Лалка Павлова

850 години от рождението на българския цар Калоян (1168 - 1207)

Българският народ е създал една удивителна приказка, която идеално „пасва” на водещите образи в романа „Солунският чудотворец” - приказката за тримата братя и златната ябълка. Ако се опитаме в образа на златната ябълка да видим символ на възкресената на картата на света и официално призната от другите държави България, то и тримата братя Петър, Асен и Калоян бихме възприели като български владетели, положили неимоверни усилия за постигането на тази заветна „златна” цел, но мечтата успява да превърне в реалност най-малкият от тях - КАЛОЯН.

Може би точно поради това в народната памет именно неговият образ е митологизиран и вплетен в поредица от легенди, песни и предания - в легендата от село Гранит, представяща детайли от лобното място на Калоян; в поредицата от „Легенди за Търновското царство” и в народната песен, разказваща за коварната изневяра на царицата, влюбена в Калояновия пленник Балдуин; в преданието, наречено „Калояница”, описващо последния поход на българския цар към Солун, когато конят му се спъва и счупва крака си - придружаващите го велможи се опитват да го убедят, че това е лош знак, но възседнал друг кон, Калоян продължава пътя си и по време на обсадата на Солун е убит; та дори и в гръцката легенда, представяща религиозната версия, че Калоян е убит от Свети Димитър Солунски, дошъл да накаже царя заради жестокостта му и да спаси своя град от гибел.

Семантичните пластове на целия роман „Солунският чудотворец”, независимо от представения исторически момент, по някакъв свой начин винаги извеждат на преден план образа на Иваница - Калоян.

Дори и на композиционно равнище този факт е откроен чрез разделеното на две части съдържание на повествованието, като първата обхваща царуването на Асен и Петър, но неизменно покрай тях „кръжи” непълнолетният им брат Иваница, докато втората част изцяло е обвързана с делото на владетеля, държавника, дипломата и военния стратег и пълководец Калоян.

Именно той осъществява мечтата на своите по-големи братя и превръща суверенна България, призната от другите държави в Европа, в доминиращ политически фактор на Балканския полуостров.

Обхващащ 22 години от живота на Иваница-Калоян, романът „Солунският чудотворец” би могъл да бъде определен и като роман за цар Калоян, „император на българите и власите”, както се подписва под благодарственото писмо до папа Инокентий III.

Обикновено, когато говорим за такъв дълъг период от живота на един герой, казваме, че писателят го е представил в процес на развитие. Мутафова обаче категорично игнорира всякакви възможности за подобен род определения за личността на Калоян.

Още от ранната си юношеска възраст той е изобразен като зрял, здравомислещ млад мъж, който знае какво ще осмисля целия му жизнен път. Точно поради това на подигравката на Борил, подслушващ зад вратата предсказанията на старата врачка, непълнолетният Иваница уверено заявява: „Кълна се в Свети Димитър и в Пресветата Троица, че ти някога ще целуваш багреницата на цар Йоан!”

Именно бъдещия цар на България вижда в него и брат му Асен, отказвайки да го вземе със себе си в Константинопол. Познавайки упорития му нрав и безрезервно разчитайки на него, Асен го възпира с думите: „Ако не се върнем, кой ще ни замести? Кой ще продължи делото? - Иваница разбра и наведе глава.”

Силният му характер, неговата волева натура, готовността му с риск на живота си да бъде полезен на общото дело, способността му в негово име да взема решения, въпреки неизвестностите на онова, което го очаква, проличават с особена сила в момента, когато Исак I Ангел предлага да освободи пленената царица Елена и малкия Йоан Асен, ако получи друг заложник, „равен по знатност на тях”.

Иваница предлага себе си за заложник в непознатия чужд град, защото приема това като свой неотменим дълг - двамата му по-големи братя в този критичен за народа и свободата на българската земя момент са по-необходими тук, в Търново, те трябва да продължат битката за възкресяването на българското царство.

Неслучайно Мутафова отделя цели 55 страници печатан текст за почти двегодишния престой на Иваница в Константиновград. Именно тук, в страната на златото, жените и човешките наслади, съдбата проверява силата на неговия характер и верността му към генетичния код, който носи в кръвта си.

Този период от живота му би могъл да бъде възприет като своего рода изпитание на българския Иисус в пустинята на съблазните. Основният похват за изображение е контрастът. Още първото докосване до „зеницата на света”, до „градът на градовете” Константинопол, предизвиква в душата му „едновременно възторг и мъка”, свързани с тревогата за „бедните жители на хемската земя”, които са решили „да разклатят вековната империя на Константин”.

Нито за миг обаче той не допуска в съзнанието си мисълта за неуспех както на делото, така и на своя принос в него: „Великият Визанс ще бъде сломен от нищожните българи. Някога този град ще тръпне пред тогова, който сега иде като неизвестен, безпомощен юноша. Защото в жилите на презрените българи тече млада и буйна кръв, която не може да откупят всички несметни богатства на стария, немощен Визанс.”

За да открои стигащата до фанатизъм преданост към всичко българско, в повествованието си Мутафова отделя широко място на описанията, представящи несметните богатства и великолепие на този древен град, който Исак Ангел поставя в ръцете на Йоаница, за да го спечели на своя страна.

Дори му предлага да го назначи за владетел на Теодосиополската стратегия в Армения и да му даде за жена племенницата си Евдокия с „една зестра от хиляда ливри пеперси”, но младият княз без колебание отговаря: „Аз имам само едно отечество. В деня, в който се убедя, че само аз преча на братята си да подновят борбата - в този ден няма да бъда жив.”

Думите му не само прозвучават като заплаха към императора, но и подчертават нещо много важно, което предопределя посоката на жизнения път на бъдещия Калоян - над всичко (богатство, власт, пари, жени), стои един кумир, една икона, пред която той с религиозно благоговение полага своя живот - България.

Важен момент от тази част на повествованието представлява посещението на прочутата в Константинопол черква „Седемте престола”, в която се намират гробниците на василевсите. Застанал пред саркофага на Василий Българоктон, Иваница внезапно си спомня завета на „стария болярин Тодор, баща му”, който в предсмъртния си час ги заклева: „Помнете сто и петдесет години тегла на българския народ, отмъстете за ослепените войници на Самуил, отмъстете на Българоктона, на Българоубиеца.”

Тези думи, поставени в сърцето му като печат от бащин завет, следват Иваница - Калоян през целия му живот като свещена клетва и го превръщат в Ромеоктон, в Ромеоубиец.

Втората част на романа изцяло е подчинена на дейността на държавника Калоян, поел управлението на българското царство след насилствената смърт на двамата му по-големи братя Асен и Петър.

В първата си реч пред болярите той се изявява като владетел, който обединява в себе си най-добрите качества на своите предходници - действен, твърд и непоколебим в решенията си като Асен, но и мъдър, дипломатичен като Петър.

Неслучайно народът прибавя и към неговото име определението „кало” - Калоян като Калопетър, т.е. умен, мъдър и далновиден.

Още с появата си пред болярите той упражнява магнетично въздействие върху тях - фигурата му излъчва силата на дух, сякаш дошъл от някакво друго измерение и обхванал цялото пространство на залата:

„Това не беше Иваница. Това беше друг някакъв човек. Нов, непознат, който ги пронизваше с хладното, жестоко око на хищник, докато по страшната дъга на сключените му устни трептеше мълчалива тайна. Странен хлад пробягна по лицата на всички. Изведнъж залата стана огромна и празна. Я нея живееше само този поглед, който приковаваше, обезволяваше, унищожаваше. Внезапно болярите се почувстваха жалки, изгубени в тая зловеща тишина.”

Магнетично въздействие има и словото му, което не само поставя кардинални задачи („Първо, да ни признаят за законна държава, та да не може никой без право да ни ограбва, и второ, да включим в границите си всички български земи, които са съставлявали царството на великия Симеон.”), но сочи и средствата за постигането им („Знаем, че Византия няма първа да ни признае. /…/ Затова нам е нужен силен покровител. А кой има сила и власт пред всички царе и господари? Само папата. /…/ След това ще продължим великата бран на Асен и Петър, ще довършим гнилата Византийска империя и на нейно място ще създадем ново, младо, цветущо царство. Това са двете върховни задачи на моя живот, боляри, и тежко томува, който дръзне за свои лични изгоди да ми се противопостави.”)

Присъстващите имат усещането, че сякаш самият Асен е възкръснал от гроба си, „само че хиляда пъти по-смел, по-неукротим, по-дръзновен”. Пространната първа реч на Калоян е разкъсана от умишлено търсените логически паузи на няколко микротеми, за да се даде възможност на присъстващите да възприемат и осмислят казаното от него.

Чрез нея той припомня историята на Първото българско царство и причините за залеза му. Мисълта му проследява всички наболели проблеми в Европа и на Балканския полуостров в настоящия политически момент, като конкретизира по-близките и по-далечните задачи в дипломатически, военен и културен аспект, които той, като владетел, с тяхна помощ и с подкрепата на целия народ, трябва да изпълни.

В края на речта си отново заявява, че никой и нищо не може да го отклони от поетия път, като многозначително предупреждава: „Асен беше строг. Аз ще бъда жесток. Злото ще го режа веднага, и то от корена.”

Семантичните пластове в речта на Калоян, нейната структура и вербализирането на генералните идеи в „проекта” на Калоян за бъдещето на България, считам за едно от най-големите постижения на Мутафова в романа.

Неслучайно тя е първата и последната по-голяма реч на българския цар, защото от този момент нататък животът му е „върволица от дела”, които поставят акценти върху качествата му на владетел в две основни насоки - като дипломат и като военен стратег, тактик и пълководец.

Явно е, че преди да пристъпи към изграждането на представата за дипломата Калоян, Мутафова внимателно е проучила съдържанието на кореспонденцията между българския цар и папа Инокентий III.

Пристигането на папския пратеник Доминик в Търново е истинско събитие поради факта, че папата пръв протяга към българския владетел благосклонна ръка. Но ако всички от болярския съвет след обсъждането на папското писмо са на мнение да се приемат условията му „на инат на ромеите”, то Калоян ги призовава да не избързват, да изчакат, да не се улавят „на първата въдица”, защото „който веднага се съгласява, малко получава”.

Калоян не само не изпраща своя отговор на папата, но и задържа неговия нунций Доминико Бринзиди в Търново цели две години. Този период той използва, за да се докаже като военен стратег и пълководец - „внезапно, неочаквано от никого, той влетя като мълния връз могъщата родопска крепост Констанца, превзе я и я срина до основи”.

След това, на третия ден, на Велика събота, превзема Варна, заповядва да хвърлят мъртвите ромеи в крепостния ров и да ги закопаят с пръст, а стените и целия град срива до основи - „За урок и за пример. Нека всеки ромейски град знае от сега нататък какво го очаква, ако не се подчини с добро. Нека помнят Калоян Ромеоубиеца!”

Независимо от голямата победа, накарала целия полуостров да потръпне, писмо от папа Инокентий III не пристига. А започват да се носят зловещи слухове, че несметни тълпи кръстоносци се надигат от Запад и вече са превзели Зара и Далмация, минали са през Драч и ще празнуват Великден на остров Корфу.

Един след друг се множат враговете на българското царство: от юг - ромеите, от запад - сърби и унгарци, а сега и тези нови врагове, „по-силни и по-опасни от хилавите ромеи”. Сега на Калоян най-много му е необходимо признаването на българското царство.

Като трезво мислещ мъж, той добре знае, че кръстоносците не са тръгнали поради благочестивите подбуди за освобождаването на Гроба Господен, а преди всичко водени от желанието „за приключения, власт и богатство”.

Именно поради това пристигането им на Балканите предизвиква такава уплаха у ромеите, че те изпращат в Търново своя Вселенски патриарх с предложение до Калоян, ако ги спаси от кръстоносците, да го провъзгласят за „император на българите и гърците” и да му предадат Константинопол.

В този момент, когато е поставен на кръстопътя между Рим и Византия, между католицизма и православието, блясват с пълна сила авторитетът и дипломатическият усет на Калоян - трябва да изчака отговора на папата.

Глухият ропот на болярите, убедени че царят прави грешка, като не приема предложението на ромеите, злобните заплашителни пламъчета в очите им секват мигновено в момента, когато Калоян рязко става прав: „Велики и малки биляри, взех своето решение. /…/ Взех го и съм готов да отговарям с главата си за него.” Той трябва да получи и предложение от другата страна (от папата), за да може да избира.

Вземането на решение за преминаването от православие към католицизъм не е лесна задача за никой владетел, защото в случая става дума за Вярата на народа, а не толкова на владетеля. Отчитайки този факт, Мутафова намира най-точното сюжетно решение на проблема чрез противоречията между светия старец Василий и Калоян.

Натоварен като един от приносителите на писмото на Калоян до Инокентий III, българският архиепископ Василий внезапно се разболява. Срещата между Калоян и светия старец е изключително важна за придаване на психологическа достоверност на историческото събитие: „Защо терзаеш душата си, светиня ми? Да не би да смяташ, че ако се подчиня на папата, това ще трае вечно? Или че народът ще бъде длъжен да приеме католишките обичаи? Как не! Важното е да се мине мостът, важното е да получим това, което ни е необходимо днес. А после… после е лесно… - и той остро се изсмя.” Това е дипломатът Калоян - хитър и пресметлив.

Веднага след този разговор, като по чудо, старецът оздравява, а скоро след това Калоян го изпраща на дълъг път, като в расото на Василий са зашити две писма - едното със „златопечатно слово на царя”, а другото - от държавния логотет княз Белота.

Мутафова вписва в повествованието автентичния текст от писмото на Калоян до папата, използвайки го като красноречиво доказателство за личностните качества на Калоян като държавник, дипломат, широко ерудиран мислител, който добре познава Светото писание и умее на точното място да го цитира.

Освен това вербализацията на текста на писмото (въпреки че е писано на български, преведено на гръцки и след това на латински), говори, че Калоян добре познава вековния папски етикет и умело използва дипломатическия протокол, за да влезе в диалог с папата, без да урони личното си достойнство на владетел.

В повествованието си Мутафова включва и фрагмент от Хрисовула, с който Калоян известява папата, че подчинява църковна България на Ватикана, като в придружаващото го писмо моли вече не само за царска корона, но и за „патриаршеско достойнство и жезъл”, уверявайки папата в своята преданост, като всички земи, придобити в бъдеще, ще зачислява към Римската църква.

Така, търпеливо, стъпка по стъпка, „хитрият и мъдър държавник си осигуряваше предварително подкрепата за своите бъдни бойни предначертания”.

На 15 октомври 1204 година в Търново пристига папският пратеник кардинал Леоне, който носи със себе „си кралска диадема и жезъл за Калоян, а патриаршески одежди, обуща и митра за Василий”.

С ярко откроена лична патриотична гордост Мутафова изгражда представата за коронясването на Калоян. Самият владетел не може да заспи цяла нощ, пред будния му поглед израства като видение юношеският му блян - „Голямо царство от Истъра до Бялото, и от Синьото до Черното море… Всички славянски племена събрани около един господар. Господарят на Хемус…”

Създавайки едновременно зрителни и слухови възприятия с богата гама от изразни средства, Мутафова представя акта на коронясването, веднага след което акцентът е пренесен върху реакцията на най-близките до Калоян боляри, които три пъти поред огласят пространството със задружния си вик: „Да живее Калоян, император на българите и власите!”

Сянка на недоволство помрачава лицето на кардинала, който недоумява защо го наричат „император”, след като папата му е изпратил само „кралска диадема”. Малко по-късно, когато папата получава от България благодарствен подарък „една голяма тепсия, два топа златовезани платове, три кожени кесии със златни перпери и една… камила”, в придружаващото подаръците писмо Калоян се е подписал отново като император.

Само един горд и дързък владетел, за когото бъдещето на отечеството му стои над всичко, може да си позволи подобно своеволие, на което не са дръзнали дори най-необузданите европейски крале като френският крал Филип, датчанинът Кнут IV и храбрият Ричард Лъвското сърце.

Така Калоян спечелва възхищението на Инокентий, който внезапно си представя „цялата красота в живота на оня горд, непознат планински княз, който с такава смелост брани правата на малката си страна”.

Ръкополагането на Калоян за законен владетел на България „развързва” ръцете му като военен стратег и пълководец. Междувременно през 1204 година рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, начело с Бодуен Фландърски, нахлуват във Византия, а на 12 април същата година превземат Константинопол и обявяват създаването на Латинската империя.

Неочаквано ромейската аристокрация изпраща при Калоян свои представители, които го молят за помощ с обещанието, че ако прогони рицарите, ще го признаят за свой владетел. Това е заветната мечта на Калоян, на която са посветили живота си и двамата му по-големи братя Асен и Петър.

Както преди Калоян е бил изправен на кръстопътя между православието и католицизма, между Рим и Византия, така и сега историческите обстоятелства на Балканите го изправят на кръстопътя между неверните и коварни ромеи и угрозата от надменните и силни рицари, „хиляда пъти по-страшна и по-опасна”.

По принцип недоверчив спрямо ромейските обещания, този път Калоян ги приема и поради факта, че сред пратениците е и Теофил Каламодиос, помогнал му някога, като заложник в Константинопол, да избяга от Византия. Пък и мъдростта му го кара да избере „по-малкото зло”, за да сломи латините.

По негов съвет ромеите подготвят бунт, за да има повод Калоян да се намеси. През 1205 година избухва въстанието на гръцката аристокрация, а латинският император Бодуен Фландърски тръгва с войските си да накаже бунтовниците и да сломи всякакъв опит за протест в бъдеще. Когато стига Адрианопол (Одрин), той вижда над крепостните стени да се вее знамето на цар Калоян.

На 14 април 1205 година войската на Калоян започва решителна битка за превземането му. Калоян е в стихията си като стратег, тактик и пълководец:

„Бърз като мълния, Калоян се спусна от скалата и слезе при брега на реката.
- Йоане! Тичай веднага при хората си! Радуле, следвай с твоята конница подир Коца! Константин да припълзи с хората си към устието на Арда! Рекирад да легне с копиеносците си зад храстите на Тъжа! Тодор да излезе от доловете и теснините! Дайте копието ми! Знамето напред! Свети Димитър да ни е на помощ!”

Денят е Велики четвъртък, но българският цар е убеден, че Бог ще му прости греха, защото го прави „да дарува свобода и да обединява”.

Атаката завършва победоносно, Калоян не само разгромява кръстоносците, но и пленява император Бодуен. А населението на Адриановия град го посреща като цар на българите и ромеите, победител на латините и владетел на полуострова.

Сякаш самото провидение е на страната на Асеневци - блянът им най-после започва да се сбъдва: „Цяло Търново излезе на три поприща извън града, за да посрещне победоносните войски. /…/ Начело яздеше цар Калоян, заобиколен от войводите си. От дясната му страна яздеше плененият император.”

В романа „Солунският чудотворец” Фани Мутафова изгражда представата за Калоян преди всичко като държавник, чиято мисъл е обвързана единствено с проблемите на държавата. Макар и малко страници да отделя на неговия личен живот, те са от особена важност, тъй като придават пълнота и автентичност на неговия образ.

Житейският път на Калоян се преплита с емоционалните светове на три жени - византийската хетера Ефросина, българката Мария и куманката Целгуба. Юношеската му любов към Ефросина по време на неговата участ на заложник в Константинопол оставя траен отпечатък в душата му за цял живот.

Силата на тази първа чиста обич е подчертана от Мутафова чрез един художествен детайл - пръстенът със зелен изумруд от ромейката той носи цял живот, а малко преди смъртта си го подарява на единствената жена, в чиито вени тече негова кръв, на дъщеря си Мария.

Тя, Ефросина, поема смъртоносен риск, за да даде възможност на младия Иваница да се върне в отечеството си. Всъщност и този факт Мутафова използва като средство, с което откроява превесът на любовта към отечеството над личните чувства на бъдещия държавник.

Съпругата на Иваница - Мария, сякаш минава мимоходом през живота му в кратките часове между военните походи, в които участва заедно с по-големите си братя Асен и Петър. Частица от нея обаче остава завинаги около него, в мислите и в сърцето му, чрез дъщеря им Мария, кръстена на майка си след нейната смърт.

Този факт е от особена значимост за осъществяване на семантичната сюжетна връзка със следващия роман в тетралогията - „Дъщерята на Калояна”. Едновременно силна и трагически осветена е женитбата на Калоян за куманката Целгуба.

Предчувствието за бъдеща драма и трагични последици е наложено със символиката на огъня още при първата им среща:

„Непознат огън лумна в жилите му. Далечният, неугаснал спомен за Ефросина, задрямалата мъка по Мария, се събудиха отново, преплетоха се в страшен рушителен пламък, който изгори сърцето му и опияни будната му младост с вечната отрова на възвръщащата се пролет./…/ Като че огън донесе със себе си Калоян. Пламна престолният град, сякаш от люта треска залюлян.”

Разгърнатото сравнение на Целгуба с черна змия, с усойница, която „пие волята и мислите на търновските мъже”, и най-вече на Борил, подготвя читателя за трагичния финал на тази любов.

Погълнат изцяло от грижата за узаконяването на българското царство, военните походи и дипломатическите ходове, непрекъснатото лавиране между недоволните боляри и хищническите посегателства върху българската земя от унгарци, латини и ромеи, хилядите питания, които разпъват ума и сърцето му на кръста на грижата за бъдещето на България, не му позволяват да отдели необходимото време за семейни ласки и обич.

Държавникът Калоян няма право на личен живот - неговата любов, радост и тревога, мисъл и действие, настояще и бъдеще, са свързани с единствената му любима - България.

Той и Целгуба имат различни ценностни системи и принадлежат на различни светове. Огънят, който ги изгаря отвътре, има различен произход и посока, поради което техните съдби не могат да се срещнат и да посеят семената на общото им щастие.

Това предопределя и трагичната развръзка между тях - не получила любовта нито на Калоян, нито на латинския рицар Бодуен, Целгуба отива в другата крайност - става двигател на конфликта между Борил, недоволните боляри и Калоян, като по този начин реализира заплахата си за жестоко отмъщение.

След победата над Бодуен Фландърски при Адриановград, Калоян започва нова бран на широк фронт, превзема Русион и Пловдив, но в хода на военните действия ромеите се отказват от съюза си с него.

Доказал качествата си на военен стратег и тактик, Калоян започва война за изтребването на неверните ромеи в Тракия, обсажда отново Адриановград и Димотика, превзема Сяр.

През 1207 година войските му достигат до Солун и обсаждат града, а през нощта срещу решителната битка за превземането му, Калоян е победен от единствения враг, срещу когото никой човек не е спечелил битка - Смъртта.

Съществуват няколко хипотези за трагичния му край.

Според Йоан Ставраций, дякон и библиотекар в Солунската църква „Свети Димитър”, Калоян умира от свръхестествена смърт чрез намеса на невидима ръка, изпратена свише, но обвинил за нея куманина Манастър и дори успял да го разпита преди смъртта си. (Йоан Ставраций, „27-мо чудо на Свети Димитър Солунски”)

Георги Акрополит (византийски историк и държавник, автор на „Хроника”, обхващаща периода 1204 - 1261 г.), се отнася скептично към версията за чудото на Свети Димитър и счита, че Калоян е умрял от естествена смърт, от плеврит, болест, причиняваща остри болки в сърцето, или е реално убийство, плод на някакъв заговор, и привежда като доказателство събитията след неговата смърт - женитбата на Борил за жената на Калоян и провъзгласяването му за цар, както и изчезването на сина на Асен - Иван Асен, „правия наследник на престола”.

От средите на гръцкото духовенство излиза версията, че Калоян е убит от покровителя на Солун, Свети Димитър Солунски. През 16 век гръцкото духовенство дори пуска в обръщение фалшификат на иконата на светеца - „Свети Димитър убива Скилийон”, чрез която преиначава името на българския владетел от Кало-Йоан на Скили-Йоан, тоест „кучето Йоан” (Скилийон).

По-голямата част от българските историци представят убийството на Калоян като резултат от заговор между българските боляри, племенника на Калоян - Борил, и съпругата му от кумански произход Целгуба.

В последните години възникнаха и някои нови хипотези за убийството на Калоян - като заговор, чийто изпълнител е подготвен и изпратен или от папските среди във Ватикана, или от патриаршеските среди във Византия, тъй като силата на владетеля Калоян в еднаква степен е заплаха както за Рим, така и за Константинопол.

В романа „Солунският чудотворец” Фани Мутафова обединява две от посочените версии за убийството на българския цар Калоян - смъртта му е резултат от заговора между болярите, Целгуба и Борил, но й придава и религиозен смисъл като отмъщение на Свети Димитър, който в навечерието на решителната битка за Солун го пронизва с копието си, за да спаси от разрушение своя град.

В най-новия роман, посветен на този велик български цар („Калоян”, издателство Атеа, 2017 г.), авторът му Бойко Беленски представя смъртта на Калоян единствено като резултат от заговора между търновските боляри, Целгуба и племенника на Калоян - Борил.

Всъщност и в романа на Мутафова натежава повече тази версия, тъй като още по времето на Асен и Петър болярите недоволстват от силната централна власт и именно поради това убиват двамата по-големи братя на Калоян.

Независимо от причините за неговата смърт, той остава в българската историческа памет като най-великия български владетел от времето на Второто българско царство.

В „История на българската държава през средните векове”, стр. 263, проф. Васил Златарски отбелязва:

„За да обедини под една власт частите на българския народ, Калоян трябвало да се представи като равен и по власт, и по значение на ромейския по-напред, а после и на латинския император; той трябвало да се сдобие с високото положение на оня свещен и от Бога помазан василевс или император, под властта на когото всички съсловия и народи в държавата трябва да се подчиняват безпрекословно, за да може на законно основание да разшири пределите на царството в неговите естествени граници.”