя си, за да влезе в една арабска гостилница, откъдето си купуваше храна, типична за родната му страна.

По този начин се чувстваше по-близо до своите корени и вкусове. В момента беше част от един друг живот, без своята скъпа фамилия и единственото, което му даваше сили и спокойствие, за да прави живота му поносим, беше мисълта му за своите.

Знаеше, че един ден ще се върне в родната Сирия и това ще бъде завинаги.

Разхождаше се с такива мисли, следвайки ежедневната рутина, без да знае, че го очаква една голяма изненада, една среща, която по-късно щеше да се превърне в негова съдба.

Изненадата се казваше Марика, едно усмихнато и симпатично момиче, което с удоволствие прие предложението на Самил да я придружи до дома й…

Когато я видя за пръв път, той разбра, че срещата не беше случайна. Усещаше, че познава това момиче от някакъв отминал живот сякаш или беше героиня от някакъв негов сън, която се появи в онзи момент.

Оказа се, че Марика е унгарка, възпитана в едно общество, което години назад строеше система, която направи хората равни. Нямаше социални класи, нито аристокрация и отношенията бяха директни, безусловни.

И всъщност това беше едно от нещата, които покориха Самил. Сякаш до него вървеше истинска вълшебница. Освен това, тя имаше дълга и руса коса и светлозелени очи… Самир чувстваше погледа й като небесна ласка.

Влюби се в нея и тя се влюби в него.

Скоро след това заживяха заедно, в къщата на Намил. Вероятно проблемите, които се появяваха всеки ден, ги правеха все по-единни и влюбени един в друг.

В онзи въпросен ден, Самил се върна от работа видимо развълнуван и постави върху масата пакет.

- Знаеш ли какво има тук - попита Марика.

Марика вдигна рамене, докато размисляше, без да улови онова, което трябваше да й подскаже. Тогава Самил отвори пакета и извади от него чифт детски обувки и друг, за своята обичана Марика.

Тези - каза той, сочейки детските обувчици - са за детенцето ни, когато се появи един ден, а другите са за теб, специално за деня на сватбата.

И зачакаха този щастлив ден, подготвяйки документите си - един дълъг административен процес. Между другото, Марика вече купи своята рокля - скромна, но едновременно с това - прекрасна.

И точно тогава дойде лошата новина: бащата на Самил беше много болен, почти на прага на смъртта. Цялото семейство го очакваше, за да се сбогува с него…
…
Марика го изпрати до летището и после се прибра сама и тъжна у дома, задавайки си въпроса - как по-бързо и неусетно биха могли да се стопят дните на раздялата.

Първият разговор, който тя прие, беше от летището на Алепо, родния град на Самил.

По-късно й се обади от дома си. Говореха винаги, когато това беше възможно, обменяйки си информация от ден за ден, украсена с много нежни думи, пълни с любов и нетърпение. Разговаряйки със своя любим, Марика слагаше дланта на ръката си върху своя корем, където пулсираше един нов живот. Милваше обувчиците, направени от Самил, бащата на нейното бебе, задрасквайки един по един дните от календара.

След почти двадесет дни, отново пристигнаха лоши новини: първата беше свързана с кончината на бащата на Самил, а втората - а началото на войната в Сирия.

Дните минаваха, а разговорите ставаха все по-кратки, докато окончателно прекъснаха. Като че ли целият свят изчезна. Напразни бяха опитите на Марика да се свърже със Самил.

Така минаваха дните - без каквото и да е общуване, без да знае за промените, които ставаха там. Само новините от радиото и телевизията информираха за броя на жертвите от войната…
…
Беше майски следобед, час, в който залезът си играеше със сенките на дърветата и с белите облаци над морето, милвайки с лъчите си от злато гребените на вълните. Те се разбиваха с плясък и така поздравяваха брега.

Една млада жена се разхождаше бавно, държейки за ръка своето момиченце с чупливи, кестеняви коси, с големи и тъмни очи, в които се кръстосваха последните лъчи на слънцето.

Изведнъж една вълна се надигна и с все сила се плисна върху камъните по мократа ивица. Между нещата, които изхвърли, се намираше и един чифт обувчици, здраво завързани една за друга.

Момиченцето пусна ръката на майка си и хукна да види онова, което вълната изхвърли. Наведе се, взе обувчиците и рече:

- Изпрати ми ги моят баща, Самил, специално за куклата ми. На мен няма да ми станат, аз съм вече на три годинки…