Ейну Лейну

превод: Невена Стефанова

Изгрява утро. Слънцето се вдига над вълните.
Морето казва: „Още не изгрявай, с мен минута остани!”
А Слънцето: „Не мога, мойта работа ме чака, но при
теб довечера отново ще се върна.”
Морето пита: „Но какво да правя, докато те няма?”
А Слънцето: „Задръж в прегръдките си моя образ!”

Морето люшкаше в прегръдката си образа на Слънцето,
а Слънцето отиде да воюва с облаците и духа на мрачините,
но винаги когато хвърляше надолу поглед към вълните,
виждаше
лика си; мечът му сияеше, а неприятелите се предаваха
и бягаха,
и казваха: „Морето го обича, да се подчиним!”
Така могъщо бе Морето, когато носеше в обятия лика на
Слънцето и тъй могъщо беше Слънцето, когато знаеше, че
люби го Морето.
Когато вечерта дойде, най-после Слънцето се върна -
лъчисто и огромно - при Морето. Пресъхна цялото Море
под неговите
палещи целувки. Звезда блестяща се разгаряше от всякоя
целувка;
от ласките им кротката луна изгря. И всеки, който ги
видя, си рече:
„Нека да се любим, както Слънцето с Морето!”