Виктор Юго

превод: Калина Малина

О, пролет, спомени, зора!
Лъч тъжен, милващ и обичан!
- Когато беше тя момиче,
детенце - нейната сестра…

Познавате ли онзи склон,
що свързва Сен-Льо с Монлиньон,
прострян между гората мрачна
и ясното небе прозрачно.

Ний там живеехме. - Влезни,
сърце, в туй минало прекрасно! -
Аз под прозореца в зори,
как тя играе, чувах ясно.

Тя припкаше в тревата леко,
съня ми за да не смути;
прозореца си да открехна
не смеех, да не отлети.

Как братченцата й се смеят,
как всичко в ведрината пее -
природата със близките,
децата ми със птичките!

Закашлям се, по-смела става.
При мен се качваше тогава
и казваше ми с важен глас:
„Децата вън оставих аз.”

Дали бе вчесана добре,
дали бях весел или не,
аз съзерцавах мойта фея,
тя бе звезда, за мен що грее.

Цял ден играехме ний двама,
чаровен разговор, игра!
Привечер тя като голяма
ми казваше: - „Ела, ела!

Тук стола ти ще сложим, татко,
разказвай ни, разказвай сладко!”
Блестяха радостни лъчи
във тия ангелски очи!

И да разказвам ще захвана
тогаз за битки многобройни,
чиито храбреци и войни
намирах в сенките в тавана.

Четирите главици мили
се смееха, о, детски смях,
че великан са победили
джудженца с хитрост и без страх.

Аз Ариост и Омир леех
в една струя, в един разказ;
додето майка им в захлас
ги гледаше как те се смеят.

И дядо им, над книга сведен,
отправяше очи към нас,
през тъмния прозорец гледах
частица от небето аз.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 7, бр. 280, 19.06.1935 г.