Александър Дзивгов

Пундев бе твърде овладян от своя нравствен патриотизъм и не можа да се предаде на продължителни духовни странствувания.

Той имаше широки умствени интереси, искаше да бъде в течение на всички европейски литературни новости, знаеше задоволително французката поезия от символизма насам, познаваше по-добре новата немска книжнина, по едно време се опита да учи английски, проникнал бе несравнено повече с руската литература (Достоевски, лириката на Фет и Тютчев до наши дни), разкрити му бяха тайните на славистиката, занимаваха го общи икономико-теоретични проблеми, пристрастен беше към живописта.

И все пак, струва ми се, че не беше усвоил дълбоко никоя чужда литература в смисъл на вътрешно сродяване с нейния дух. Няма нито условия, нито време, нито нерви, нито охолност за това.

И в своите студии, макар че винаги бе грижливо документиран, - импонираше не толкова с разностранността на своята ерудиция, колкото с похватността на своя метод.

В университета той не възприе огромни фактически знания, а усвои сигурността на един установен метод, който му даде повече основания да иска да бъде учен.

В прилагането на тоя метод той не влагаше никаква схоластика, а се опитваше да изработва етюдите си с непринудеността на свободен и завършен майстор.

Който знае как живя и работи Васил Пундев, би се учудил на обемността и разнообразието на неговото огромно дело.

Всекидневните грижи за семейството, залисиите по службата - държавна и вестникарска, тревогите на обществените задължения - биха съвършено изхабили много неординерни, но по-слаби натури.

А Пундев пристъпваше с удивителна бодрост към своята книжовна работа, като че никаква мъка не засеняше челото му. Всъщност той черпеше крепкост за своите духовни старания от своята житейска неволя.

През последните години много жестоки удари се струпаха върху неговата лична участ. Но не е за тях реч сега, а за безстрашието, с което той ги понесе.

Редом с ударите това безстрашие се възземаше у него като внушително противодействие.

И колкото по-немилостиво го шибаше животът, с толкова по-спокойно презрение и язвителна насмешка Пундев изпълняваше своята мисия.

Когато облаците се сгъстяваха над него и окръжаващата атмосфера бе преситена с електричество, когато куршум непреривно го задебна, той още по-властно стана господар на себе си.

Достойно за удивление е желязното спокойствие, с което той минаваше всеки ден, вече толкова месеци, през окопи между насочени пушки към него - за да дойде в Народната библиотека или в Академията да събира научни материали.

Да преодолееш до такава степен окръжаващата действителност и нейния ужас, и нейните мизерии, да се освободиш от гнета за постоянно дебнещата те смърт, да живееш свободно в царството на мисълта си, когато всяка секунда можеш да бъдеш сразен - не е ли това една храброст, пред която трябва да приведат мечовете си и най-твърдите воини?

Васил Пундев беше въплъщение на свръхестествена психология. И като мисля за неговото безстрашие и за неговия подвиг - спомням си една книга на един от крупните литературни умове на днешна Франция - Алберт Тибоде. Тая книга е озаглавена „На война с Тукидид в ръка”.

Тя е дълбок и сложен коментар на гръцкия историк, когото Тибоде е чел постоянно в окопите, под урагана от куршуми и гранати. И под урагана от куршуми и гранати е написал той своята книга върху листове, потъмнели от дима на боевете.

Починалият на една възраст с Пундев френски литературен критик - пламенният и прекрасен Жак Ривиер писа за книгата на Тибоде така: „Тя е един символ на всички, които в окопите бяха надмогнали себе си и живееха с вечния живот на духа. Да се отиде на война с Тукидид в ръка - не е ли това най-големият подвиг?”

Пундев също бе на война с Тукидид в ръка. Той падна сразен, здраво държейки своите доспехи, своите книги и своето перо. Но в съзнанието ни той ще остане прав - осиян от светлината на своя нравствен героизъм.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 465-466, 6.03.1940 г.