Я. КАЛИАКРЕНСКИ – „ДОБРУДЖАНЦИ”
Я. Калиакренски. „Добруджанци”. Разкази. Добрич. 1934
От север птици долетели: спретнатата книжка, която стигна до мен ми направи преди всичко силно впечатление, че е печатана в Добруджа. На трета страница стои точно указание: „Издание на Българския народен университет, Базарджик, 1934 год.”
И се питам: истина ли е това? Но щом книгата е в ръцете ми, и два дена не се разделям от нея, очевидно е, че съществува българска книга в Добруджа.
Трябва да се гордеем с културното съзнание, което ръководи двата народа в техните взаимни отношения; трябва да се сътрудничи непрестанно и сърдечно в тази насока.
И може да се очаква тогава, че под просторното слънчево небе ще дойдат дни, когато без паспортни формалности и ще мине вятър от юг и ще разроши златистите къдри на добруджанските ниви.
И през добруджанските ниви. И през добруджанските нощи чернооките добруджански момичета ще вперят очи подир дирята на вятъра, за да потърсят свои близки отвъд сивата бариера, до която се издигат фигурите на граничарите.
Колко лесно би могла благородната човечност в сърцата на хората да откъсне граничарите от хубавия красив добруджански пейзаж.
Но историята е време. Трябва да минат години, години, за да може Тихо Добруджата, например („В чужбина, препечатан в тази книжка на „Завети”), когато му домъчнее за родното село, да метне ваксаджийско сандъче през рамо, да заромоли подир стъпките си с гласовит кавал, и в широкия път пред него ще се разсипе слънце над равните добруджански поля.
Ще се мерне някъде из тях попътна диря от каруца, сянката на стария бряст; пред кафенето на Кочмара, Мира, момичето с черните, дълбоки като добруджански нощи очи, чорбаджии, чиито имена отдавна са изръсени из паметта на Тихо Добруджата, наивно лудия Радой; да, него си спомня, защото той и Тихо са от едно и също село, от онова хубаво, потънало в равнината село с многобройните стада, с малкия хълм на север, ожадняло за тихия вечерен звън на съботните вечери. Добруджанското село.
Това пшеничено зърно, разпиляно из добруджанската равнина е кълнило в душата на даровития автор и той, обогатен от една тънка наблюдателност, от вярно чувство, просмукало всеки един от неговите люде - е успял да ни даде с гъвкава образна реч в плътни картини неговите „Добруджанци” в Добруджа.
Хората от Добруджа, колкото и да приличат на всички хора, имат една тънка психологическа нотка, която отличава духовния им образ от другите: нежна и светла скръб, която гори в душата на всички.
Тъкмо тази особеност авторът е предал на всичките си герои. Това седефено пламъче свети най-ярко и в очите на Мира. Тя е най-скъпият подарък, който творческата щедрост на автора ни поднася.
Но можем да я познаем истински само в дружба с Тихо Добруджата: той ще ни научи да скърбим за дълбоките черни очи на Мира, които приличат на тъжните добруджански нощи, защото той умее тъй хубаво да разказва за вечерната песен на добруджанските поля, с която Мира е закърмена.
——————————
сп. „Завети”, г. 1, кн.19-20, 1934
