Д. Б. Митов

Три месеца изминаха от трагичната смърт на Александър Дзивгов… Тежка загуба претърпя „Литературен глас” и цялата българска литература.

Благородният човек, дълбокият учен, изящният стилист, тънкият познавач на европейската култура, Александър Дзивгов си замина за отвъдния свят, без да може да довърши своите планове, без да успее да даде на българската интелигенция, която толкова обичаше, онова богатство, с което бе препълнена чувствителната му душа.

Загина Александър Дзивгов при тежки обстоятелства, последният благородник на нашето време биде отнесен в гроба със затворнически номер.

Ще изминат години, сигурно ще изчезне всяка простащина от българската земя и тогава едва ще се разбере каква велика загуба е претърпяла нашата култура на 9 август 1936 година.

Защото до днес литературният ни живот не е създавал друг по-изящен тълкувател на съкровищата, които ни е завещала западноевропейската цивилизация, по-проникновен тълкувател на славянската душа, по-честен и безкористен служител на истината.

Александър Дзивгов беше учен, без да носи формализма в душата си, той беше литератор, без да има у него нито сянка от обикновената скука на професионалиста… Александър Дзивгов беше поет на изящния стил, без в своите многобройни студии и статии да изтъква търсената и изкуствено построена фраза.

Проникнат изцяло не от буквата, а от духа на западноевропейската култура и главно на дълбоката, изящната и честната френска литература, Александър Дзивгов се мъчеше с нечовешки усилия да се бори с тъпотата, която за жалост тъй много изпълня нашата земя.

И сякаш за своето безкористие, със своята жажда да се раздава, той искаше да принесе Париж в България и от София да направи един истински културен център. Затова, когато някой бележит европеец посещаваше нашата страна - от Иван Бунин до Мария Тереза Пиера и Едуард Ерио, Александър Дзивгов винаги енергично се заемаше да ги представи на българската публика и печелеше в тяхно лице приятели на българския народ.

И неговият духовен патриотизъм беше чист и безкористен, защото той вярваше в благородството на нашето племе и в неговото бъдеще…

Сега Александър Дзивгов не е вече между нас… Един свободен и развиващ се дух си отиде, за да се скрием всички осиротели и да се затворим в нашия еснафски егоизъм…

Човекът, който беше душата на всички културни инициативи, не можа да издържи ударите на тази действителност, която въпреки всичко му беше тъй скъпа и която му се отплати тъй жестоко…

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 04.11.1936 г.