Никола Инджов

ЗА ЛАРИСА ВАСИЛИЕВА И ВАЛЕРИЙ ГАНИЧЕВ

Личното ми общуване с мнозина руски писатели изглежда бегло и повърхностно в сравнение с вникването ми в техните книги. Защото всякакви срещи и разговори едва ли могат да се сравнят с прочита на написаното от тях. Освен това в подобни случаи аз и досега изпитвам странно раздвоение. Понякога душевно се чувствам близък с някого като писател, обаче отдалечен като човек. Евгений Евтушенко, Юлиян Семьонов, Виталий Коротич, Чингиз Айтматов, Расул Гамзатов, Едуардас Межелайтис, Александър Твардовски, Константин Симонов, Валентин Распутин, Василий Белов, Виктор Астафиев, Вениамин Каверин, Павел Антоколски, Сергей Залигин, Борис Балтер, Лев Озеров, Фазил Искандер, Михаил Шолохов, Александър Солженицин, Сергей Залигин, Валентин Распутин, Андрей Битов, Валерий Ганичев, Лев Ошанин, Андрей Вознесенски, Витали Коротич, Анатолий Поперечний, Вера Панова, Александър Штейн, Олег Дмитриев, Лариса Василиева, Александър Прокофиев, Аркадий Арканов, Владимир Костров, Владимир Карпов … С тях съм бивал в най-различни ситуации, но изпитвах едно и също илюзорно предимство, следното: аз бях чел техните книги, а те моите - не, поради което ме възприемаха като равен на тях… Дългогодишен приятел ми бе поетът Владимир Соколов, той знаеше български език, бе посветил преводачески талант на Димчо Дебелянов. Понастоящем чрез интернет поддържам почти всекидневно общуване с поета Михаил Синелников - четвъртият след Булат Окуджава, Йоздемир Индже и Веселин Ракчевич носител на Международната награда „Пеньо Пенев”.
Но от всички руски писатели най-много срещи, разговори и общи преживявания съм имал с Лариса Василиева и Валерий Ганичев. Прискърбен е сега непосредственият повод да разкажа за тях. Двамата привършиха земния си път неотдавна, но аз вярвам, че едва ли ще потънат в безмълвието, защото освен „Memento mori” („Помни, че си смъртен!”), има и „Memento vivae” („Помни, че си живял”).
Аз помня…

ЛАРИСА

Нито в здрача на Анна Ахматова, нито в светлика на Марина Цветаева - Лариса Василиева наложи присъща като че ли само на нея специфична женска изтънченост в руската лирика. Още при първата ни среща тя, красивата млада жена с тъмносини очи, навя в представите ми отблясък и от Сребърния, и от Златния век на художествената руска словесност. Ето в мой превод едно нейно стихотворение от 1978 година - същност на поезията й, израз на нейното схващане, че светът не е разделен на ляво и дясно, християни и мюсюлмани, руснаци и украинци, а само на един мъж и една жена:

С предчувствие за свобода
вихрушката се вихри.
Когото можех - от беда
и горест не спасих ли?

Последният в уречен ден
отмина оснежен и
забравил, че не бе спасен
от друга, а от мене.

Пак зима е, и пак съм тук
виновна пак за двама,
с надежда да спася и друг
от неговата драма…

С Лариса ние бяхме връстници и с разбираема леснина аз прозирах експериментите на поетесата в драматургията и белетристиката, очакваните и неочакваните нейни обществени обвързвания като Президент на Международната Лига на писателките, член на Комисията по въпросите на жените, семейството и демографията при президента на Руската федерация, Президент на информационното дружество „Атлантида”…
Сега си мисля как ли биха се отнесли към нея в озъбената на Русия Украйна, тъй като Лариса е родена в Харков. Личеше й удивителната етнолингвистична природа на родния град, основан от Кубратови българи. Но езикът, на който твореше, бе руският, и на този език тя написа двадесетина поетични сборника, имам почти всичките с автографи в домашната ми библиотека. От време на време разлиствам две нейни книги, сюжетите на които тя намери в глъбините на историческа и родова памет - „Албион и тайната на времето” и „Книга за баща ми”. Не останаха извън моята читалня и нейните мемоарни, публицистични и литературнокритически творби, сред които „15 срещи в Останкино, „Кремълските жени”, „Кремълските деца”, „Жените при руската корона”, „Истината за танка Т-34?. Миналата година Лариса Василиева бе удостоена от президента Путин с най-високия нов орден - „Дружба”-, присъден й за запазването, умножаването и популяризирането на културното и историческото наследство на Русия, конкретно за създадения и ръководения от нея Музеен комплекс “История на танка Т-34″. Там е експониран засекретения навремето свят на баща й - Николай Алексеевич Кучеренко, конструктор на знаменития „Танк на победата”, предопределил изхода на епохални сражения от Великата отечествена война на СССР. „Той беше човек на своето време, три пъти лауреат на Сталинска награда” - споделяше тя, - нашето семейство живя години наред в Кремъл в близост до военностратегическите щабове на Сталин, Ворошилов и други прославени пълководци”.
Именно във високопоставената среда на съветското общество Лариса Василиева намира творчески подтик към книгата си „Кремълските съпруги” - тези, които тя е виждала там, и тези, за които там са витаели живи спомени. Тази книга претърпя много издания и надмина многократно тиража на стихосбирките й. Лариса Василиева разказваше при случай, че е била под приятелската опека на Вера Марецкая - гениална актриса и незаменима наставница в девическата й възраст. Когато Лариса понечила да се отдаде на артистично образование, Марецкая безжалостно разкрива подробности от своя собствен живот и й внушава, че ако не пише поезия ще трябва цял живот да говори с думите на другите…
Да говориш със свои думи за себе си и за света - това правеше при всички наши срещи Лариса Василиева, дори ми се струва, че със свои думи премълчаваше събития от нашия живот, имена на хора, постъпки на приятели и неприятели. В Приморско и Банкя, в Москва и Киев, в Пловдив и Переделкино, в Симферопол и Калофер, в Коктебел и Ситняково…
Все пак Лариса Василиева си припомняше и осемте години, прекарани в Англия, където тя преподава история на руската култура в престижен университет. Там установява познанство и със самата Маргарет Тачър, на която веднъж казва: “В Англия осем години на власт са били жени - вие и кралицата - но вие не сте направили нищо английските жени да станат равностойни на великите английски мъже.” А „Желязната лейди” отговоря: “И кой би ме оставил?”. Лариса Василиева писа, че нейната приятелка Людмила Швецова в битността си на заместник-кмет на Москва заявява на кмета Юрий Лужков, че не е нужно да изпълнява съветите й, нужно е само да се вслушва и да не забравя казаното. Когато кметът вече е друг - Сергей Собянин, Швецова остава в същата си позиция и даже публикува книгата “Откровения на истинска жена” - нещо като дневник-трактат с разсъждения по темата.
Но Лариса Василиева не бе феминистка, нито бе борец за еманципацията на жените. Нейните възгледи произлизаха от исторически личности.
В контекста на кремълските си преживявания и спомени тя пише, че когато Надежда Крупская за първи път е видяла Ленин, не е била впечатлена от неговото високо чело, но запомнила силните му ръце, обхванали главата й. Тя е млада и хубава тогава, с тъмноруси плитки и румено лице. Избира своя Ленин такъв, какъвто иска той да бъде за цялото човечество и прави всичко възможно нейният избраник да осъществи целите на своята световна революция.
Лариса Василиева развенча стари-прастари догматични митове и обори пресни-пресни сензационни твърдения за кого ли не от обитателите на Кремъл. Например за Инеса Арманд, която сегашната жълта преса набеждава за повелителка на Ленин, а реално за него тя е революционен съратник, той е имал нужда от нея преди всичко като обаятелна жена, способна да пътува в чужбина и да обяснява на няколко езика какъв е всъщност вождът на световния пролетариат. Лариса чрез една крилата политическа метафора назовава Инеса Арманд „Личен министър на външните работи на Ленин”. За Сталин Лариса Василиева пише, че той е с най-трудна орис измежду властелините. Той е един от първите вдовци в оная крепост на съветското управление. Младата му съпруга Екатерина Сванидзе умира, когато и той е млад. Олицетворение на непроницаемия Кремъл, той избира за втора съпруга Надежда Алилуева, дъщерята на близък негов приятел, стар болшевик. Надежда е страдала от тежки главоболия, от което искала да се избави, и в крайна сметка се самоубива. По-нататък жена до Сталин няма.
Друг случай е Нина Петровна, подкрепила решително Хрушчов да изнесе от Кремъл жилищата на партийните и държавните ръководители.
„Бях добра позната на Раиса Горбачова - пише Лариса Василиева - тя бе невероятно силна по природа. Тя искаше животът в СССР да стане като живота в Англия. Когато срещнах Михаил Сергеевич преди няколко години, той се втурна към мен, избухна в сълзи и каза: „Вярваш ли, няма ден да не си я спомням!” И Раиса е разбирала, че и на върха на обществото човек трябва да бъде с някого, а не вместо някого… Наина Елцина е още жива, прави йогистки упражнения и почита паметта на съпруга си… За първи път видяхме съпругата на Брежнев, когато отиде в САЩ, Никсън беше със съпругата си и Брежнев трябваше по протокола да бъде със своята… Никой не знаеше за семейството на Юрий Андропов. Първата му съпруга е била графиня Инга Личева, имали са деца, но в един момент Андропов осъзна, че миналото й може да увреди кариерата му. Бракът им се разпаднал скришом, Андропов се ожени за комсомолската функционерка Татяна Лебедева. Що се отнася до сегашният президент на Русия, той внимателно крие личния си живот…”
Лариса Василиева твърди, че една жена може да се прояви в много обстоятелства, но не вместо мъжа, а заедно с мъжа. Това е нейното заветно гражданско и философско верую.

——————————

ВАЛЕРИЙ

Валерий Николаевич Ганичев (1933 - 2018) е роден в руското село Пестово, Новгородска област, детството му преминава в селища на интернирани в Омска област, Сибир, донски казаци, което го родее с великия руски писател Михаил Шолохов, Нобелов лауреат. След Великата отечествена война семейството му естествено се озовава в средишния град на украинските казаци Полтава, където завършва средно училище. Висше образование получава в историческия факултет на Киевския държавен университет „Тарас Шевченко”. Разпределен е на работа в град Николаев, основан през 1789 година от Григорий Потьомкин като корабостроителен център за поддръжка на руския черноморски флот. Тук през 1867 г. е открито училище за децата на имигранти от балканските страни с цел подготовката на бъдещ управленчески елит на Балканите. Тук е учил Симеон Ванков - български и руски офицер, майор от българската и генерал-майор от Руската армия, учен и общественик. Участник в Руско-турската война, Сръбско-българската война, Първата световна война и Октомврийската революция, Ленин го нарича „Оръжейникът на Червената армия”. През същото училище са преминали Георги Кирков - Майсторът, публицист, социалистически парламентарист, Алеко Константинов - писател, Христо Славейков - юрист, председател на Народното събрание на България (1908 - 1910), един от синовете на великия българин Петко Р. Славейков. Валерий Ганичев се вживява в духа на този град и както ми казваше, навсякъде по неговия път се среща с българи.
По-нататък Валерий Ганичев продължава като комсомолски деец и последователно е назначен за заместник-главен редактор на списание „Млада гвардия” в Москва, за директор на издателство „Млада гвардия”. В журналистическия факултет на Московския държавен университет „Михаил Ломоносов” придобива научното званиое „Кандидат на исткорическите науки”. Стъпка по стъпка става главен редактор на вестник «Комсомолска правда», главен редактор на списание «Роман-газета”, „Роман - списание. XXI век». От 1994 до 2018 година е председател на Союза на писателите на Русия, в който членуват знаменити творци като Валентин Распутин, Владимир Солоухин, Виктор Астафиев. През 2001 г. успешно се включва в делото за канонизирането на адмирал Фьодор Ушаков. И в това дело работи съвместно с българи - Варненският и Великопреславският митрополит Кирил отслужва панихида на 1 август 2001 г., денят, в който руската ескадра удържа блестяща победа над турския флот. Още тогава на мене митрополит Кирил, с когото поддържах приятелски връзки, ми разкри идеята за канонизацията на адмирал Ушаков и изрази надежда, че през следващата година в този паметен за България и Русия ден на това славно историческо място - параклисът в памет на руските моряци, ще бъде отслужен молебен за новопровъзгласения светец. Което и стана не без личното участие на Валерий Ганичев.
Валерий Ганичев бе Заместник на Главата на Всемирния руски народен Събор, Член на Обществената Палата на Руската Федерация, Заместник-председател на Комитета за защита на отечествената култура, Съпредседател на фонда «Руска национална школа». Бе член-академик на Международната Славянска академия, член-академик на Международната Академия по информатика, член-академик на Петровската академия на науките и изкуствата, член-академик на Академията по руска словесност.
Присърце бе поел работата си като Председател на Комисията по обществените награди в Руската федерация, увековечаването и канонизирането на руски свят и руски личности.
Възприемах Валерий Ганичев като руски писател от моето собствено българско литературно поколение. Той присъстваше в „преодоляването на гравитацията” по израза на Владимир Башев - сложен порив към обновяване на творческото съзнание с притегателната мощ на традицията. Постепенно обаче разбирах, че Валерий Ганичев неотклонно се отдалечава от общите характеристики. От среща на среща с него долавях съпротивата му срещу нормативната естетика. Стишено, но твърдо той се противопоставяше на общоприетото схващане, че политическата власт може да управлява и литературния процес. Намираше упование в православната вяра, „Руският писател не може да не бъде православен!” - казваше той, а в едно интервю добави, че русофобията не трябва да ни плаши именно заради това. Споменаваше като пример, че когато безбожната съветска власт през трийсетте години на миналия век започва да издава в милионни тиражи руските класици Пушкин, Лермонтов, Гогол, Чехов, Достоевски, световните русофоби разбират, че Русия се самосъхранява, че руската литература се възвръща като божествено знамение на руския национален дух!
Аз съм бивал често при него в Москва, виждах , че той като историк и писател превръща списание и издателство “Млада гвардия” в център на духовното възраждане сред едни шумни и агресивни псевдопатриотични издания от ерата на Хрушчов. Малко по малко и аз като че ли ставах съмишленик на идеята на Валери Ганичев за реанимация на националното руско самосъзнание с наивния блян, че същият процес ще се развие и у нас. Така и стана, на мене ми бе отредено главното редакторство на списание „Родолюбие” в Комитета за българите в чужбина, където под ръководните напътствия на поета Павел Матев изграждахме мост между Отечеството и българите по света - всички заедно и всеки един поотделно.
Не бе лесно. Както пише Валерий Ганичев, „Основните партийни идеолози на времето - Суслов, Зимянин, Яковлев, Севрюк, не възприеха това. Режимът започна да мачка всички онези, които се бореха за възраждането на руската военна слава, историческите паметници, храмовете. Аз съм благодарен, че тази борба ме събра с хора като Никонов, Солоухин, Глазунов, Курочкин, Селиверстов. Те укрепиха моята вяра към Православието. И когато Хрушчов бе отстранен, започна т.н. „оттепель” - „размразяването”. То продължи няколко години колкото да неутрализира идеологическата машина на Суслов. Но в този период инициирах писмо под заглавие “Защитете светините ни”, публикувах го в “Млада гвардия”, подписано от тримата гиганти на нашата култура - художникът Павел Корин, скулпторът Сергей Коненков и писателят Леонид Леонов. Това писмо беше един вид програма за привличане към героичното минало на Русия на по-младото поколение. Спомням си как Леонид Леонов при редактирането на писмото зачеркна израза “Нашата славна съветска младеж” и изръмжа: “По време на войната бе славна, а сега нека се доказва”. Хрушчов бе забранил отпразнуването на Деня на победата. Това писмо е в основата на възникналото Общество в защита на паметниците на историята и културата на Русия, оглавено от композитора Георгий Свиридов, художника Иля Глазунов и директор на Ермитажа Борис Пиотровски. Аз бях близък с първия космонавт Юрий Алексеевич Гагарин и бях почувствал у него порив към православната вяра. На един пленум на Централния комитет на партията, посветена на образованието на младите хора, той направи предложение за възстановяване на катедралата Христос Спасител като паметник на войната от 1812. Спомням си, към мене се приближи някакъв партиен функционер и попита: “Ти знаеш ли дали предложението на Гагарин е съгласувано горе?” И аз веднага отговори: “Да, най-горе!” Скулпторът Коненков веднъж каза: “Гагарин не можа да бъде държан извън пространството. Той е небесен!” А разправяха, че когато Хрушчов го попитал дали е видял в космоса Господа, Гагарин казал: “Не, Господа аз не съм виждал, но той ме видя.”
Валерий Ганичев пише, че „Онези, които успяха да запазят чистите си сърца и мисли и през 90-те години бяха в покрайнините на живота, дойдоха в Църквата. И отново, с чисто сърце и чисти мисли. Тогава, през 1987 г., приех тайнството на светото кръщение. Бях член на КПСС, доста високопоставен партиен кадър… Веднъж в издателство “Роман газета” ме посети известния епископ Василий (Родзянко), епископ на Сан Франциско, говорител на Руската православна църква. Виждайки го, нашата портиерка Рахил Йосифовна ахна: “Валерий Николаевич! Патриарх ли дойде при вас или самият Господ Бог!”.
Именно Валерий Ганичев замисли и осъществи едно пътуване по Волга от Москва на юг на руски и български писатели. И аз бях на кораб „Иля Репин”, който ни прекара през великата руска река. По двата бряга съзерцавахме поселища и пристанища, златоглави църкви и бели манастири. Спирахме в Углич, Нижни Новгород, Ярославл, Казан, Чебоксари, Толиати, Самара, Волгоград… Навсякъде долавяхме несъкрушимата руска душевност, изградена от древни царе и православни светци. Над цялото Поволжие знамената по крепостните кули се мержелееха като хоругви… Може би това бе символният знак, който Валерий Ганичев искаше да ни остави.