Муктибод

превод: Атанас Далчев

ОРАНГУТАНЪТ В МРАЧНАТА ПЕЩЕРА НА УМА

Сън в съня,
друга мисъл в мисълта тече,
в мозъка друг мозък
и в него коридор.
На края му подземие,
в края на подземието ковчег
и в този ковчег
стои затворен някой призрак
или орангутан.
Боя се,
че този орангутан ще се освободи
и аз ще трябва да го срещна.
В подредения и светъл кабинет,
додето разговарям,
аз слушам
звука на думите си, тяхното течение
и изведнъж откривам в своя глас
крясъците на орангутана,
уплашен,
сърцето си откривам голо, запотено.
Но нека другите не знаят,
че гол и грозен,
символ на измамената сила,
този орангутан е скрит във мене.
Докосвам гушата си с пръсти
и усещам
как мойте кости са се променили,
как върху думите ми раснат
орангутански кости,
орангутански нокти.
Виждат се веднага
мустаците завити,
превърнати в стихотворение,
острите зъби,
в логика преобразени,
и ясно проличава
ниското чело със черепа продълговат.
Аз се учудвам сам от себе си,
от своите сресани коси,
от своята глава красива
и - от болка смазан -
тутакси затварям ковчега.
В ръката си усещам
револвер:
ако ковчегът се отвори
и оттам изскочи орангутанът,
начаса ще стрелям.
Кръвта наоколо ще се разлее,
кръвта червена…
Орангутановата кръв…
Заключвам ковчега начаса.
Излизам от подземието тъмно,
през много зали преминавам,
невидим влизам
в подредения и светъл кабинет.
И участвувайки в разговора оживен,
мисля колко много
мойте събеседници желаят
да издигнат себе си
и свойта личност.
Езикът ми залепва за небцето,
умът ми е отровен,
очите ми се впиват
в дрехите на моя събеседник
и - видял във тях
дълга, гъста, тайнствена опашка -
аз се питам:
защо той иска
да скрие острите си нокти?
Чии са тези нокти?
Кой е този нещастник?

СВЕЩЕН ПРИЗРАК

Бе сърцето му от черни облаци обвито,
ала истината като мълния по тях
затрепера.
Ако бях го срещнал този ден,
мъката му щях да оживя
и да му покажа в нея
силата, която хора като нас крепи.
Той бе като жито смлян
между двата камъка на мъката голяма:
за себе си и за света.
Цял живот решавайки големите въпроси,
той умря във мрачната си стая.
Напусна ни навеки
и в гъстия си мъх
паяжината на мрака го държи
като мъртва птица.
Заспа навеки
таз неопозната светлина.
Защо това се случи?
Защо това се случи?
Исках аз да бъда ученик
на призрака свещен,
съсъд на знание човешко,
исках извора на неговата мъка
и неговото дело
да доведа докрая.