Ян Шпевак

превод: Елисавета Багряна

Летях към тебе отдалече,
през бялата пустиня на небето.
Заплитаха се облачета бели във крилете.
Потоци сребърни пълзяха по полетата.
Летях към тебе отдалече.

Аз носех ти вълнението свое.
Видях масивите на Витоша, Балкана,
видях и много градове, села.

В очите ти се взирах всеки ден.
Земята твоя гледах всеки ден.
И хората ти гледах всеки ден.
Българийо, бях жаден да те опозная.

Вървях из твойте градове,
оглеждах с любопитство старите ти къщи.
Катерех се по планините.

Подслушвах говора на камъните твои,
названията древни на реки и селища,
и звуците на стари инструменти,
и формите на земеделските ти сечива,
и фреските старинни вдън земята,
и скритите в земята счупени амфори.

Колата ме отнасяше през пътища планински.
Из урвите се гушеха бодливи сухи храсти.
Под колелетата хрущеше лепкав сняг.
В стъклата вятър шибаше. А сред скалите
червено слънцето се спущаше
и гъсти капки пръскаше по сипея.

Околовръст - вериги планини,
широки и дълбоки долини.
Тракийската земя зове те
и занемяла в камъните, плава.
А облакът, подпрян на снеговете,
от склоновете злака заличава.