Харибаджан Синг

превод: Димитър Стефанов

ЗВЕЗДИТЕ СА КРАСИВИ

Чувал съм, че звездите са красиви.
Може би -
каквото е красиво в нашия свят,
това е сън,
за който ме е срам да говоря.
Сърцето ми съблече плътта
като късче плат.
Каквото е красиво в нашия свят,
това е тайнство
и ако то разкрие голотата си,
всеки дъх на живота ни ще бъде грях.
Ако звездите са красиви, колкото са
тайнствени,
тогава нашия свят навярно ще бъде
нещастен.
Чувал съм, че звездите са красиви.
Може би.

НЕ ЧУКАЙ НА ВРАТАТА МИ

Не чукай на вратата ми,
защото ще избягам навън.
Звукът на твоето почукване
е както смехът
от маската на лицето ти -
ясен, чист и приятен.
В него няма нищо човечно.
Когато почукаш, сърцето ми застава
нащрек,
защо искаш от мен да бъда предпазлив,
да говоря, като меря своите думи?

Влез, щом си дошла,
за да ти кажа „заповядай”, ще загася
очите си,
ще загася светлината,
защо искаш от мен светлина,
в която лесно се долавя човешкото
желание?
Колко по-топъл е мракът.
В мрака всяка възраст е млада,
защо искаш от мен светлина?
Уловил за ръка твоето сладко слово,
ще вървя по пътя, който ти ще
избереш.
Макар и по-голям от тебе,
аз съм послушен и кротък.
Върху лист от мрак с лъчисти думи
ще те рисувам красива в червено
и после ще се откажа от себе си
пред тази рисунка.

Не чукай на вратата ми,
защото ще избягам навън.

ЕДНОМИНУТНО МЪЛЧАНИЕ

Всеки миг дишането отслабва
и един ден напуска тялото
или се разтопява като глинена
играчка под дъжда.
Пътниците си заминават от този свят
и близките изпълняват дълга си:
жената е цялата вик,
приятелките - плач,
а приятелите са само лъжливи думи.
Оставил пред себе си празната чаша,
може би някой ще каже:
- Най-горчивото нещо е празната чаша,
никой не я избира да пие.
А колегите по служба
изпълняват дълга си да пазят
едноминутно мълчание:
другарят ни си отиде, преди да почнат
да уволняват,
неуместна смърт.
Хайде да помълчим една минута
за него, за нас,
да не говорим!

МОЯТА СНИМКА

Ето моята снимка,
която ми върна, защото бе моя.
Аз я въртях, гледах я, пак я въртях,
но в нея не можах да открия
нищо от себе си.

Пред тази снимка, върната ми от тебе,
аз се усещам като чужд пред себе си,
точка нищожна, затворен в клетка
и се разхождам вътре.
Мълчанието само
е мой спътник.
Не виждам път,
за да тръгна към себе си,
не виждам път,
за да стигна до себе си,
и гласът ми няма височина,
за да се изкача по нея.
Посоките са изчезнали,
няма изток и няма запад,
за да изгрея или заляза.
Някой е скъсал безкрайната нишка
на времето.
Ето моята снимка,
която ми върна, защото бе моя.

Пред тази снимка, върната ми от тебе,
ако за миг почна да съществувам,
аз ще бъда само родилна болка.
Аз съм обещание, че ще съществувам
и обещанието ми е също така
само надеждата, илюзията и страха
на майката,
която не ме е избирала
и нито тя е избрана от мен.
Аз не живея днес, но ще живея утре,
когато моята майка
ще ме изпрати по познатите пътища
на желанията,
и пак един живот
ще ти подаря
като своя снимка,
и един живот
ти пак ще ми върнеш, защото го
смяташ безсмислен.
Преди да започна да живея,
някой ме е приучил да умирам безцелно.
Ето моята снимка,
която ми върна, защото бе моя.