Стилиян Чилингиров

Поет на социалната съвест, Пушкин прониква в България тъкмо тогава, когато процесът на нашето Възраждане беше в разгара си. Великият поет изведнъж допада на нашите доморасли поети.

Но те още не познават творчеството му в неговата цялост. Едни се увличат от историческата романтика на някои от стиховете му, други - от социалното чувство в тях, а всички заедно - от простотата на живия народен език.

Тъкмо туй, което е трябвало на предните синове от българския народ в борбата им за духовно и политическо освобождение: чувство за социална справедливост, възторг от миналото и преклонение пред настоящето, чийто най-върховен израз е езикът на народа.

Тия три елемента им са достатъчни, за да не дирят други у Пушкин. И под тяхното въздействие се оформяват най-значителните ни поетически таланти: Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков и Христо Ботев.

По-късно от Пушкин почерпва доста и народният ни поет Ив. Вазов, ако - както признава сам - да му е чужд духът на неговата поезия.

В същото време други двама поети правят приноси на отделни Пушкинови творения: Константин Величков през 1873 година печата своя превод на поемата „Русалка”, а Любен Каравелов през 1875 година издава в чужд превод „Капитанската дъщеря”.

Така името на Пушкин се свързва с имената на най-големите ни писатели от доосвободителната и следоосвободителната епохи, следователно - с началото на новобългарската литература.

Освен това, той пръв чрез своите произведения разнася българското име по просторна Русия.

След Освобождението интересът към него не само не отслабна, но се и усили. по-точно, той вървеше успоредно с интереса към творческото дело на Пушкин в самата му родина.

Защото, до Балканската война, нашата интелигенция живееше с проявите на руския дух, особено с по-либералните, така, както не е живяла ни една интелигенция по света.

Причината не се крие само в близостта на езика, но и в сродството на духа. Няма да преувелича, ако, частно за Пушкина, кажа, че мъчно ще се намери в България училище, обществена или частна библиотека без неговите съчинения, и то не в едно, а в няколко издания.

Толкова той е близък, толкова той е роден за българската интелигенция. Чрез многобройните пък преводи е познат и на значителна част от българския народ.

И сега, когато се чествува стогодишнината от смъртта на тоя гениален руски син, няма да се намери ни един интелигентен българин, който да не се преклони пред него като пред своя, българска гордост.

Слава на великия славянин и човек!

——————————

в. „Час”, г. 3, бр. 24, 17.02.1937 г.