Степан Шчипачов

превод: Иван Антонов

Кълбото земно е под моите нозе.
Живея. Дишам. Пея.
Но в паметта ми нещо все гризе
за тези, дето паднаха във боя.

Не мога всички имена да назова
и нямам между тях роднини кръвни.
Но не ли да съм жив под тази синева
останаха завинаги безмълвни?

Кощунство би било във този час
да бъда тъжен, на копнеж осъден
само за това, че днес старея аз,
а близо можеше смъртта да бъде.

Животът дълго можеше да ме завива в своя плащ:
сред боя, между вой и сред свестене,
да падна можех във соления Сиваш
или пък някъде край Уфа да простена.

Но падна там връстникът мой,
не зная откога не може да се върне.
Как бих се върнал аз след този бой,
старата си майка да прегърна?

Със изстрел ослепителен смъртта
внезапно бе живот отнела,
но аз не бях убитият в степта,
където обелискът днес издига чело.

За подвиг ни страната призова,
а пътят на войника е далечен,
изриха бомби нашата земя
и стана пътя ни обречен.

Аз сам с очите си видях смъртта,
вървях през дим и пламъци огромни
и дълго мирис на горящ метал
от живите се помни.

За мнозина на война
бе пътят тежък, а смъртта тъй близо,
но на Черняковски гръдта,
не моята, осколката прониза.

Не аз във кръв и полужив във бой,
пленен, със тяло изтерзано чак до синьо,
мълчах на изтезанията на боеца Кошевой
във своите шестнадесет години.

Не мога всички имена да назова
и нямам между тях роднини кръвни.
Но не ле да съм жив под тази синева,
останаха завинаги безмълвни?

Какво на тях дължа аз знам,
не само стих или въздишка,
животът ми да е достоен и голям
за паметта им и смъртта войнишка.