Симеон Гатев

През 1864 година Д. И. Писарев отпечатва статията си „Реалисти”, в която преценява от свое гледище фактите и въпросите на съвременната му руска литература. Специално внимание отделя и на лириката и рязко твърди, че Русия няма значителни поети и дълго още няма да има, че съществуват само зародиши или пародии на поети.

Към вторите той отнася Пушкина, а за Тютчев и не споменава. А все в същата статия Писарев намира, че лириката е висока и трудна проява на изкуството, че лирици могат да бъдат само първокласни гении, че висша сила на ума и чувството трябва да обладава гениалният поет и т. н. (год. I, IV. стр. 108, Пет. 1894 г.). Пленник на обществените задачи, критикът не е бил достатъчно строг към себе си, за да види “първокласните гении”: Пушкина, наричан от него велик стилист, и Тютчева.

Наистина, че около името на Тютчев е нямало още съсредоточие, но това не оправдава критиката. И независимо от последната, поетът надживява времето и днес е безсмъртен.

В поезията на Тютчев единството на мисъл и чувство, на съдържание и форма е до съвършенство съзвучно и завършено. Художник на духа, поетът постига истината и красотата по пътя на сърцето, подсказващо му великата тайна на всемира.

Негови теми са вечните въпроси на духа: безсилие пред стихиите, преклон пред природата, света и хората, земната суета, поглед към небето, прозрение на тайните и смъртта.

Според Кантовата естетика, тези мотиви са напълно възвишени, а тяхното изобразяване в стихотворби - гениално дело на поет и ваятел. И за това поезията на Тютчев е царство на истинна красота, на неувяхваща музика, на безсмъртна песен.

Както у Пушкин, лирическият стил на Тютчев е математическо равновесие на съдържание и форма. Случайното изчезва, то съзнателно се заличава, за да се осъществи законът, трайната необходимост.

Вътрешното движение на пиесата се включва в желязна рамка, за да дишат равномерно и непресъхващи мислите и чувствата на поета.

Тази поезия се ражда у Тютчева от „бездействие дълбоко”, а у Пушкина - от „хладно вдъхновение”. Така трябва да си обясним гениалното в поезията на скромния Тютчев, който стига до глъбината на нещата, дето никой нищо не знае и гдето всичко мълчи.

У нас Тютчево влияние срещаме у Пенчо Славейков и у Пею Яворов, не ярко, но видимо, особено в песните им за природата. Но с поезията на Тютчева малцина български поети са живели и живеят, а читателите на лирика едва го познават.

И преведените от г-н Йордан Ковачев “Избрани стихотворения” от Ф. И Тютчев (Книгоизд. “Посредник”, София, 1934 год.), идват да запълнят една празнота в чуждата поезия на наш език.

Трудът на преводача е подвиг - сред литературния ни безпорядък да обърне очите ни към високи върхове, да поднесе на пресъхнали устни, изворна вода. И ние искрено се радваме на сърдечното признание на г-н Ковачев:

“Чувство на дълг и на обич ме увлече и накара да предам поне част от силата и достойнствата на Тютчевото дело на български език”.

Преводачът знае, че Тютчев се превежда мъчна, че в оригинал стихотворенията му по- вълшебно звучат, но е посмял да превежда с високото съзнание, че ще прелее обновяващи, лечебни лъчи в литературното общуване на българския читател с книгата.

Това съзнание за отговорност и изпълнен дълг преводачът излага и в своя кратък, но хубав предговор към стиховете на благоухаещия Тютчев.

В много от преведените стихотворения г. Ковачев е предал непосредствения чар на Тютчевата поезия, метрическото богатство на стиха и настроенията на картините.

Подбрал е думите, трептял е над словореда, за да изпълни по-вещо задачата си. Това, което е постигнал, му прави чест, защото очаквахме други преди него да преведат Тютчевите стихотворения.

——————————

Избрани стихотворения от Ф. И. Тютчев, издателство „Посредник”, София, 1934 г.

сп. „Гребец”, № 4-5, 1935