Един спомен

Васил Пундев

Това стихотворение чух от Весов през есента на 1921 година. Тогава времената бяха тежки, мътни. Едно обезверяване за най-скъпите идейни копнежи обхващаше душите ни, много съмнения ни мъчеха.

Донесе ли краят на войната пълно събаряне на духовното минало, та изплува с широка дързост невижданата дотогава безхарактерност и пошлост? Нищо ли не е останало от предишното, с което би можал да се свърже и осмисли животът ни? Какво предстои - какви ще бъдат неговите духовни опори, които трябва да оправят енергията на сърцата?

Младежките ни години бяха вълнувани от идеали, които изглеждаха напълно рухнали, и всичко сякаш се стремеше да ни убеди, че те няма никога да възкръснат под натиска на пълната безидейност и продажност.

Бяхме унили, гнетеше ни тая непоносима действителност, в която гаснеше свободния пламък на мисълта и духа. Разочарованията бяха тъй много, че ние чувствахме да се разклащат основите, с които човек може да смята, че е оправдан животът му.

С такова настроение отивах в гимназията една мъглива сутрин, когато към „Александър Невски” неочаквано срещнах Весов.

Тръгнахме заедно. Разбрах, че срещата не е случайна и че той има да ми каже нещо. Запитах го защо напоследък не е идвал да се видиме и да ми прочете някое ново стихотворение. „Нямам стихове, собствено… имам едно, но е анахронизъм”. И той ми прочете със своя тих внушителен патос „Към Родината”, което поне за мене тогава беше лъч на просветление.

Анахронизъм… - Виждаме сега каква жива действителност са предсещали тия стихове на Весов. Той беше вестителят на тоя нов подем у македонците, който изнася новата борба за свободата на Македония и който ще празнува великия ден на нейната победа.

——————————

в. „Македония”, бр. 199, 13.06.1927 г.