Нина Габриелян

превод: Надя Попова

***

Не бързам, не избързвам аз напред.
Храм не градя, а зидам стъпалата.
Не бързам: все ще дойде моят ред
до кръв да си ожуля колената,
да смажа с тежестта си - няма как! -
основата си крехка до премала,
от раздробените си кости пак
да се сглобя - различна, ала цяла.
Ще стане то. Но засега - смълчан -
светът не хвърля сенки, а позлата;
няма стени край мен, нито таван.
Храм не градя, а зидам стъпалата.

***

В зноя узрял - класовете налети,
тихо се люшка пелин.
А над главата ми грее небето
като молитвеник син.
Всичко в природата се повдига
на пръсти сред благодатта…
И е разтворена звездната книга -
ала не знам да чета.

***

Пътят бял в треви и троскот
е като молитва бяла…
Колко слънце, колко Господ
тук земята е изляла!
Камъкът с душа лилава
в пладнето не хвърля сянка.
Огненото слово - лава
е обагрило полянката.
И небето със земята
синя шир така са слели,
сякаш във света ни няма
нито смърт, нито раздели.

***

Детският спомен ми връща
малкото кримско градче:
дворче с белосана къща,
пясък прибрежен и чер,
синята сянка от нара,
въздуха, розов от прах,
куп циганета, пазара,
ярко пъстреещ от тях…
И в часовете вечерни
ми се привиждат сега
техните синкаво-черни
ириси, пълни с тъга.
Сол по рибарските мрежи,
лъч върху вехтия под…
Щастие младо, безбрежно!
Топли ме то цял живот…

***

Вече нищо не искам; в сърцето
пари слънчевата игла.
Над душата на грозда свети,
вие кръгове златна пчела.
Небесата струят елейно,
тегли паяче нишка-дъга…
По-печална - о, не! - по-светла
няма аз да съм отсега.
Болката е кърмаче отбито,
а в ръцете ми - пустота.
Тежък камък притиска гърдите
на замлъкналата вода.

***

Дете къдрокосо седи сред усоя,
държи то в ръката си ябълка свежа.
Полюшва се бронзов, разтапя се зноя,
пълзи по брега, над водите се свежда.
Дете къдрокосо седи сред усоя
и стадото спуска се към водопоя,
бикът меднорог се навежда, отпива
от бистрата мощ на водата игрива.
Да можеше вечно да бъде така:
дете, и усое, и зной, и река.

***

Гроздова чепка стискам в ръката.
Носи се бял платноход по реката.
Бялата лодка безшумно се рее,
смугла жена откъм лодката пее.
Тя с рокля дълга е и белоснежна,
с бяла забрадка до витите вежди.
Бяла, над нея трепти маранята.
Мами след нея да тръгна жената.
Бялата лодка безшумно се рее,
смугла жена в нея тихичко пее.
И на брега от високия сипей
думите да различа се опитвам.
Мами след нея да тръгна жената,
вика ме в бялото тя, в маранята.
Бялата лодка безшумно се рее,
смугла жена в нея сладостно пее.

***

Здраво челото притискам с длан:
с устрем, със ропот гневен,
като кон ален, неоседлан -
блъска кръвта ми във вените,
сякаш прокарва пътека -
лети
към светове опасни.
Да я смириш как си мислиш ти,
щом и във мен й е тясно?!

***

Аз вкоренена съм в земята,
в света, преливащ от бои,
така с природата съм слята,
като че ли ми предстои
да се родя… Сред студ и слънце,
в благословен прароден мрак,
душата ми - от нара зрънце -
се мъчи да покълне пак.
Тъй здраво съм споена с бездната,
с пръстта и корените аз!
В мен се спотайва кълн чудесен,
още без име и без глас.
Но някой ден ще се изтръгна,
животът щом ме позове -
до дъно ще изпитам мъката
на цветове и плодове.
И пред света ще се изправя,
налята с нова същина.
Каквото знаех - ще забравя
от изначалната тъма.

ИЗВОР

От каква ли чернилка, мътилка, безмълвие - чист
е успял своя плен да разкъса, навън да избликне
този извор планински - и леден, и ярко лъчист,
този глас ослепително бял, идващ от глъбините?

Той дошъл е оттам, дето в смътнолилава мъгла
небосводът от глина безмълвно смълчан е, където
гребва моят прадядо от тъмна подземна река
шепа бистра вода и повдига очи към небето.

Но водата изтича през пръстите … И отразен
е ликът му на извора в огледалата изкусни -
и лицето на моя предтеча потрепва пред мен,
и докосвам водата правечна с пресъхнали устни.