Святослав Князев

превод: Стефка Тотева

Преди 180 години от крепостна неволя е бил откупен поетът и художникът Тарас Шевченко. Въпреки своята популярност в съветско време, Кобзар си остава един от националните герои и за съвременна - „декомунистическа” - Украйна.

Експертите твърдят, че Шевченко отдавна е станал мит и затова украинските учени се стараят да не акцентират вниманието на обществеността върху личния му живот и качеството на произведенията му.

На 4 май 1838 г. благодарение на старанията на художници, поети и на руското императорско семейство младият крепостен Тарас Шевченко, на който след това било съдено да стане един от символите на украинската нация, придобил свободата си.

Бившият керпостен се отблагодарил оригинално на освободителите си: написал пасквил за царското семейство и призовал да го потопят в кръв, а на приятеля си Иван Сошенко, който се борил за освобождението му, съблазнил годеницата.

Въпреки специфичните си лични качества и екстравагантно поведение, Шевченко дълги години благополучно бил печатан в Санкт Петербург и приживе бил извънредно популярен, а след смъртта си се превърнал в икона на „украинството”.

„Пасях агнетата до село”

Бъдещият поет се е родил през 1814 г. в село Моринци до Звенигород, в семейството на крепостния селянин Григорий Шевченко, което принадлежало  на племенника на Григорий Потьомкин - Василий Енгелгард. Според семейната легенда предците на Шевченко били казаци.

Когато Тарас навършил две години, родителите му се преместили в село Кириловка. През 1823 г. починала майка му, а през 1825 - бащата на младия Тарас. Наложило се момчето само да работи за прехраната си. Той пасял овце, прислужвал на псалта-учител и на псалтовете-художници, като успял да се научи да пише и да рисува. За този период в своя живот поетът пише: “Бях навършил тринадесет години. Пасях агнетата до село”.

През 1829 г. Шевченко станал слуга на Павел Енгелгард - сина на граф Василий Енгелгард, като заедно с него се преместил да живее във Вилно, а след това и в Санкт Петербург.

Като забелязъл умението на своя слуга да рисува, полковник Енгелгард решил да го направи домашен художник и започнал да го праща в ателиетата на художниците.

През 1836 г. докото рисувал в Лятната градина, Шевченко случайно се запознал с художника Иван Сошенко. Същият съжалил талантливото крепостно момче и решил да вземе участие в неговата съдба, като представи Тарас на живописеца Карл Брюлов, на поета Василий Жуковски и на други известни хора на изкуството.

Според свидетелства на съвременници през това време Шевченко нарисувал портрета  на генерал, който имал доста непривлекателна външност. Военният, като видял, че художникът не е спестил недостатъците му, отказал да купи картината. Тогава Швченко взел портрета и го дал като завеска в бръснарницата. Генералът разбрал за това, изпаднал в ярост и се обърнал към Енгелгард с предложение да му продаде Тарас.

Шевченко се изплашил от тази перспектива и помолил Брюлов да помогне за освобождаването му. Брюлов се обърнал за помощ към Жуковски, а той на свой ред, - към жената на Николай І - Александра Фьодоровна.

В това време императрицата тъкмо молела Брюлов да направи портрет на Жуковски. Било взето решение художникът да изпълни молбата на императрицата и портретът да бъде включен в лотария между членовете на царското семейство. Така и станало.

Императрицата отделила за участието в разиграването на портрета на Жуковски 400 рубли, а нейният син Александър и великата княгиня Елена Павлова - по 300. Още 1 400 рубли събрали гостите.

За тази колосална сума /обикновен крепостен през първата половина на ХІХ век струвал от 100 до 200 рубли/ бил откупен Шевченко, който най-накрая получил свободата си.

Бохемски живот

Като станал свободен човек, Шевченко, по своите собствени спомени твърдял, че два месеца само гулял, а след това започнал да се учи на живопис на професионална основа. През 1843 г. бившият крепостен получил степен на свободен художник.

Трябва да се отбележи, че младият художник бил твърде любвеобилен. През целия си живот постоянно се влюбвал, разочаровал се и пак се влюбвал. Шевченко посвещавал на жените  стихове и поеми, рисувал портретите им и се клел в любов.

През 1838 г. се случила една грозна история между Тарас и инициатора за неговото освобождение - Иван Сошенко. Веднъж в ателието на своя приятел Шевченко видял младата натуршчица-немкиня /по някои данни, тя била годеница на художника/ Амалия Клоберг. Момичето било племенница на хазяите на Сошенко и той се готвел да се ожени за него.

Шевченко, докато живеел при приятеля си, съблазнил 15-годишната Амалия, това развалило дружбата им и Шевченко бил принуден да напусне квартирата.

Успоредно с живописта Шевченко започнал и да пише. През 1840 г. приятелите му издали „Кобзар” - сборник с негови стихове на малоруско наречие. През 1842 г. написал поемата „Хайдамаци”, изпъстрена с натуралистични описания на сцени на насилие, в които участвали селяните и казаците-въстаници през 18 век.

През 1840-те години Шевченко много пътешествал из Украйна и работил като художник в археографичната комисия към Киевския университет.

През 1846 г. се сближил с така нареченото Кирило-Методиевско братство - тайна революционна организация, в която влизали филологът Пантелеймон Кулиш, историкът Николай Костомаров, журналистът Василий Белозерски и други радикално настроени представители на малоруската интелигенция.

Политическите възгледи на Шевченко в кирило-методиевския период от живота му се оценяват нееднозначно от историците. Ако от страна на съветските учени акценътт падал върху социалистическите мотиви в политическите прозрения на Шевченко, изследователите от украинската диаспора в САЩ и Канада, а така също историците от независима Украйна обикновено представят Шевченко и другите кирило-методиевци като националисти.

Украинският журналист Андрей Самарски, който изследва политическото наследство на Шевченко, не е склонен да вижда в него нито социалист, нито националист, като  взема предвид идеите и стремежът на поета към справедливост, местен патриотизъм и казашки романтизъм.

Доста твърди оценки дава на идеологическите търсенияя на Шевченко известният украински политолог Ростислав Ишченко. „Той не е бил социалист. Просто Шевченко, подобно на много други хора, искал да има повече, отколкото имал и да живее по-добре. Попаднал като крепостен слуга в Санкт Петербург, той вървял по улиците му и завиждал на обкръжаващите го. Тази завист, предизвикана от усещането за социална непълноценност, която понякога се опитват да представят като социалистически възгледи, станала важен мотив в много от неговите дела.” - смята експертът.

През 1847  г. един от студентите, случайно попаднал на заседание на Кирило-Методиевското братство, направил донесение за дейността на организацията и тя била разгромена.

Шевченко за това време успял да напише сатиричнта поема „Сън”, в която си позволил  лични оскърбителни нападки по адрес на царя, ядовито подиграл външността на царицата  и се изказал, че цялата императорска фамилия би било добре да бъде удавена в кръв.

Въпреки това Тарас не бил осъден нито да лежи в затвора, нито да бъде изпратен в каторга, напротив, изпратили поета да служи като редови войник в Орската крепост в Казахстан, при това с правото да се издигне и до офицерско звание - просто царят не взел насериозно силаботоническите му стихове.

Национален герой

Според историците службата на Швченко /отначало в Орската крепост, а след това и в Новопетровск/ не е била твърде тежка.

За командирите той бил известен художник и поет от столицата, който имал и право на офицерско звание. Затова се отнасяли с него като със равен.

Независимо от това, че формално му било забранено по време на службата да пише и да се занимава с художествено творчество, той постоянно нарушавал тази забрана. Освен това поетът редовно участвал в офицерските разпивки, обядвал с представители на командването, ходил на лов, участвал в любовни интриги. Но Шевченко категорично не търсел военна кариера и му е било твърде досадно от самия факт, че е в армията, при това далече на границата.

През 1850-те години той започнал да моли своите петербургски покровители да  съдействат за уволнението му. През 1857 г. благодарение на усилията на вице-президента на Академията по художествата Фьодор Толстой, Шевченко бил  освободен и се върнал в Санкт Петербург, където продължил литературната си дейност и написал учебник по „южноруски” език за деца.

В Санкт Петербург Шевченко се опитвал да си намери годеница и да се ожени, но със семейните работи така и не успял да се справи. Жените нееднократно му отказвали, а крепостната слугиня Лукерия, която по молба на Шевченко приятелите му освободили, приемала от поета скъпи подаръци, а след това му изневерила с наетия за нея репетитор.

През 1861 г. на 47 години поетът умира. Причина за смъртта му е било заболяването от воден плеврит, според някои историци и злоупотребата  с алкохол.

Погребали го в Санкт Петербург, но после, според завещанието на поета, прахът му бил пренесен в Украйна, под Канев.

Националната легенда - резултат на пропагандата

Докато бил жив, Шевченко бил достатъчно популярен на фона на интереса на руското общество към малоруската тематика, но критиците, в частност Висарион Белински реагирал студено на творчеството му, виждайки в него тесен провинциализъм.

„Стиховете на Шевченко били посредствени, картините  му - също, той нямал склонност към философия. Даже опитите да използва народен език за литературни цели при други писатели е било по-успешно, например при Котляровски” - отбелязва  Ростислав Ишченко.

„Тарас Шевченко спомогнал за налагането на литературния украински език. Но когато говорим, че той е украински поет, често забравяме, че е също така и руски писател. Цялата му проза е написана именно на руски език.

Още повече, съдейки по дневника и писмата му, Шевченко даже е мислил на руски. Наистина прозата на Шевчено на руски език е на средно ниво. Колкото до поезията му, трябва да разбираме с какво я сравняваме.

За украинската литература за своето време това е било връх. Но тя не може да достигне до произведенията от руската литература по същото време” - подчертава в беседа с RT докторът на филологическите науки, академикът на Академията по руска словесност Александър Ужанков.

От началото на революционните събития в Украйна през 1917 г. интересът към личността на Шевченко рязко се повишил. Отначало с популяризирането на творчеството му се заели в Украинската Народна Република, после /в рамките на политиката за украинизация/ - в Съветския съюз. За „революционните” мотиви в творчеството на Шевченко го ценил даже Владимир Ленин.

Украинският поет станал един от първите исторически личности, удостоени с паметник в следреволюционна Русия - през 1918 г. скулптурата му била поставена на Тръбния площад в Москва.

В съветско време към 1985 г. общият тираж само на „Кобзар” на Шевченко бил повече от осем милиона екзепляра.

Днес кръстени на Шевченко улици и площади има практически във всяко населено място на Украйна, по целия свят има повече от хиляда паметника в негова чест.

„Шевченко за Украйна днес е икона и национална легенда. Но това до голяма степен е резултат на пропагандата. Познават лика му, но малцина биха могли да цитират поне две-три негови стихотворения. Творчеството на Шевченко се стараят дори да не го изучават твърде задълбочено, за да не признават, че то не е толкова забележително, както това е прието да се твърди” - обобщава Ишченко.

——————————

Русская весна, 05.05.2018