СИН
превод: Иван Антонов
/из поема/
В памет на младши лейтенант
Владимир Павлович Антоколски,
загинал със смъртта на храбрите
на 6 юни 1942 година.
1.
- Вова! Чуваш ли ме? Може би съм закъснял?
Днес до теб ще бъда в строя.
И защо не пишеш ти писма -
ни на мене, ни на майка си, нито на сестрата твоя?
Вова! Ти навярно нямаш сила в своята ръка,
нямаш сила и сълзата да изтриеш
и безсилен си главата да отметнеш пак така,
че дълбоко да въздъхнем ние.
И защо във твоите очи от всички цветове
само синият, ах, само синият остана?
Може би от обгорените ни векове
не ще пробие светлина, а рана.
Виж, сред зеленината като гост
светъл дом стои сред сенки и прохлада
и над пукнатината стръмна - мост,
който ти мечтаеше да построиш със радост.
И почувства ли, че сред утринна роса
можехте да бъдете със нея двама,
със най-хубавата, с най-златнокъдрава коса,
с таз, която днес да назова аз няма.
Чу ли, чу ли ти как канонадата гърмя?
Нашите са тръгнали на запад.
И се вдигат те от влажната земя -
щом настъпват, значи трябва.
Но отнякъде далече и през дим,
някъде далеч зад хоризонта
отговаря моят ненагледен син
със простреляна глава на фронта:
- Ти недей ме призовава, татко, о, не ме зови
и не ме търси, недей ме вика!
Ний вървим по пътя невървян, където се изви
буря от пожар и кръв, и скръб велика.
Ний летим и бием в облаците със крила,
ний, които във смъртта главите сме положили.
И така сплотен е нашият отряд летящ,
че назад отново да се върнем ний не можем.
И не зная ще се видим ли със тебе пак,
зная само, че не е приключил боят.
Ний сме песъчинка в мироздание без бряг,
аз по моя път вървя, а ти по своя.
2.
… Но нима това, нима е то началото!
Знам - начало няма, както няма край.
И мълчи животът, бъдното е спряло,
той един баща напразно няма да терзай.
Беше той голям, прекрасен
докато в годините растеше моето момче,
бе живот на облаците, на аеродрума,
стаичката тясна,
на оркестъра, виелицата зимна,
бурята под лятното небе.
Раснеше момчето. Рошеше косите
пролетният вятър, щипеше по бузите студът,
по снега летеше то със ските,
плуваше в морето най-далече от брегът.
Музика обичаше, понесено далече
от цигулков вихър и от бойната тръба.
Случваше се и уроците да учи то, а вече
в радиото да гърми любимата творба.
А литаври и фаготи в надпревара
сякаш в стаята нахлуваха докрай
и баян от Тула, и зурна кавказка стара -
позивни от всяка станция и край.
Моят син приемаше труда, тъй както въздух и храна,
глината омесваше, чертаеше и всичко бе красиво…
От училището тръгнаха със него на война
буквите на формули, колонките със логаритми и молива,
шхуни моделираше, неплавали в море,
неиграни във театър сцени…
Той мечтаеше и можеше в мечта да побере
три дни и три века - тъй трудът за него беше ценен.
И по улиците мирни на Москва
всеки дом обичаше да гледа как израства,
как в прозорците растеше синева,
сякаш великани в светлината властват.
Много гуми той протри с велосипеда
по Садова улица, покрай Москва-река,
колко снимки развали със ФЕД-а,
снимайки каквото дойде под ръка.
Колко пъти, ставайки от сън в леглото
казваше: “Не, не съм аз сам…”
Дали обичаше той още нещо? Да, защото
със приятели споделяше деня голям.
И до зимата все ходеше без шапка. Неприлично?
Затова пък е удобно в зной.
В блъсканицата по празник някак си привично
чувстваше се у дома. Какво ли още е обичал той?
3.
Сняг, сняг. Барикади. Хълмове от сняг.
И на снежната гора прилича шапката под веждите.
Хладен дим пълзи нагоре с мириса на планина.
Всичко там е неуютно, всичко мъртво там изглежда.
Източният фронт в Европа. И пореден край.
И объркване, и пътища непроходими.
Всичко там мрачней, мъртвило сякаш е безкрай.
Синовете наши всичко туй при свойта среща имат.
Ние на полето с теб останахме си чисти.
Нещо как от нас не се изтръгна, даже плач!
Моят син бе комсомолец.
Твоят е фашистът.
Моят син - човек.
А твоят е палач.
Но във всеки бой, в стълбовете от огньове
и на цялото човечество в ридаещия вой
сто пъти да загине и да се роди отново,
моят син ще иска отговор от сина твой.
10.
Прости ми, слънце мое! И ти, моя съвест!
Прости ми, младост моя, скъп мой син!
Със тази прошка искам да завърша мойта повест -
най-скръбният от скръбните един.
Ще си останеш ти единствен. В мъката последен.
От въздуха и от света лишен.
Завинаги ще бъдеш осемнадесетгодишен.
На никого неразказан. И невъзкресен.
О, колко дълъг между нас е пътят,
минава през столетия и приз съдби,
където избуяващи треви прикътват
пробития ти череп да пламти.
Прости ми! Влакове оттам не преминават.
Прости ми! Самолетите над тебе не летят.
Прости ми! Чудо не ще стане.
И само сънищата с нас ще отпътуват.
Ще пътуват и мълчат.
А аз сънувам, че си ти момчето малко
и със босите крачета тичаш пак щастлив,
където в таз земя погребана е болка.
И тука свършва повестта за моя син.
