Никола Иванов

Книгата „Милост” на Светозар Казанджиев съдържа 43 разказа, разделени в четири цикъла. В сборника са включени творби със сюжети от родните Родопи и преживяно от автора в чужбина, главно Америка, където живее част от семейството му.

Заглавието на книгата е заглавие на едноименния разказ, в който става дума за войници, които решават да дезертират от фронта заради семействата и децата по повелята на сърцата по време на войните от 1913-16 година.

Това е антивоенен, пацифистки разказ и тази хуманистична позиция на писателя е основното послание в творбата. Става дума за добрите сърца на войниците, за силата на изкуството, което е стимул за съдиите и повлиява да помилват бегълците. Гайдарят Михаил Киряков с дарбата си е конкретният спасител, но гайдата и песента са част от битието на всички български войници.

Силен антивоенен разказ е „Любов и война”, където става дума за войната в Косово. Един от героите в разказа говори: „ - Да съдиш войната, никога не е рано! Тя е най-глупавата измислица, родена в нечия болна глава… От десет хиляди години войната има една-единствена цел - да убива!”

И по-нататък: „- Преди бомбардировките карах нафта за Прищина. По пътя срещнах войници. Южна Сърбия беше луднала от бягащи хора и изоставен добитък. Видях деца, задянали на гръб болните си родители, срещах безпомощни старци, издъхващи в канавката крави, натоварени с покъщнина, ями, погълнали спомена за цели родове… Видях с очите си смъртта.”

Войната е причината за трагедията на косовския войник и любимата му сръбкиня. Това е отвратителното антихуманно лице на войната, която разделя, осакатява, разрушава и убива. В почти документалния разказ „Пустинна буря” последиците от войната са откъснатият крак и психологическите последствия за американския войник.

За силата на изкуството да изважда на преден план добродетелите на хората става дума и в разкази като „Белият лебед”, където глухонемият клоун Петър Розин така всеотдайно и вълнуващо изиграва всяка вечер ролята на умиращия лебед, че когато наистина се случва непоправимото публиката не може да повярва и героят остава завинаги в сърцата на зрителите.

В центъра на „Вивалди” е посланието за безсмъртното изкуство, което е вечно. Данаил от „Любимец на влъхвите” е дете от нечовешки бедно семейство, но е надарен от Бог с талант да свири на цигулка. На преден план в разказа откриваме и съчувствието и състраданието между бедните, защото просякът му подарява цигулката си.

В разказа можем да открием асоциации с „Балада на Георг Хених” на Виктор Пасков. Музиката на Франк Синатра от „Мечта” изпълва душата на болното от аутизъм дете. Малкият си представя, че пеят заедно с великия Синатра и това осмисля живота му и го прави пълноценен.

Уличният певец от едноименния разказ пее известната на всички българи „На света е България само една”, която разтърсва просякът българин: „Просякът вече не слушаше, а само плачеше. Плачеше за свидните пътници на България, яхнали самолетите по света, за прокудената им младост, за сломената жизненост на племето.”

За разреждането на българската кръв става дума в „Да видиш Бога”, защото се позагубва българската чувствителност особено при младите, които са родени в чужбина.

„Евтаназия на чувствата” е екзистенциален разказ за силата на изкуството, любовта, смъртта. Лекарят решава да евтанизира любимата си знаменита певица, за да я отърве от мъките на алцхаймеровата болест. Няма упрек към лекаря, защото Светозар Казанджиев е убеден в хуманистичната нагласа на лекарите.

Това потвърждава разказът “Рождество”, в който всеотдайният д-р Иванов лекува не само телата, но и душите на пациентите. За него няма празници, а дежурства и непрестанна грижа за болните. Раздава приготвените коледни подаръци за своите деца на децата на родилката с епилепсия, която той спасява от сигурна смърт.

Несъмнено Светозар Казанджиев е автор със силна социална чувствителност. В това се убеждаваме от почти всеки негов разказ. „Строшеното огледало” е психологически разказ за изоставените деца от разведени родители.

Главният герой Василчо Белята е привързан към майка си, която го изоставя и ражда дете от другия си брак. В разказа става дума и за ожесточението на децата при накърнените им чувства от родителския егоизъм и безотговорност, за насилието над децата, за прекършените им мечти.

С изненадващ край е разказът „Вангелия” в който става дума за живота, който понякога ни притиска докато се задъхаме от грижи и може да ни смачка. Или пък психологическият разказ за некрофила Малчо от „Страх”.

Силен социален разказ е „Просякът”, особено със сцената на борбата между кучето е просякът за кокала от кофата за смет. Еднакво тежка е съдбата на циганката и кутретата на кучката в „Посестрими”. И кучката жали за загиналите кутрета както човешката майка. Крадлата всеки ден се стреми от лошото да стори добро. Герои в „Циганско сърце” са също роми.

Циганина Евдоким има достойнство и когато в казармата го вземат за гей се хвърля под влака и остава без крак. Оттегля се в манастир, където става четец. В разказа авторът не подминава блудствата и педерастията в манастирите.

В разказа присъства и реалният Фори Светулката, когото познаваме. Главният герой търси отчаяно изход в живота. В това, че Светозар Казанджиев познава живота на българските роми се убеждаваме и от разказа „Беличко, черният циганин”.

Главният герой отива гурбетчия в Гърция, за да спечели пари за булка. Калайджиите са свободолюбиви. Наддаването за булката, избирането на невестата, боят с петли, са част от бита на циганите. Силен е драматичният край на разказа, защото се оказва, че Агрипина и Беличко са брат и сестра, любовта и женитбата между тях е просто невъзможна.

Свободолюбието на циганската душа е акцентът във „Фантазиите на живота”. Майката Хортензия ражда две деца без брак, за да е свободна красавица. Главният герой убива от любов, но е широко скроен. Кларинетистът въплъщава посланието за силата на дарбата и изкуството.

Впечатляващ социален разказ е „Стрипъри”, в който родопските мъже заради парите трябва да преодолеят свяна си. Експресивните натуралистични описания са сполука за автора, защото предизвикват освен отвращение и съчувствие към момчетата. „Нощно момиче” разказва за нерадостната съдба на проститутките, в който писателят е съчетал реализъм и фикция.

В центъра на „Просякът принц” са социалните превъплъщения на хамелеона Хари - в началото водач на студентските стачки 97-ма година, уличен просяк, бонвиван и най-богат в Пловдив. Но си остава фалшив във всички роли. И финалното изречение, до което достига в последна сметка Хари: по-добре е да си истински просяк, отколкото фалшив принц.

Много хора са самотни и в самотата си търсят събеседници, в които да намерят утеха и спасение, съчувствие и състрадание. В това ни убеждава разказът „След полунощ, преди разсъмване”. Незабравим е разказът „Хлебарят”, където Мехмедали цял живот меси хляб и снабдява селяните от махалата, които не могат да отидат до града. Този разказ има сходство с „Другоселец” на великия Йовков.

Няма как темата за етническите и религиозни проблеми да не вълнува Светозар Казанджиев, защото всички тези драми са част от неговата биография. В центъра на „Изповед” е драмата на родопчаните при смяната на имената, която понякога преминава в трагедия.

В разказа авторът не отминава историческите грешки, които са допускани спрямо това население политиците през годините и драмите на малкия човек, който в последна сметка е жертва на историята.

Както и за страхът като лош съветник, който води до обесването на единия син Вълко. Продължение на темата е „Македончето”, където Иван се жени за помакинче. Майка му не е съгласна, а етническите предразсъдъци са в основата на конфликтите.

Героят говори на прокурора: „Тук хората плачат от незараснали рани. Тъкмо се загоят и някой чифутин излиза на пътя им. Вади калъчката, почва да рови. Къде е позволено това?”

Не е отминат и неприятният момент да не се зачитат волята и чувствата на младите и да се женят по решение на родителите, както е в „Злодей”. Злото е въплътено в дядото Кара Тодор Черното. Религиозният фанатизъм е в центъра на „Да погребеш сърцето си”. Имамите не искат да погребат Босилка, докато не си върне отново небългарското име.

За родопчаните най-важна и почитана е честа, достойнството („Парче ябълка”). Разводът все още е рядкост, развратът е изключение, съхранени са някои патриархални традиции, не всички от които заслужават одобрение. Тежкият социален живот не ги плаши и отчайва. Постепенно и това население се отваря към света. Усилва стремежът към свободната воля.

Любовта е сред основните теми в разказите от сборника. В редица разкази авторът ни среща с различни конкретни проявления на любовта. Симпатична ни е верността на вдовеца Фильо към починалата му жена („Женилка-главилка”).

В „Песен” става дума за любовта-саможертва при глухарите. Понякога любовта угасва и се достига до семейна драма, както се случва в разказите „Ламбо и Ламбовица” и „Мъжът с кученцето”.

Когато любовта се превръща в рутина и съпрузите понякога си омръзват и се намразват. С хумористичен привкус е разказът „Спомен”, където бай Панаьот и Никодима си уреждат среща както е било в младостта, но „младоженката” не се явява на срещата.

Докато в „Подаръкът” става дума за силата на любовта, която е необяснима и връхлита човека ненадейно и буреносно. За силата на любовта става дума и в „Очила, предателство, любов”. Любовта не е грях - внушава ни писателят в „Ловец на истории”.

От разказите в сборника се убеждаваме, че Светозар Казанджиев умее да находчиво сюжетира и фабулира. В неговите творби не ни е скучно. Разказите му са въздействащи, понякога предизвикват спазъм, замисляне, съпреживяване.

Творбите са с документална канава, той пише по преживяно, наблюдавано, но влага достатъчно фикция.

Умее психологически да уплътнява разказите. Сред основните художествени сполуки в най-добрите творби на Светозар Казанджиев са отворените им финали, което позволява на читателя сам да ги дописва съобразно собственото си въображение.

Не са ми много убедителни разказите от „Странстващи сюжети”. Но за мен това е обяснимо, защото там отсъства съответната национална чувствителност и български писател трудно може да разбере, усети и да се превъплъти в друг начин на живот, житейска философия и т.н.

Разбира се, че заглавието „Милост” носи обобщаващ смисъл - милост за унизените и оскърбените, за страдащите, за бедните, за живите и мъртвите, въобще милост за човека и света, в който живеем.